ЛАЛКА ПАВЛОВА
Интерпретацията на мрака и светлината в стихосбирката „Несгъваем човек“ от Георги Константинов (издателство „ХАЙНИ”, 2024 г.)
ПРОЕКТ “ВАРИАЦИИ НА КРИТИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ” ПО ПРОГРАМА “КРИТИКА – 2024” НА НФК
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, ВЕСТНИК “СЛОВОТО ДНЕС”
Според Петър Дънов, за да може човек да разбере живота, трябва да познава законите на светлината, която съществува вечно и чрез своите разнообразни проявления стои в основата на всички живи същества, тя е и външното условие за проявите на мисълта. Неслучайно в сюжета на библейския текст за сътворението на света първото нещо, което прави Бог, е да отдели светлината от мрака на хаоса: „…Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. (…) И Бог раздели светлината от тъмнината.” (Битие, 1: 3–5). Човешкият живот, както и светът, е двуполюсно устроен и се движи между мрака и светлината, деня и нощта, радостта и болката, доброто и злото, будността и съня, здравето и болестта… и т. н. Представителите на светлинния дуализъм (древно учение, възникнало преди около 3,5 хиляди години и наречено зороастризъм на името на създателя си – иранския пророк Заратустра) разглеждат живота като временно състояние сред непрекъснатата битка между мрака и светлината, между истината и лъжата. Припомнянето на тези факти от общочовешката история и духовност е необходимо за разчитането на смислите в новата поетическа книга на Георги Константинов „Несгъваем човек”, която по своята същност представлява своеобразна лирическа биография на автора, но с откроена тенденция личното му битие да бъде осмислено от позициите на общочовешкото: „Неотдавна чух / най-топлата похвала: / „В твоята поезия / има жив човек.” („Похвала”); „За човека говоря изобщо… / И за себе си / също говоря.” (Двойственост”). Неслучайно ключовото, основополагащо стихотворение, което въвежда читателя в книгата – „В по-светлата половина” – носи в себе си вечните символи на битието – мрака и светлината:
В ПО-СВЕТЛАТА ПОЛОВИНА
Знам, че има тъмни хора –
властващи във тъмното.
Тъмни думи си говорят –
даже и по съмнало.
…………………………
Тъмнотата в битието им
е за мене непозната…
Ще ме срещнете в по-светлата
половина на Земята.
Разделението на света на тъмна и светла половина присъства във възгледите на човека още от най-дълбоката му древност като гаранция за съхраняването на божествения порядък във вселената. Според Аристотел доброто (светлината) е синоним на баланс, а злото (мракът) създава дисбаланс. В поетичния свят на Г. Константинов тези абстрактни понятия имат своите конкретни измерения във властолюбието, лицемерието и алчността, които раждат войните, и съответно – в любовта, добродетелността и човешката справедливост. Във въвеждащото в книгата стихотворение обаче прави впечатление нарушеното равновесие между тъмното и светлото начало на живота. Всъщност светлината присъства само в едно словосъчетание – „…в по-светлата половина…” – използвано като заглавие и финал на текста. В четирите му строфи масирано е въведен образът на мрака („тъмни хора”, „тъмното”, „тъмни думи”, „тъмни страсти”, „тъмни милиони”, „тъмен смисъл”, „тъмнотата”), при това обвързан с „висшите етажи” на обществото, които „зад кулисите командват” онеправданите в социално отношение. Лицемерната същност на принадлежащите към „висшите етажи”, които с необуздана „тъмна страст” трупат своите „тъмни милиони”, създава един своеобразен „дяволски кръг” в редуването на лъжа и истина и бележи началото на залеза на човешката цивилизация. („В по-светлата половина”, „Дяволският кръг”, „Нощен разговор с деня”, „Преобърнат свят”, „Военно слънце”, „Среднощна надежда”). Живеем в свят, раздиран от страсти, противоречия и войни, отдавна забравил „истинската стойност на невеликите неща”. Съдбата на човечеството наподобява състоянието на онази костенурка, обърната по гръб, която „копнее за своя си земен живот” сред тревички и гнили листа, но за съжаление с отчаяние, с „ужас поглежда безкрайния свод” на това страшно небе над земния побъркан, преобърнат свят, който потъва сред блатото на „кални лъжи”:
Лирическият човек на Г. Константинов всекидневно става свидетел на тъмната болка „от хиляди рани” и неизсъхнали сълзи, вижда хоризонт, над който „свети кърваво сияние”, иска му се да повярва, че „не може сам да се застреля / земният ни разум”, но реалната действителност го опровергава. Човечеството отдавна е забравило, че съществува думата „Мир”, а вечер, вместо мирни картини на съзидание, от телевизионния екран ни гледа смразяващият хоризонт на „не една война”, в която „омразата развява бойни знамена” и на всички живи „обещава смърт”. („Забравяната дума”, „Вечерни новини”, „Парнас”, „В търсене на земния разум”). Страшното е, че вече свикнахме с „многото смърти / в онези земи и морета”, че милионите убити стават „просто цифри”, че не ни възмущават пламналите църкви, съборените болници и древни музеи. Че сме се превърнали в бездушни зрители на „тъмните битки за власт”, за газ и петрол в чужди земи, и „първоначалният потрес от тази или онази война” отшумява, без да докосне душите и сърцата ни. Че отдавна дори не се питаме „кой губи и кой печели от тъмните реки пролята кръв”, примирени с мисълта, че слънцето е твърде далече, докато за нашите стъпки всекидневно „е вързана сянка”. И безропотно приемаме безличното „това е” като определение за собствения си живот:
ТОВА Е
Това е животът:
Съмване – мръкване.
Изкачване – слизане.
Любов – нелюбов.
Завист – ненавист.
Имане – нямане.
„Добре дошъл” – „Сбогом”.
И пак „Добре дошъл” –
Но къде? И на кого?
Животът не знае.
А Смъртта традиционно мълчи…
Това е.
Приема се, че светлината е извечен образ на Единното Съзнание, сътворило всичко – от древните религии до християнството. Затова нейните знакови интерпретации присъстват в цялата история на човечеството като висш духовен критерий за истина, мъдрост, святост, справедливост, благочестие, любов. В Индия празникът Дивали, траещ пет дни, символизира победата на светлината над тъмнината, на доброто над злото, на знанието над невежеството. Този празник с духовния си смисъл напомня на човека, че всеки носи в себе си вътрешна светлина и че с нейна помощ той може да победи мрака на битието си и да положи ново начало, подвластно на чистотата, удовлетворението и радостта от живота. По време на празника Ханука евреите палят свещи на всеки от осемте му дни в очакване да се случи някакво чудо. Тората (закон за традиционно право в юдаизма, съответстващ на Петокнижието в Библията, т. н. Мойсеева книга) съдържа множество препратки към Еклисиаст и подчертава обусловената свише връзка между мрака и светлината. Неслучайно и в християнската митология Коледната клонка е символ на светлината и надеждата, един вид съобщение за ново начало, за по-добро бъдеще, и аксеологизира в духовен аспект празника. Светлината е източник на живот за всяко живо същество, свързваме я с такива чувства като радост, удовлетворение, удоволствие, възторг, наслада, възхищение, но тъмнината е също толкова важна, колкото нея – на символично ниво тя ни помага да разпознаем някои емоционални състояния като тъга, болка, горест, печал, съжаление. Според представителите на светлинния дуализъм в основата на еволюцията мракът представлява онова предизвикателство за човека, което го кара да се бори за постигането на тържеството на светлината. В такъв аспект я представя и поетът Георги Константинов, който крачи по „стръмната пустош” на „тъмните битки за власт”, спасява се от „мними приятели” и „скрити лъжи” и, с „метафори въоръжен”, се опитва „да брани” светлото начало в света, в който живее. Той отдавна е осъзнал, че има два вида смелост – „едната превзема / най-стръмния връх на света / и пътя към Индия / през вълните открива”, изнася деца „от луди пожари” или събаря догмите, за да сътвори Ренесанса, докато другата има „хищен нрав”, ограбва света с „далавери безчетни” и убива безмилостно, „без да ѝ трепне окото” („Доколкото мога”, „Моят миг”, „Среднощна надежда”, „Забравената дума”). Поетът Г. Константинов има своята „несложна философия” за действителността и за живота, който е „земен и небесен”. Затова е много важен екзистенциалният избор на човека между светлината на любовта и мрака на омразата.
Затова, колкото и да е труден животът, той призовава и себе си, и другите, да не се предават на „болката от спомен безутешен”, на „сивата инерция” на своята суета или пред чуждата измама. И макар че е почти атеист („Ще призная: твърде крехка / е вярата ми в Бога.” – „Облачна нощ”), има дързостта да допише декалога на Господ Бог Йехова, предаден на пророка Мойсей в Синайската планина, със своя единадесета заповед: „Не се предавай!”. Не се предавай, Човеко, дори когато животът те върти между провалени амбиции, изгубена любов и безпаричие! Не се предавай, „не сменяй свойта мисия да си Човек”, когато се окажеш „в ниското” – помни, че точно тогава, „надмогнал куп лъжи и заблуди” и „безсмислени вражди”, се издигаш горе, където много хора чакат да споделиш с тях своите „усмивки и сълзи”, защото „пътищата земни чертаят се в небето” („Везни”, „Земна мисия”). И той превръща мрака на нощта в нравствена светлина. Като него, поетът, който пише нощем своите творби, не спи и хирургът, мислещ за онази „бяла маса”, на която сутринта ще оперира своя болен пациент. Като мъжа, който призори, още по тъмно, тръгва да замеси и опече хляба за онези, които отиват на работа. Като самотната старица на село, която цяла нощ чака „по интернет да говори със сина си, живеещ в Монтевидео…” И докато има тези свои „роднини по безсъние”, човекът Георги Константинов е убеден, че „Божият свят е по-голям от небето” и вселенският разум живее тук, на Земята, скрит някъде дълбоко във всеки един от нас така, „както слънцето се крие във нощта”; както човешката съпричастност неочаквано се проявява там, където от небето падат бомби; както от иронията ни „към спомена” се ражда „бъдното време”. Той вече е проумял, че „огромната вселена се крие и в малкия атом”, че сред мрака на преживяната раздяла с голямата любов винаги ще си спомня светлината на нейното сляпо начало, че зад тъмния облак на думи от омраза и завист проблясва като елмаз добрата дума.
БЛАГОДАРНОСТ ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
Не, не мечтая
да бъда милионер –
със собствена яхта край Полинезия.
Стига ми вкъщи да има
хляб, сол и пипер,
а в сърцето – поезия.
Всички знаем: животът е кратък.
Само миг – и изчезват
богатство и власт.
Ала вярвам, че аз ще си нося Оттатък
добрите думи,
подарени от вас.
В поетичния свят на стихосбирката „Несгъваем човек” от Георги Константинов светлината и мракът, животът и смъртта, доброто и злото са съчетани в неделимо цяло по простата причина, че неговият лирически човек е двойствен – той има едновременно „тяло за грях и детински стремеж към истина” и дори когато крачи напред, осветен от слънцето, за стъпките му е вързана сянката. В живота му често се налага да се бори с трудни и мрачни проблеми и ситуации, но интуитивно пази в себе си светлината, която му дава силата да търси изход от всяка криза и да продължава да върви напред. Тази негова интерпретация ми напомня едно от 40-те правила за любовта на турската писателка Елиф Шафаг: „Цялата вселена се съдържа в един единствен човек – в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен в теб. Затова не търси Дявола извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Познай се докрай, погледни честно и твърдо и светлите, и тъмните си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога.”
