Пламена Димитрова-Рачева
До 30 ноември 2025 г. Фондация „Пигмалион“ и Националната галерия представят портретното творчество на Бистра Винарова-Радева – една от най-изтънчените и ярки фигури в българското модерно изкуство. Художничката се утвърждава като носител на фин психологизъм и емоционална дълбочина, отвъд повърхностния образ.
В ранното си творчество Бистра Винарова усвоява експресивната сила на формата, повлияна от немския експресионизъм и кубизма, които овладява по време на обучението си в Дрезден и Мюнхен. В работите ѝ от този период човешкият образ е изграден чрез геометризирани обеми, ярки цветови контрасти и психологическа напрегнатост. С времето изкуство ѝ се насочва към интимното. В композициите от 1940-те до 1970-те години – особено в портретите на Симеон Радев – доминират топли, земни тонове, приглушена светлина и вътрешна духовна хармония. Така Винарова преминава от авангардната експресия към вътрешната съзерцателност, от образа като израз на модерното време към образа като духовен портрет.
Паралелно с живописните и графични произведения са представени документи, писма и фотографии от Държавна агенция „Архиви“, съхранявани в Централния държавен архив – фонд № 77К „Семеен фонд Радеви, Симеон и Бистра (1879–2010)“. Сред тях са снимки на семейството на художничката – нейните родители, генерал Върбан и Елисавета (Елиза) Винарови, както и на братята ѝ. Показани са и фотографии от детството, младежките години и периода, когато е съпруга на писателя, историка и дипломата Симеон Радев.
Снимките проследяват артистичното ѝ присъствие – от ателиетата на фотографа Иван Карастоянов, през портретите, заснети от нейните учители проф. Ф. Дорш и проф. Х. Хофман, до кадри от дипломатическите мисии на съпруга ѝ във Вашингтон и Париж. Сред документите се открояват венчалното свидетелство на Бистра и Симеон Радеви (Цариград, 1924) и две писма от Райнер Мария Рилке и Никос Казандзакис, които свидетелстват за международното ѝ признание и духовното ѝ сродство с видни интелектуалци на XX век.
„Отвъд портрета“ разкрива света на Бистра Винарова чрез лицата, които я заобикалят – хората, които рисува, и онези, които вдъхновяват художествения ѝ поглед. Изложбата показва как животът се превръща в изкуство – как образът отвъд портрета разказва историята на една изключителна жена, оставила следа в българската култура.
Проектът „Между изкуството и паметта на Бистра Винарова и Симеон Радев“ се осъществява по инициатива на г-н Емил Стоянов, по договор BG-RRP-11.022-0041-C01 с Национален фонд „Култура“, със съдействието на Националната галерия и Държавна агенция „Архиви“.
Медиен партньор: БТА / Българска телеграфна агенция.
БИСТРА ВИНАРОВА-РАДЕВА (1890–1977)
1890
Бистра Винарова е родена в София в семейството на генерал Върбан Винаров и Елисавета (Елиза) д-р Вълкович-Винарова – представители на изтъкнати възрожденски и следосвобожденски фамилии. Културната среда, в която израства, формира у нея силно чувство за духовна свобода, независимост и стремеж към знание.
1900-1910
Първите ѝ уроци по рисуване са при художничката Виктория (Вета) Георгова, а по-късно – при Елисавета Консулова-Вазова, една от първите българки, завършили Държавното рисувално училище. Техният пример утвърждава избора ѝ да се посвети на живописта.
1910
След завършване на Софийската държавна девическа гимназия заминава за Германия заедно с братята си Борис и Александър. Това е началото на нейния път към голямата европейска култура.
1911–1916
Учи в частното училище на проф. Фердинанд Дорш в Дрезден, където се формира интересът ѝ към модерното изкуство и експресионизма. Там се запознава с художника Конрад Феликс Мюлер (Феликсмюлер) – бъдещ представител на германския експресионизъм. Срещата им се превръща в дълбоко творческо и духовно приятелство.
Поради това че жените не са били допускани до Дрезденската художествена академия до 1919 г., Бистра постъпва в Училището по художествени занаяти. Там усвоява живопис, графика и рисунък, оформяйки своя експресивен и психологически наситен почерк. След 1914 г. се насочва към гравюрата на дърво и литографията, в които постига дълбочина и духовен израз.
1916
Заминава за Мюнхен, където учи при проф. Хайнрих Книр, а по-късно – в частното училище на проф. Ханс Хофман, един от пионерите на модерното изкуство. Вероятно е единствената българка сред неговите студенти. Под негово влияние живописта ѝ се насочва към по-свободен и енергичен израз, в който формата и цветът се превръщат в носители на вътрешна емоция.
1917–1919
Участва в изложба в Мюнхен (1917), а след края на Първата световна война се завръща в България. Скоро отново заминава – този път за Мюнхен, Виена и Берн, където продължава да развива своето изкуство.
1920–1923
Поддържа близки връзки с европейските художествени и литературни среди. От този период са запазени писма до Райнер Мария Рилке – свидетелства за нейната духовна зрялост и културна свързаност с Европа. Участва в изложби в Лвов, Москва и Виена (1923), вписвайки се в контекста на германския експресионизъм.
1922–1924
Съдбата я среща със Симеон Радев – писател, дипломат и автор на „Строителите на съвременна България“. През 1924 г. двамата сключват брак в Цариград.
1924–1940
Като съпруга на дипломат, Бистра Винарова придружава съпруга си по неговите мисии в Париж, Женева, Брюксел и Вашингтон. Макар временно да прекъсва активната си художествена дейност, тя поддържа контакти с художествените и литературните среди в страните, където живее. Духовната връзка с европейската култура обогатява нейната мисъл и по-късно намира отражение в зрелия ѝ стил.
1940
След завръщането на семейството в България започва нов етап в творчеството ѝ. Изолирана от официалния художествен живот, тя се обръща към интимния и духовен портрет. Създава едни от най-въздействащите си произведения – портретите на Симеон Радев, на сина ѝ Траян и на майка ѝ Елиза Винарова. Творбите ѝ се отличават с мекост, вътрешна светлина и психологическа дълбочина.
1950–1960
Бистра Винарова продължава да рисува, макар и извън официалните изложби. Нейното изкуство остава дълбоко духовно, лишено от идеологически декларации и неподвластно на времето. То носи морална и интелектуална независимост, която я определя като една от най-значимите женски фигури в историята на българското изкуство.
1977
Бистра Винарова умира в София.
След 1977
Творчеството на Бистра Винарова се възприема като съществено звено в историята на българския модернизъм и като свидетелство за пътя на жената художник – от личната еманципация до духовното осъществяване. Нейният живот и изкуство очертават един от най-ярките мостове между българската и европейската културна традиция.
През 2010 г. богатият ѝ архив – рисунки, живопис, документи, писма и фотографии – е дарен от сина ѝ Траян Радев на Централния държавен архив, където се съхранява във фонд № 77К „Семеен фонд Радеви, Симеон и Бистра (1879–2010)“.
