Фонд за изкуство и култура „Ангел Симеонов“ представя на българските ценители на изобразителното изкуство
Юбилейният каталог „125 години Стефан Георгов“ е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Премиерата се състоя на 27 ноември 2024 г. в Музей-галерия “Анел”, където беше разположена експозицията с юбилейната изложба на Стефан Георгов.
Каталогът беше представен от Пламена Димитрова-Рачева, проф. д.ф.н. Валери Стефанов и Ангел Симеонов – собственик на Музей-галерия “Анел”.
Каталогът беше раздаден безплатно на присъстващите ценители на живописта и графиката, създадени от Георгов, които присъстваха на откриването на изложбата.
Пламена Димитрова-Рачева
Стефан Георгов – искрен и предан съзерцател на света
(Роден на 6 март 1899 г. в гр. Варна – починал на 3 ноември 1987 г. в София)
Художникът Стефан Георгов не е сред най-популярните имена на класиците в съвременната българска живопис, но несъмнено неговото изкуство има своето място и принос в нея и в нейното развитие.
Биографията му е сравнително скромна откъм публични изяви, но е наситена с интересни факти, свързани с личния му принос в изкуството и със значими личности от неговото семейство, допринесли за културната история на България след 20-те години на ХХ век. Техните имена като „строители на съвременна България“ се споменават в книгата „Лица и събития от моето време“ на Симеон Радев, в държавни и обществени архиви на различни културни институции, както и в печатните медии.
Родът на Георгов е от Велес, Македония, като сред него са видни учени и общественици, допринесли за България. Дядо му, Стефан Илиев Попов, е един от деятелите на църковното движение за автокефалията на Българската православна църква. Завършва Френския лицей в Цариград, след което работи като преводач в Българската екзархия, публикувайки статии в „Цариградски вестник“. След Освобождението през 1878 г. е назначен на висша длъжност в Министерството на външните работи и е избран за народен представител във Великото народно събрание.
Бащата на Стефан, д-р Петър Георгов, е изтъкнат хирург във Варна, който по-късно се премества със семейството си в София. Майка му, Мария Георгова, родом от Свищов, е уважаван учител, удостоена със званието „Народен учител“. Известният философ проф. д-р Иван Георгов, чичо на Стефан, е един от основателите на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и съосновател на Македонския институт в България.
От решаващо значение за насочването на Стефан Георгов към живописта има неговата леля Вита Георгова, завършила първия випуск на Държавното рисувално училище в София. Въпреки че самата тя се посвещава на делото на своя съпруг, композитора Добри Христов, влиянието ѝ върху племенника ѝ е значително.
Друг важен наставник за Стефан е неговият учител по български език в III Софийска прогимназия, Христо Матов. Георгов си спомня с умиление как Матов разказвал на учениците за македонските въстания.
Също толкова важна роля в живота на Георгов изиграва и Никола Петров – един от големите български художници, който преподава рисуване в прогимназията. Въпреки ограниченията, наложени от финансова нестабилност и тежката работа по декорацията на Храм-паметника „Александър Невски“, Петров остава вдъхновение за своя млад ученик.
Работата на Никола Петров като преподавател му дава надежда за подобряване на материалното му състояние, но вместо да бъде назначен за редовен учител, Петров е освободен от длъжност. В рисунките на Георгов можем да видим един миниатюрен портрет на Никола Петров, нарисуван по натура в профил с молив като ескиз, с грижливо изписано име под образа, както и множество други, отразяващи спомени от есента на 1913 г. и пролетта на 1914 г., когато рисува на пленер заедно със своя любим учител. Макар и недатирани, тези творби вероятно са свързани със спомените му от юношеските години и имат мемориален характер. Става дума за десетки проекти, скици и живописни ескизи, в които Никола Петров е изобразен сред природата – край рекички, сред Витошките морени, заобиколен от съпругата и дъщеря си и няколко козички. Те представляват деликатен намек за борбата на Петров с тежка болест – когато в тяхната скромна квартира в Княжево отглеждат коза, за да може Петров да се храни с млякото ѝ. В някои от рисунките Георгов е включил и себе си като юноша, седнал пред статив срещу своя учител.
Трудно е да се идентифицират природните пейзажи на Никола Петров със същия мотив, но е възможно сред неговите неизвестни творби да съществуват картини с подобен сюжет. В живописните миниатюри на Георгов виждаме как тоналността се изменя от академична към импресионистичен стил, близък до този на Никола Петров. Неговата хроматична живопис е изпълнена с малки, цветни мазки и преливания на студени и топли цветове, създаващи илюзия за трептене и движение на въздуха по цялата повърхност на картината.
Стефан Георгов явно се стреми да предаде всичко научено от своя учител и по този начин, чрез творбите си, изразява дълбоката си почит към него. Той съумява да докосне импресионистичния стил на Петров, запазвайки романтичната и магична атмосфера на неговото изкуство. Подобно на френския импресионизъм, с който критиците сравняват Георгов, той рисува Петров с елегантен европейски стил – облечен в смокинг, с широка шапка и наметнат с пелерина, а съпругата му – в рокля с кринолин, нежно прегърнала малката им дъщеря. Този аристократизъм, в контекста на реалната бедност, придава на образите духовно измерение. Между фигурите съществува негласен диалог, видим в жестовете и движенията, което придава емоционална динамика на композицията.
След завършването на III Държавна мъжка гимназия Стефан Георгов е приет в Художествената академия в София, където през 1928 г. завършва специалния курс по живопис при проф. Цено Тодоров и проф. Иван Ангелов. Още като студент участва в групови изложби и в Биеналето на изкуствата в Прага през 1926 г. Става член на „Дружеството на независимите художници“ и участва с живопис в различни изложби. През 1931 г. е съучредител на Съюза на българските художници, тогава известен като Съюз на дружествата на художниците в България.
В началото на своята кариера, работейки като учител в Перник през 1931 г., а по-късно и в София от 1946 до 1956 г., Георгов избира пътя на реалистичното изкуство и хуманната обществена позиция, която открито изразява в произведенията си с доза романтизъм и патетика. Както много други художници от „Дружеството на независимите художници“, той вярва, че творецът трябва да отразява своята епоха чрез най-позитивните ѝ идеи и чувства, облечени в красиви форми. Същевременно той разбира, че изкуството през 50-те години започва да служи като идеологическо средство за установяване на нов политически и социален ред.
Силно емоционални са автопортретите и портретите, в които Георгов разкрива богатството на човешката душевност и способността си да улавя най-характерните черти от психологията на човека – умение, усвоено от проф. Иван Ангелов. Като художник-индивидуалист неговият творчески фокус остава в света на личните му преживявания. Започва да търси истините за живота първо в себе си, стремейки се да разпознае собственото си лице в духовното огледало. Тогава осъзнава, че светът за него се свежда до няколко основни кръга – труд, природа и семейство.
С годините създава цяла галерия от десетки автопортрети и ескизи със собствения си образ. Рисува съпругата си, потънала в тишината на домашните занимания – най-вече четяща или слушаща музика. Почти ежедневно, като в дневник, запечатва образа на сина си Чудомир в различни възрасти – като малко дете, юноша и младеж, в различни състояния, като спящ или четящ книги.
След началото на бригадирското движение в България през 1946 г., когато вече живее и преподава в София, е командирован да рисува строежите на железопътните линии Перник – Волуяк и Ловеч – Троян, строителството на Металургичния завод в Перник и Прохода на Републиката (Хаинбоаз). Освен тях документира и дейността на местните и околийски младежки бригади, които работят по различни проекти в района на Перник, изграждащи пътища и обществени сгради. Той рисува и трудово-изправителните лагери в Куциян и Ловеч. Тези рисунки не само документират ентусиазма на „трудовата младеж“ на социалистическа България, но и показват и друга страна на реалността – тази на класовата борба, водена от новата власт в лагерите за „идеологическо трудово превъзпитание“, където насилието, смъртта и оцеляването унищожават живота на хиляди хора.
През 1946 г., преди да се премести в София, когато е учител в град Димитрово (днешен квартал на Перник), Георгов става член на Общия работнически професионален съюз (ОРПС), който защитава материалните и духовни интереси на работниците, и остава член до края на живота си. През 1947 г., с началото на национализацията и масовите арести сред интелигенцията, Георгов членува в I-ви район на София към ЕОПО (Единна обществено-политическа организация), която е под контрола на БКП и Българо-съветското дружество. Това му осигурява известна защита от политически гонения и му позволява да отразява политическите събития от първа линия.
Рисунките на Георгов притежават документална сила и изглеждат като репортажи, направени от военен художник по време на акции, чиято цел е да предадат една достоверна и лично разказана история. Това са житейски истории в образи, без идеологически и емоционален патос и без драматична експресия. Въпреки това тези психологически нюанси в рисунките продължават да въздействат върху нашите сетива и днес, предизвиквайки въпроси. Стотици рисунки с молив, вероятно някога били хиляди, са направени бързо, като ескизи, за да останат следи от живота такъв, какъвто е – без илюзии, с една дълбока интровертност, характерна за цялото му творчество.
Георгов постепенно се утвърждава като майстор на рисунъка, който умее да улови с линия и щрих динамиката на многофигурните композиции с десетки човешки образи, разположени в детайлно щудирани пейзажи. Макар да не разработва в детайли изображенията, рисунките му имат отчетливи контури, подобни на комикс, представящи различни сцени от миньорския живот, с портрети на жителите на Перник, забележителностите на града и моменти от ежедневието на хората в почивка и труд. Тематичният диапазон на творбите е разнообразен – от интериорни сцени до изображения на обществени и социални пространства. В тези творби присъстват меланхолия и дори песимизъм, понякога граничещи с усещане за нещастие.
В ранните си пейзажи на откритите рудници на Перник художникът демонстрира своя отличителен индивидуален почерк. Тези графични рисунки с туш и акварел са заредени с енергия и експресия, ритмично преливащи тъмни и светли зони. Този остър графичен стил се задълбочава през следващите десетилетия, отразявайки отчаяние и скръб във време, когато Георгов губи своите най-близки приятели и съмишленици като Григор Василев, Васил Радославов, Никола Танев и Стефан Митов.
Творбите му отразяват съвременната тема и личния му живот, но представят и драмата на политическия живот в България след 1944 г. и прехода към социализъм. Портретите и пейзажите, създадени през 40-те и 50-те години, придобиват алегорично значение, отразяващо трагичната атмосфера на лагерите като „Куциян“. Това са пейзажи от един от трудово-изправителните лагери, където рисува заедно с известния художник Никола Танев, който наскоро е освободен от затвора. В своето изкуство Георгов се опитва да приеме промените на времето, но с възрастта и физическото изтощение не успява да претърпи духовната трансформация, изисквана от „новия строй“, и плаща висока цена за това. Той получава тежък инсулт, който го инвалидизира до края на живота му.
В спомените на бивши лагеристи четем, че в лагера „Куциян“ са били затворени над 30 народни представители, студенти и интелектуалци. За условията на труд и живот там можем да разберем от интервюто на Ана Лулева с Радичко Радичев, който разказва: „Бях студент последна година по право, когато ме арестуваха и ме изпратиха в Куциян. Единствената ми вина беше, че бях член на Академичния земеделски съюз и заради това ме пратиха в Куциян… Условията бяха много тежки, трудно е да се опишат. Сутрин, при минус 30 и повече градуса, строяваха отделните бригади и ни изпращаха на работа в открития рудник. Когато ни разрешаваха, можехме да се стоплим малко край огъня, но през останалото време копаехме. Рудникът беше открит… Наказанията включваха стоене край стълб при мразовити условия, на минус 39-40 градуса, докато ръцете ни едва се усещаха. Побоите бяха почти всекидневни. Онези, които наказваха най-тежко, ги изпращаха под земята, където беше влажно. Аз бях благодарен, че ме пращаха там, защото работниците, макар и цивилни, бяха добри хора и ни помагаха – режеха от хляба си, от сланината си, за да ни дадат. Когато трябваше да се взривяват скали, ни изпращаха надалеч и ни даваха по-лека работа. В Куциян копаехме въглища на открито и си помагахме, за да изпълним нормите…“.
Георгов рисува „героите на новото време“ в трудовото им ежедневие, внасяйки детайли от обикновения живот, за да съхрани човешката им същност. Въпреки това рисунките са пропити с песимизъм и безнадеждност – паметни страници от историята, които чакат своето време, за да бъдат разбрани и оценени. Сред рисунките му от бригадирското движение, както и от строежите на Прохода на Републиката (Хаинбоаз), железопътната линия Перник – Волуяк и други инфраструктурни проекти, правят впечатление изображения на къпещи се и почиващи младежи. Многофигурните композиции и сюжети от ежедневието на работещите младежи в природата са уникални в българското изкуство от този период. Сходни творби не са известни при други български художници, с изключение на серията „Варненските Евини плажове“ от 1944 г. на Никола Танев, които обаче са в друг контекст. Съпоставката с френския постимпресионизъм, и по-специално със „Сезановите къпещи се“, не е случайна. Критикът Кирил Кръстев в своята „Морфология на българския пейзаж“ нарича някои български художници „реалистични импресионисти“, защото не достигат до „същинския импресионизъм с неговото спектрално разлагане на цветовете и размиване на формата“. В този стил могат да бъдат включени имена като Никола Танев, Христо Станчев, Константин Щъркелов и учителя на Георгов – Никола Петров.
Вдъхновен от бригадирското движение, Георгов развива тема, изобразявайки младежи в различни позиции и движения, къпещи се или почиващи на хълмист терен, осеян с поляни, бари и рекички. Композициите носят духа на древен ритуал, напомнящ за нова Аркадия, където човешкото присъствие хармонира с природата. Стилът му е разпознаваем – с ясен ритъм, изчистени силуети и строга линейност, които придават класическа красота и характер на пейзажите, особено в градските и индустриалните сюжети.
Реалният, ежедневен живот на хората е интересен за Георгов не само като тема, но и като приоритет в творчеството му, независимо от политическата обстановка. Миньорски портрети, портрети на изтъкнати личности и партийни ръководители в минодобива на Перник, сцени от тържества, карнавали, работни и почивни моменти – всичко това създава историческа мозайка, документираща живота такъв, какъвто е. Георгов пресъздава този живот художествено и безпристрастно, както никой друг в българското изкуство.
Един от най-интересните и все още непоказвани и неизследвани аспекти от творчеството на Георгов е голямата серия рисунки на актьори от Народния театър, изобразени в гримьорните, на сцената или в разговори след спектакъл. Тези образи са изключително живи и въздействащи, ярки с жестовете, театралните костюми и изразителността на лицата, а майсторският рисунък им придава допълнителна сила. В някои от рисунките е добавен цвят, но емоционалната близост между художника и неговите модели е основната движеща сила на творбите. Един от тези портрети е на великия оперен певец Фьодор Шаляпин, който посещава София през 1934 г. по покана на руските емигранти и дава поредица от спектакли със Софийската народна опера.
С Народния театър е свързана и серия от рисунки на кафенето в парка пред театъра. На една от тях са изобразени в приятелски разговор директорът на театъра, поетът Иван Вазов с неговото кученце, и проф. Иван Шишманов. Тази сцена е легендарна и отразена в мемоарната литература, предизвиквайки и днес любопитство и вълнение. В кореспонденцията и архива на Георгов се намират следи за срещите и връзките му с интелектуалния елит на града, сред които творци като Чудомир, Илия Петров, Александър Миленков, Григор Василев, Добри Христов и други.
Най-същественото, което придава музеен характер на тези произведения на Георгов, е техният документален характер. Рисувани бързо и ескизно, те точно представят реални ситуации и характери, запечатвайки приликата с образите на действителни хора. Това дава възможност на Георгов да създаде обществен отглас на различни събития и проблеми, използвайки силата на изкуството. Подобно на Никола Танев, той рисува празнични събрания, митинги, чествания и манифестации.
В по-късния етап на творчеството си, когато вече живее в София и е откъснат от средата на работническата класа в Перник, в рисунките му се появяват текстове, пълни с иносказателност и специфични оценки на конкретни събития или новини, с които изразява личната си гражданска позиция – неофициално, но ясно заявена чрез слово и образ. В своя микрокосмос, през изкуството си, той се опитва да даде отговор на въпросите, които вълнуват неговите съвременници, в революционно време на политически промени, което отнема от някои хора жизнен потенциал, а понякога и самия им живот, докато изгражда ново съзнание в младото поколение. Георгов съзнава, че историческите оценки за това време ще дойдат от бъдещите поколения.
Като творец той изразява своите мисли и житейска философия чрез езика на формите, в собственото си художествено пространство. Ранните му рисунки от обучението в Академията носят академичен характер – това са портрети и голи тела, които отразяват старателното му усвояване на основните правила на портретната и актовата рисунка. Дори в творческите си години след дипломирането Георгов запазва предпочитанието си към рисунката и рисува много по натура. След 50-те години това се превръща в основен жанр на неговото творчество.
Освен реалистичното предаване на натурата, той остава чужд на обективистичното отчуждение, характерно за изкуството на соцреализма. Погледнато в ретроспекция, процесът на неговото индивидуално развитие не винаги следва възходяща линия, въпреки творческите му възможности, които често са високо оценявани в публикации. В тях се подчертава, че произведенията му впечатляват с емоционалната си достъпност, което ги прави разбираеми за широката публика.
Представата му за пейзажа е многостранна – от идилични природни картини, сгушени къщи и манастири, до драматични индустриални пейзажи на откритите рудници и мини на Перник.
В произведенията на Георгов изобразителните мотиви обикновено са непретенциозни и външно скромни, хроникьорски. Той опростява рисунката, а понякога стилизира ландшафтите, за да ги идентифицира с конкретни обекти и места. Рисува с неподправена искреност, често правейки множество авторски повторения – понякога до десетки рисунки – за да улови различни състояния, движения и детайли, придавайки им специфично настроение и завършен вид.
Първата самостоятелна изложба на Стефан Георгов е открита през 1924 г. в „Градското казино“ в София и включва 50 пейзажа, предимно от Варна и Перник. В печата е публикувана кратка рецензия, в която талантът му на живописец е високо оценен. За младия художник се казва, че е „майстор на четката“, че тоновете в маслената му живопис са свежи и хармонично съчетани, носейки лекотата на акварела. Георгов е любител на градския пейзаж и с очарование открива разнообразни сюжети по улиците, в парковете, в покрайнините и в ежедневието на местата, които обича и където има лични преживявания и истории.
С много топло чувство и артистична лекота Георгов пресъздава морската градина на Варна, градските панорами и двореца в Балчик, улиците и мостовете на Перник, Борисовата градина и забележителностите на София. Той улавя урбанистичната атмосфера на градската среда, архитектурата и спецификите на различни локации. Изкуството му е вдъхновено от природата и романтиката на градския живот, като го представя в различни форми – пейзажи, персонажи и сцени от трудовото и празничното ежедневие.
Започвайки творческия си път с пейзажи от родния си град Варна и от Балчик, където рисува заедно с Христо Каварналиев, Георгов създава тематични серии от спокойни пейзажни сюжети. В тях откриваме влиянието на Цено Тодоров, което се проявява в композиции, отворени към дълбочината на хоризонта, с ясно структуриран архитектурен първи план, където природните елементи хармонично се вписват във формата и колорита. Неговите картини отразяват различни пленерни състояния на природата и атмосферата на градския живот, като в тях е запечатано живото и вълнуващо отношение на художника към света. Малко са запазените му живописни платна с натюрморти.
През 1926 г. Георгов завършва специалния курс по живопис при проф. Цено Тодоров и проф. Иван Ангелов в Националната художествена академия в София. Става член на „Дружеството на независимите художници“ и участва с живопис в различни общи изложби. През 1931 г. се включва в учредяването на Съюза на българските художници, тогава известен като Съюз на дружествата на художниците в България. Дружеството на независимите художници, в което членува Георгов, обединява 20 художници, ангажирани със свободно и независимо творчество, с цел култивиране на професионализъм, отговорност и високо майсторство. Първата изложба на независимите художници се провежда през 1920 г., а Георгов участва в различни техни изложби до 1944 г., когато дружеството се обединява със Съюза на дружествата на художниците в България, а впоследствие през 1944 г. влиза в Съюза на художниците. Първата рецензия за участие на Стефан Георгов в „Общата художествена изложба“ в салона на „Независимите художници“ е от Сирак Скитник, публикувана във вестник „Слово“ (бр. 1378, 13.01.1927 г.). В рецензията се посочва, че скицата му „Козите“ е свежа, а картината „Селянин“ „не е лишена от живописно достойнство“. Друга негова творба – „Река Струма“ – е избрана за отпечатване на поканата на Дружеството за VIII Художествена изложба (7-25 май), организирана в новата художествена галерия в Студентския дом на площад „Народно събрание“.
През 1935 г. Георгов открива първата си самостоятелна изложба с живопис в Перник. На откриването присъства неговият приятел и известен политик Васил Радославов – негов съученик от гимназията и по това време директор на мини „Перник“. В следващите дни изложбата е посетена от министъра на просветата ген. Тодор Радев, който по покана на художника изразява своето задоволство от видяното. Вдъхновен от успеха и положителните отзиви, Георгов през 1937 г. открива втората си самостоятелна изложба в престижната галерия на ул. „Аксаков“ в София. За нея излиза кратка публикация под заглавие „Изложбата на Георгов“, подписана с инициали И.Б., с репродукция на картината „Коситба“ (1937). Публикацията описва как в изложбата „преобладават пейзажи, оживени с разнообразни багри и изпълнени с едно ясно чувство за поезия от природата“, придаващи „поезията на природата“. Като цяло, изложбата е определена като „носеща отпечатък на творческа скромност и работливост“. В експозицията са представени около 50 платна на „даровития художник Стефан Георгов“, предимно пейзажи от Варна, Перник, мините и околностите им. „Младият художник е майстор на четката и постига забележителна лекота с маслени бои, подобно на акварел. Тоновете са свежи и с голям вкус.“ Няколко битови картини разкриват потенциала му и в тази област. В изложбата Георгов показва фигурални, тематични платна и демонстрира завидни постижения и в този жанр.
Стефан Митов публикува обширна рецензия за изложбата във в. „Литературен глас“ (бр. 342, 17 февр. 1937 г., с. 4-5), започвайки със следното въведение: „Изложбата на този пословично скромен и мил художник и човек, който миналата неделя бе открита от общественика Григор Василев – единствено безкористно, с истинско разбиране и чувство за изкуство, заслужава внимание и представлява много по-голяма художествена ценност от всичките пози и фалшове на спекулантите с изкуство“.
След критично внимание към картините на Георгов с сюжети, подобни на тези на Борис Денев, Иван Христов, Данаил Дечев (с възрожденска архитектура) и на Марио Жеков (с морски пейзажи), Митов прави професионален анализ на стила и значимостта на творчеството му като пейзажист. Той дава изключително висока оценка: „Неговите пейзажи са нещо съвсем ново за нашата живопис – с нежно идилично чувство, което буди спомен за незабравимия Никола Петров. Импресионистичният подход, към който рядко сме проявявали склонност, тук привлича със своето благородство и съвършено организирано живописно изразяване. В тези творби на Георгов има елегичност и пасторалност, сътворени с изключителна деликатност и нежност“.
Акцент в изложбата са големите по формат картини, като зимния пейзаж от Перник „Табана“, отличаващ се с контраст между тъмния терен и снежната покривка, и „Към Кралев дол“, в които Георгов постига сложно живописно тълкуване и деликатност на тъмния колорит. Силно впечатление правят и камерните картини „Рудник“ и „На дача“, където импресионистичното въздействие се създава чрез взаимодействието на кадмиево кафяво и оранжево на фона на чистото синьо небе.
Използването на чисти цветове като зелено веронезе с нюанси, контрастиращи с тъмновиолетово в „Овчарско кладенче“, или хроматичната хармония от топли охри със синьо-зелени и виолетови тонове в „Воденицата“, „Поглед към Кракра“, „Жътва“, „Кози“, „Джамията на Кюстендил“, „Край потока“, „Събирачи на въглища“, „Калотинската река“, „Старата черква“, и „Струма край Кракра“ са определяни от Митов като пример за „капризен импресионизъм“, характерен за Стефан Георгов в българското изкуство.
През следващата година Георгов открива третата си самостоятелна изложба в Димитрово (днешен квартал на Перник). През 1948 г., когато в България започва да се налагат социалистическите реалистически директиви, в каталога на ХХ ОХИ’48, организирана от СБХ, е отбелязано, че тя е „народна културно-творческа прогресивна организация“, насочена към отразяване на бригадирското движение в България. Сред представените творби са композиции, изобразяващи строежите на Прохода на Републиката (Хаинбоаз), железопътната линия Перник – Волуяк, Росстрой и сцени от ежедневието на бригадирите. В изложбата участват 32 художници, включително Васил Бараков, Златю Бояджиев, Александър Стаменов и Стефан Георгов, който представя своята картина „Рудник 7-ми септември“.
Темите със селска тематика са по-слабо застъпени, но все пак присъстват композиции като „Гроздобер“, „Жътва“ и други. Сред тях могат да се открият сцени от селския живот – коситба, белене на платно, вършеене на зърно, орачи, гроздобер – които вероятно са подготвителни етапи към живописни композиции, създадени по контрактации със СБХ.
Изложбата през 1948 г. има ключова роля за дейността на СБХ, защото организацията започва да възлага творчески командировки на художниците по заводи, производствени учреждения и ТКЗС-та из страната. Един запазен договор в архива на СБХ от 1960 г. свидетелства за контрактацията на Георгов за творческо набиране на материали и създаване на тематична творба. По запазени бележки се вижда, че картината, с която се отчита пред комисията на СБХ, е пейзаж на „Рудник Александър Миленов“ в Димитрово.
През 1963 г., по случай 85-годишнината от Руско-турската освободителна война, Централният музей на народната армия в София, Военноисторическият музей в Плевен и Централният дом на Народната армия, заедно със СБХ, организират обща художествена изложба, в която участват 17 художници с общо 22 произведения – живопис, графика и скулптура. Там Стефан Георгов е представен с живописен портрет на опълченеца Кръстьо Попов, който сега е собственост на Централния музей на народната армия (ЦМНА). В изложбата са включени и произведения от държавни сбирки като известната картина на Ярослав Вешин „Самарското знаме“, също част от колекцията на ЦМНА в София.
С всяка година художественият живот в страната става все по-активен. Организират се десетки окръжни и колективни изложби в различни градове и в столицата. Особен престиж придобиват тематичните Общи художествени изложби, в които Георгов участва с живописни композиции, свързани с мините в Перник – „Край Перник“ в ОХИ`67 и в Юбилейната изложба на СБХ през 1969 г., където представя голяма тематична композиция „Край Перник“, изпълнена с маслени бои върху платно (80 х 60,5 см). Тази панорамна творба е многопластова, обединяваща в трите си плана различни сюжети. В предния план се вижда топящият се сняг с пролетни ручеи, в средния – хълмистите склонове на открития рудник, разрязани на стъпала, а в далечината, на хоризонта, са силуетите на завода с пушещите комини, символ на новото време. Всичко е пресъздадено в духа на социалистическия реализъм, изразяващ мащабното строителство и трудовия ентусиазъм на работническата класа.
През същата година, 1969 г., за своята дългогодишна педагогическа и творческа дейност Георгов получава орден „Св. св. Кирил и Методий“ II степен от Министерство на просветата. През 1970 г. се представя в изложбата на Софийските художници със „Зима край Перник“. През 1975 г. отново участва в традиционната изложба на Софийските художници в Националната художествена галерия (НХГ), където показва пейзаж от Перник, озаглавен „Кариерите“. За тези картини, посветени на миньорския град, е характерно реалистичното представяне на терена, който е погледнат от високо, като една обширна панорама с тъмни ивици земя, прорязващи белотата на снега. Динамика внасят и групите работници, които подчертават мащаба на хълмистите образувания на откритата мина. В далечината художникът поставя сградите и комините на заводите, за да ситуира сюжета си документално.
През 1976 г., на ОХИ`76, Георгов представя картината „София. Пейзаж IV“ от серията си градски пейзажи на София. Творбата е със сложна композиция, в която пространствено и в дълбочина са наслагани изображения на брези. На заден план е многоетажна сграда, а в средния план се виждат фигури на хора, движещи се по топящия се сняг. Това е импресионистична живопис с едри цветни мазки, които отразяват светлина върху водната повърхност и снега, с игра на контрасти и нежни тонални преходи, изразяващи лиризъм.
Художникът редовно участва и в национални изложби с исторически теми. Някои от тях са посветени на партизанското движение – напр. „Рилски партизани“ в ОХИ`76, а други на събития като 100-годишнината от Априлското въстание през 1976 г., където представя рисунки с туш. Той включва и творби на тема Средновековието и победоносните битки на българите. Това са последните му участия в изложби.
Въпреки редовните си участия в конгресите на СБХ през 1973 и 1976 г., с времето Георгов постепенно губи желание да бъде част от динамичния и идеологически обвързан художествен живот. В един от последните си дни, с треперещ старчески почерк, той записва на своя рисунка с песимизъм: „… 5. хиляди леки и товарни коли и мотори без противосмутителни филтри / 6. Трамваи, тролейбуси, автобуси / 7. Високочестотни медицински апарати. Електрически машини, асансьори, домакински уреди, контакти, електрически табла в жилищата, учрежденията, предприятия“.
Това е неговият спотаен вик срещу настъпващата индустриализация, срещу технологиите и механизацията на новото време в живота на хората.
В следващите години на творчеството си, едва уловимата меланхолия от ранната му живопис, която е далеч от сантименталност, ще се промени. В рисунките с молив, смесен с туш, темпера или акварел, експресията се засилва, контрастът между студени и топли цветове се изостря, щрихите стават по-резки, а линиите – накъсани. Темите са свързани с индустриалните пейзажи на Перник, като изображенията придобиват почти монохромен вид, а композициите са структурирани линейно и геометрично, освободени от излишни детайли. Рисунките и акварелите му са с камерни формати, често изпълнени върху обикновени листове хартия, а понякога и върху акварелна хартия от скицници или дори върху листове от тетрадки. Това и материалите, които използва, говорят за скромните му финансови възможности, но и за нещо повече.
В практиката на Съюза на българските художници (СБХ) било обичайно да се раздават материали – бои, платна, хартия – по преценка и с разрешение на ръководството. Фактът, че са запазени малко живописни картини на Георгов, и то основно на картон, а рядко на платно, показва, че той не е бил сред привилегированите и утвърдени художници. Макар да не е бил считан за идеологически враг, не е бил оценяван и като перспективен творец. Затова и сега рисунките му преобладават в творческото му наследство.
Стефан Георгов почива в София на 3 ноември 1987 г. През 2015 г. галерия „Любен Гайдаров“ в Перник организира изложба „Непознатият Стефан Георгов“, в която са представени 28 творби – живопис и рисунки от фонда на галерията и от частни колекции. Изложбата е посветена на художника, който от 1931 до 1946 г. работи като учител и творец в Перник и до края на живота си рисува, вдъхновен от тежкия миньорски труд на хората около него. Тематично неговото изкуство акцентира върху живота на работниците, протичащ сред панорамните пейзажи на откритите рудници, забоите, товаренето на въглища, подземните галерии на мините и помещенията за отдих.
Стефан Георгов можем да наречем „художник – свидетел на своето време“. Изкуството му е заредено с вдъхновение от природата и романтиката на градския живот, видени в единството на миналото и динамично променящото се настояще. Тематичният обхват на неговото творчество е широк, но голяма част от запазените му произведения представляват картини от личния му свят с непретенциозни, интимни сюжети и образи на близките му – синът му Чудомир и съпругата му Сийка.
Голямата заслуга на Стефан Георгов в изкуството на 30-те години е, че той системно преоткрива социалната проблематика в идейните послания на трудовата тематика. Той е един от първите български художници, който, преди налагането на социалистическия реализъм като идеологически стандарт, посвещава творчеството си на миньорския град Перник и го рисува повече от четири десетилетия, до края на живота си.
***
Някои документални сведения към биографията на художника Стефан Петров Георгов
Стефан Петров Георгов е роден на 6 март 1899 г. в град Варна в семейството на д-р Петър Георгов, заселник от Велес, Македония. На 11 юни 1900 г. получава кръщелно свидетелство под №4, издадено от Варненска Великопреславска епархия.
Завършва III Софийска прогимназия „Граф Игнатиев“ в София и през 1917 г. е приет в редовния курс на Художествената академия в София, въз основа на училищен документ (книжка) №6 от II Софийска държавна мъжка гимназия с дата 1 септември 1916 г. и протокол №2 от 27 септември 1917 г., удостоверяващ завършване на гимназиалното му образование.
Притежава свидетелство за военна повинност, издадено от Софийското градско общинско управление на 8 юли 1916 г. под №334, като подлежи на наборна служба в периода 1919-1943 г. Няма данни, че е бил мобилизиран или че е участвал във войните.
Завършва общия курс на обучение в Художествената академия със Свидетелство №210 от 1926 г., издадено на основание чл. 282 от Закона за народната просвета, което му дава право на диплома от средно учебно заведение и възможност да кандидатства за учител. Негов преподавател по рисуване в Държавното рисувално училище (днешната НХА) е проф. Цено Тодоров. Архивите на НХА показват, че първоначално получава по-високи оценки в теоретични дисциплини като история на изкуството, стилознание и живопис, отколкото в приложните дисциплини по рисуване и декоративно изкуство.
През 1928 г. завършва специалния курс по живопис при проф. Цено Тодоров и проф. Иван Ангелов. Получава Свидетелство №339 от 30 юли 1928 г., което удостоверява завършен пълен курс с право на „завършил висше учебно заведение“ и свободна практика по специалността.
Стефан Георгов участва в учредяването на СБХ и става член на Дружеството на независимите художници. Включва се във всички общи и колективни художествени изложби в Перник и София с произведения, основно със сюжети от миньорския живот и индустриалния пейзаж на град Перник – откритите рудници преди и след 9 септември 1944 г., които рисува до края на творческия си път. Той е сред първите български художници, които посвещават изкуството си на индустриалния пейзаж.
От 1931 г. до 1946 г. е учител по рисуване в гимназията в Перник, където през 1937 г. открива своя самостоятелна изложба в салона на гимназията, посетена от министъра на просветата ген. Тодор Радев. От 1946 до 1956 г. преподава рисуване в 24 Средно училище в София.
През 1969 г. е награден с орден „Св. св. Кирил и Методий“ II степен. Негови картини се намират в галерии в Брюж, Локарно, Лондон, както и в Шкодовите заводи в Чехия, каменовъглените заводи в Горни Шльонк в Полша, в Управлението на мини Перник, в Художествената галерия на град Перник, Софийската градска художествена галерия и в частни колекции в България и в чужбина.
