Царят на шлагерната песен Михаил Белчев ни напусна, но остави впечатляваща поезия и десетки песни: по негова музика, както и по текст и музика на най-известните ни поети и композитори.
Той беше мултижанров творец, чаровен и галантен мъж, добър и далновиден управленец на Столична библиотека в периода 2008 – 2013 г.
Любовната им история с Кристина Белчева е легендарна. Тя остана докрай негова муза, партньор и приятел в живота и на сцената. Създадоха своя наследник в семейството и в изкуството – прекрасния Константин Белчев.
Нека прочетем някои от най-известните му стихотворения…
МИХАИЛ БЕЛЧЕВ
След десет години
И ПАК
От мида – седеф,
от седефа – копче,
от копчето – риза,
от риза – дете.
От детето – песен,
от песен – пак песен.
Години минават…
От есен на есен.
От мида – седеф,
от седефа – копче,
от копчето – риза,
от ризата – сватба.
От сватбата – песен,
от песен – пак песен.
Години минават…
От есен на есен.
От мида – седеф,
от седефа – копче,
от копчето – риза,
от ризата – смърт.
От смъртта – песен,
от песен – пак песен.
Години минават….
От есен на есен.
И пак…
СЪН
Оглушал за камбанен звън двор,
оголели от птиците жици.
По дърветата няма листо,
няма как и дъждът да се скрие.
Скърца дървена стара врата,
вятър куц се обляга на нея.
Докога ще започва денят
с кукуригането на петела?
В този свят вече няма място
на което глава да положиш
и табелка да сложиш отпред:
„Моля ви, не будете детето!“
По лицето се спуска сълза
от очите на майка от камък.
В този двор всички ние и тя
сме приготвили вино и залък.
Тича някакво светло момче
с пушка дървена, но и със цвете.
Някой стреля, умира поет.
Боже, него ли точно ще вземеш?
А и слънцето взе да лъщи
в златни маски от дните предишни.
За какво ни е тихия двор?
За какво – белоцветните вишни?
В ПОЛУМРАКА НА СПОМЕНА
В полумрака на спомена,
по-брадясал от всякога
аз се оглеждам сега.
Нищо ново под слънцето,
само дето задъхвам се,
щом изкача стъпала.
Беше време за размисъл,
за раздели и истини,
за шепот и викове.
В полумрака на спомена
чакат мои приятели,
дошли незнам откъде.
Сядам кротко на масата
и се вглеждам в лицата им,
мускул не трепва дори.
Този път се събираме,
не така както винаги,
а за да си помълчим.
Ще се срещаме сигурно
след години на масата,
в стаята, в същия час.
Все по-близо до ангела,
който всеки път тихичко
ще взима един от нас.
ОБИКНОВЕНА ПЕСЕН ЗА НЕОБИКНОВЕНИ ХОРА
През прозорец на бързия влак аз изхвърлих
криминален роман от някакъв кръгъл глупак.
Взех китарата и я прегърнах по мъжки,
да разкажа за какво става дума все пак.
Много често животът минава накриво,
проследен от птица, качена насила на пръст.
То е лов и насъскват я тя да прибира,
нас, които въвяхме на крачка отвъд.
Ние пазим България, тя е над всичко
и щом трябва да тръгнем без да се пита защо,
прибираме в куфара икона и снимки,
кръст, пистолет и един най-обичан патрон.
Вероятно сме лъгали наш’те любими,
че поне живот не рискуваме в тази игра,
а когато ги търсим без глас и без име,
може би стреляме, или пък стрелят във нас.
Ние пазим България, тя е над всичко
и щом трябва да тръгнем без да се пита защо,
прибираме в куфара икона и снимки,
кръст, пистолет и един най-обичан патрон.
СЪДБА
Как да скрия от хората,
как да скрия от птиците
своето тъжно лице.
Как да скрия крилете си
в два ръкава на ризата
и те да станат ръце.
Как да скрия от ангела,
седнал бял до косите ми,
че няма как да летя.
Как да скрия от себе си,
колко нощи са минали,
без да сънувам жена.
Как да скрия живота си,
отпечатък на челото
и да се върна назад.
Само мисля, че струва си,
да не крия, че влюбен съм
и да я карам така.
Как да скрия иконата,
дълго шита от майка ми,
завършена пред смъртта.
Как да скрия и песните,
пети някога с татко ми,
без да заплача сега.
Как да скрия съдбата си,
мен избрала от всичките,
баща да бъда на син.
Вече мисля, че има кой,
шепа пръст върху моя гроб,
да хвърли и да прости.
