Петко Мангачев
С порива и драмата на епохата
150 Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО И 100 Г. ОТ ГИБЕЛТА НА ЙОСИФ ХЕРБСТ, статия от в. “Словото денс”, бр. 6/2025
По всеобщо признание – и при това не от вчера – журналистическата ни гилдия e поставила Йосиф Хербст на челното място сред най-изявените съвременни български публицисти. Нажежената мощ на присъствието му в тази изявена общност се усеща най-силно в периода между 1923 и 1925 година. Основното и определящото за творчеството му е, че той като автор е имал многобройни читатели, а не публика. Предстоящото отбелязване на посочените по-горе две годишнини не са само събитийни поводи, които да ни връщат към неговата забележителна личност. Тези дати ни предизвикват да отговорим и на трудния въпрос поради какви причини години наред този неоспорим публицистичен връх е бил често забулван в мъглата на забвението. Защото във фондовете на Националната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий“ към днешна дата има всичко на всичко десетина вестникарски статии посветени на него и едва побиращи се на пръстите на едната ръка няколко книги написани от 2-3 автори, които преобладаващо са романизирани биографии на Хербст. И то при положение, че творческият му почерк обогатява над 20 български вестника и няколко европейски ежедневници, с изключително по дарба, богатство и завидна активност талантливо перо. Неговата богата фраза, неочаквани обрати на мисълта, огромна ерудиция и превъзходно чувство за хумор са почти единствени в нашето публицистично наследство.
Смело и открито писане с ясно заявени лични позиции, стремеж към обективност, високо качество на публицистичния изказ, постоянна готовност винаги да потопи разсъжденията си в актуалността на деня, пълно съзвучие между строежа на фразата и мисълта – това са жалони, които не само съвременниците му, но и ние днес високо ценим в неговите текстове, превърнали се още тогава във впечатляващи документи на епохата, в която са написани. Безупречният му български език, ясната и дълбока аргументираност на доводите и железната логика буквално заставят читателската аудитория внимателно да следи публицистичните му искрящи монолози и мислено често да ги възнаграждава с напълно заслужени аплодисменти.
В неговите журналистически публикации никога няма да се открие религиозно съзерцание на света, а призив той да се промени. В тази връзка Хербст изтъква колко е важна ролята на печата: „Вестникът не може и не бива да се превръща във венцеплетаческо заведение. Има много общественици, които се самооблащават,че са осите на Вселената. Именно такива общественици трябва справедливо и безогледно да бъдат премервани и претегляни от вестникарите. Безогледно и към това, че са или могат да стават „източници на новини“. Ами ако покрай това са и източници на злини за обществото?“. Хербст споделя и други свои мисли по тази тема, които не можем да не посочим „Добър вестникар е този, който има вестникарски темперамент. Най-добър е когато укротява темперамента си с т.н. дипломатически такт. Най-добър дипломат е, който изпълнява дълга си с вестникарски темперамет. В съвременният строй стихийни са само силите, които раздвижва вестникарят при изпълнение на своя обществен дълг… Параходът, телеграфът, железницата, телефонът, безжичния телеграф, ротационната печатарска машина, аеропланът, въоръженият народ, социалистическата пропаганда, проломът на демокрацията, болшевизмът – това са фактори, които само повдигат значението и ролята на вестникарството…Дипломатът и вестникарят имат нещо много общо, заради това са съперници когато са съотечественици; противници, когато са умни и от разни народности; и врагове, когато единият от тях е глупав. Не е лъжа, че има вестникари и дипломати глупави и суетни като тенори. Утешителното е,че това не извинява някои вестникари и дипломати, че имат басови гласове по-глупави от тенори; глупостта им е само с една октава по-дълбока… Вестникар без дипломатически такт и дипломат без вестникарски темперамент трябва да се държат постоянно далече от всяка мастилница, поне на няколко разкрача, защото някога кога и да е те все ще направят някоя пакост…“.
Освен коректността, образоваността, знаенето на чуждестранни езици и бързината на професионалната реакция, Хербст с личния си пример поставя като изискване пред журналиста и творческото умение, точността и богатството на публицистичния език. В наши дни сме постоянни свидетели на смущаващата девалвация на журналистическата професия, обърната в повечето случаи в раболепен слугинаж на внушително изпъкващи със своята необразованост хора с прекалено дебели портфейли. За нас това е удобен повод да покажем как Хербст ни разкрива своята тънка наблюдателност, обличайки я в ярка образност, насочена към заклеймяване на угодничеството: „Усмивката се материализира във вид на орденска храчка втора степен…“.
Написаното от Хербст дава реална представа за състоянието на обществения и културния живот у нас, но прозряни през погледа на скептичен и мъдър наблюдател, който е неугоден за спокойната леност на общоприетото и установеното. С тази си позиция този всепризнат корифей в областта на публицистиката поставя темелите на съвсем други морални и етични норми. И не само това. Той публикува и други свои виждания, които изразяват неговата словесна защита на отношението му към кардинални проблеми, които дълбоко вълнуват българската общественост от онази епоха: „За спасяването на страната може да се пожертва не едно правителство. За спасяването на което и да е правителство, обаче, не може и не бива да се жертва страната”. Същността на монархическата институция той формулира лаконично, саркастично и пределно ясно: „това са четири дъски, покрити с кадифе”… След такива определения той просто няма как да бъде трайно възлюбен от обитателите на двореца. Дори нещо повече. Дълбоко и много искрено е мразен. Прилича на природно бедствие – настойчив, хладнокръвен, не познаващ ограничения и мачкащ всякакви прегради по пътя си.
Хербст без колебание посочва какво следва да бъде оръжието на публициста: „Който иска да бъде не роб, а господар на израза си, трябва да бъде светски служител на словото и хрисимо да признае, че е роб на Езика и никога да да не се самооблащава, че владее Езика“. В тази връзка посочваме още един от поредицата примери за дълбините на хербстовата публицистика. В полемиката за чистотата на българския език, която се разиграва между него и Симеон Радев на страниците на „Развигор“, Хербст застава на точната и ясна позиция – българският език трябва да съхранява чистотата си. Но когато обстоятелствата налагат това да е невъзможно, ето какво е мнението му: „Това са заети словесни фигури, които никой не смята да върне вече, пък и не трябва, защото сме ги заплатили с най-ценната монета на гостоприемството: осиновяването!1. В своя книга Стефан Продев също дава своето мнение за качествата на хербстовата публицистика: „… Дори и такива скучни теми като военния бюджет на държавата излизат изпод неговото перо като истински бисери на словото… Бушуващят огън във фразата, неговите викове за правда и човечност не са нотирани, те са истински викове на сърцето, а не на гласните струни“.
Хербст има шанса не само да живее всред цяла плеяда изтъкнати български интелектуалци, а се познава лично с по-голямата част от тях. Спрямо сътрудниците, работещи в българския печат, той е бил най-многоцветната личност във вестникарския бранш. Защото успява да направи най-много за развитието на българската публицистика като цяло – с безкомпромисното си отстояване принципа на обективността, със своите контакти; с творческия си капацитет и внушаваща респект ерудиция. Той е личност с необичаен размах, която става жертва на обективното си гражданското поведение и политически оценки, посветени на застрашителната действителност.. Няма брой в хербстовите издания, в който той да не изрази негодуващо осъждане на същестуващото през онзи период гражданско устройство и обществен ред. Далеч не е без значение, че публикациите му, особено след 1923 г., открито отстояват състрадание към жертвите в Септемврийските събития.
По своята същност и натюрел Йосиф Хербст е убеден демократ и хуманист с доста широки разбирания, наричан дори „буржоазен демократ“, той става все по-активен изразител на общия за левите интелектуалци от 20-те години на ХХ век протест, насочен категорично срещу терора, силовото управление, произволите, цензурата и грубата демагогия. И успява постоянно и смело да развява бойните знамена на богатото си красноречие. А вестниците му са ежедневно на огнева позиция. Подобно на Гео Милев, Хербст се обявява срещу Закона за защита на държавата (ЗЗД). Неговият вестник „А.Б.В.“ държи в течение обществеността за процеси срещу комунисти, за присъди над участиците в септемврийските събития през 1923 година, за „безследно изчезнали“ политически лидери, поети, писатели и културни дейци. И ако трябва да обобщим, то всичко написано от него е достатъчно добра основа, за да се проследи контекста на политическата му вселена и значително по обем публицистично наследство. При това Хербст дори не е българин, а е потомък на евреи, родени в Австро-Унгарската империя. И който по силата на подобно обективно обстоятелство, през ранното си детство няма абсолютно нищо общо с българската езикова среда. Но, в крайна сметка, това не му попречва категорично да се наложи в България като стойностен журналист с ярко изявен публицистичен талант, който често посочва че има два кумира: Негово Величество Българският Език и Негово Величество Българският Народ.
На страниците на своя книга Стефан Стефанов дава напълно заслужена характеристика за Йосиф Хербст, посочвайки неговата международна значимост, с която напълно се солидаризираме: „И до днес малцина у нас знаят нещо повече от това, че Йосиф Хербст е загинал през 1925 г. заедно с Гео Милев и Христо Ясенов. А той е бил един от върховете на българската журналистика. Тя не е била нито жалка, нито провинциална, защото бе дала на света Хербст, който по блясъка на своята публицистика и по величието на своя подвиг е бил журналист от първа величина и стои редом с Карл фон Осецки и Юлиус Фучик като техен ранен предтеча“.
Днес можем само да бъдем благодарни на изданието „Развигор“ и на неговите редактори, че успяват да провокират Хербст да събере и публикува своите бележки и спомени, които заедно с пожълтелите страници на неговите вестници, са паметен знак за талантливия публицист, който с изключителната си смелост и блестящ стил, с проницателните си наблюдения и точни оценки, се превръща в емблематично име в историята на българската журналистика.
Ето част от последната написана от Йосиф Хербст статия. Публикувана е четири дни след неговото арестуване и не случайно е поставена на първа страннца. По своята същност тя е настолно ръководство за реализиране на стойностна журналистика: „Редакторът твори за един ден. Той е дневен писател. Един вестник излезнал днес, утре вече е остарял. Борбата за конкуренция за новините е изключителна. Това е едно безпримерно надпреварване за бързина… При всичката бързина достоверността все пак трябва да бъде най-главното условие. Иначе един вестник може да стане опасен. Почне ли работа, редакторът трябва да изучи основно своя вестник. След това трябва да провери съдържанието на конкурентите и в други вестници, да види какво липсва в собствения му вестник и да преработи за своя вестник ценното съдържание на другите вестници. Един редактор чете другояче вестниците отколкото обикновения читател. Той хвърля око на страниците и все пак знае какво има там. Той има око веднага да намери „перлите“. Опитът учи, че работата се натрупва особено към приключване на вестника. Тогава започва Голямото тичане. Трябва да се вземе колкото се може повече от наличния ценен материал, който ще остарее ако се остави за следващия ден“. Тези няколко реда са за хора, които са наясно с професията журналист. Те най-добре могат да схванат какво посочва Хербст. А за начеващите в журналистическото поприще неговият призив носи друг заряд: талантът на журналиста не е чуруликане на славей при изгрев слънце Не е повей на вятъра над вретенили жита; нито е гръм на светкавица в лятна буря.
Публицистичният стил на Хербст притежава не само дълбочина и богатство. От него струят изключителни по ефективност борбеност и страст, които го правят единствен по уникалност. Йосиф Хербст остава все така съвременен публицист и мислител въпреки, че между него и нас лежи пропастта на едно цяло столетие. Обяснението е много просто и няма защо да се търси зад девет планини в десета: истинското творчество е лишено от възраст. Още един негов цитат, който обобщава всичко: „Есперанто е най-мъртвият между всички мъртви езици. Латинският умрял, след като поне славно е живял, а есперанто е безжизнен, защото е излезнал от научна работилница и нямаше да струва повече дори ако бе творен в художествено ателие. Есперанто световен език няма да стане. Есперантото няма да докара братство между народите. Родният, матерният език е по-силен от всеки чужд език“. И с този пример отново виждаме полемичната сила на Хербст. Наистина е в състояние да запали огън и от мокри дърва.
Необходимо е постоянно да разкриваме това хербстово публицистично богатство особено в наши дни на фона на все по-гибелно разширяващата се българска езикова пустиня. Да се твори в името на живота, както това прави Йосиф Хербст, означава не само да се видят много събития. Но най-вече как те следва да бъдат отразени по законите на морала и съвестта. Той успя да осмисли мащаба на времето чрез публикациите си, които носят подчертано критична достоверност, въздигната върху трептящия флаг на социалната му чувствителност и жажда за справедливост.
1Вестник „Развигор“, бр. 86, 7.10.1922 г., стр. 2
