Автор Александър Донев
Метеорологичната“ сводка, дело на Виолета Цветкова, относно жегата в българската кинотеритория е добро въведение в темата, но остава повърхностна и едностранчива. От много имена и изброени частни мнения страничният наблюдател би получил представа, че споровете в нашето кино са изцяло на личностна основа. А единственото решение е да се загърбят различията, всички „да плеснат, та се прегърнат“ и да замаршируват към светлото бъдеще под музиката на новия закон за киното. Разбира се, нито констатацията, нито решението на проблема са верни.
Всъщност интензивните размени на остри реплики около поредното определяне на филмите, които да получат държавно финансиране – между 500 хиляди и един милион лева, с общ размер на разпределяните средства почти 4 милиона лева – имат до голяма степен принципна основа. Те изразяват острия конфликт между две тенденции в българското кино, които се очертаха особено отчетливо през последните пет-шест години. Едната се формира около група международно признати автори от средното поколение между 30 и 50 години, постигнали относително престижни успехи със селекция или награди на големи международни фестивали. Другата се идентифицира с не по-малобройна група режисьори и сценаристи от различни възрасти, които са представители на едно по-традиционно, популистки ориентирано кино, които обаче напоследък не се радват нито на фестивален, нито на зрителски успех в нашите кина. Борбата за финансиране между двете тенденции тече с променлив успех, което прави конфликта все по-остър, доколкото всяка група вижда своя успех в окончателното ликвидиране на съперниците. От „битката“ тотално са изключени „независимите“, които финансират своите проекти с пари на спонсори, рекламодатели, приятели, със собствен труд и средства. Именно те са създатели и на най-гледаните български филми вече две години поред.
Любопитното е, че при цялата яснота на разграничителната линия конфликтите не се разрешават в открита дискусия на възгледи, позиции и перспективи за това какво българско кино да се финансира от държавата. Предпочита се задкулисната, подмолна форма, чрез изпращане в националните комисии за кино на представители, истински „оловни войници“, които да посекат конкурентите и да разчистят пътя на „нашите“.
За съжаление тази нечестна битка без правила е стимулирана от крайно несъвършената система за оценяване. От една страна, преобладаващите критерии за оценка на проекти са изключително субективни и съвсем естествено вкусът на оценителя става главният аргумент за приемане или отхвърляне на бъдещия филм. Няколко уж „обективни“ критерии като фестивални успехи или посещаемост са с минимална тежест. Освен това те са формулирани по начин, който не позволява да изпъкнат наистина успешните автори и продуценти. От друга страна, няма механизъм за контрол, който да коригира дори откровено неадекватните оценки по тези ясно измерими показатели. Така навремето един член на комисията, в момента професор по културология, оцени с „нула“ постиженията на сценариста Жан-Клод Кариер, който се беше „излъгал“ да кандидатства с проект на български режисьор.
Възникналият актуален спор около обективността в оценките на трима членове от последната комисия за игрално кино потвърждава принципа. Конфликтите не са лични, а отстояване приоритета на определен вид кино. Още с избора на определени оценители е ясно какво ще бъде тяхното мнения. В гилдията общо взето е известно кой какво харесва и доколко е склонен да прави компромиси с вкуса си. Няма нужда от кукловоди и специално насочване. В този смисъл сега са на мода участници в комисията, на които няма нужда да им казваш как да гласуват. Те са като НУРС (неуправляем ракетен снаряд), нямат нужда от корекция на удара, защото целта им е заложена в „чипа“ и те ще я преследват, докато я унищожат. В много случаи това означава и тяхното собствено унищожение, в смисъл, че те самите никога вече няма да получат финансиране от НФЦ. Разбира се, те са изпратени от някого там, който им гарантира пълен „карт бланш“ и закрила след изпълнение на мисията. Важното е нашата „линия“ в българското кино да победи.
Вярвам, досещате се, че при такава терминология няма никакво значение какви филми в крайна сметка се създават. Защото те изначално са морално осакатени. В борбата срещу тенденциите на миналото, радетелите на новото българско авторско кино изцяло са усвоили предишните методи и подходи за постигане на целите. А това няма как да не бележи и филмите, които се появяват като резултат от тези схеми. Защото хората, които ги правят, в каквито и естетически, нравствени или социални принципи да се кълнат, са най-обикновени заговорници. И конспиративността, сметкаджийството неизбежно подават ушите и носа си от иначе спретната като авторското кино картинка. Компромисът не винаги личи още от сценария, но във филма неизбежно прозира.
Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).
