Как да се направи американският капитализъм отново велик?

Републиканецът Марко Рубио тръби за „капитализъм като общо благо”. Демократката Елизабет Уорън говори за това „да накараме пазарите да работят за хората.” Въпреки че предписанията им се различават, те споделят убеждението, че капитализмът е в криза и трябва да бъде „поправен”, за да може да служи отново на американския народ, пише Уилиъм МакГърн за Wall Street Journal.

Те споделят и друго предположение. Тези, които не са съгласни, са крайни оптимисти в плен на пазарния фундаментализъм.

Сега сенатор Рубио получава овации за излагането на аргумента си така директно по време на реч, в която очертава пост-тръмпистка форма на републикански популизъм. Но има сериозни възражения, на които не може да се отговори само с отхвърляне на критиците като бездушни либертарианци.

Някои, например, не са съгласни с определението на сенатора за американския капитализъм или как се отразява икономическият растеж на американските работници. От това следва, че те се съмняват в неговите рецепти.

Сенатор Рубио постулира, че акционерният капитализмът се нуждае от основен ремонт, защото вече не предоставя на американците „достойнството, което идва от упорития труд, собствеността и отглеждането на семейство.“ Решението, според него, е икономика, в която политици като него вземат повечето решения за това къде да се инвестира капиталът и къде бизнесът и работниците трябва да си сътрудничат, а не да се конкурират за ресурси.

Някои вярват, че сътрудничеството е това, което се получава на пазар, където работниците са свободни да решават на кого ще продадат труда си – и на кого няма. За работника няма по-голяма сигурност от свободата да каже на шефа си да си гледа работата, уверен, че има добра работа за него другаде. Такава увереност, разбира се, може да има само в една растяща икономика, създаваща работни места.

Опитът освен това ни казва, че когато конкуренцията е ограничена, резултатът не е сътрудничество. Това е заговор. Всъщност сенаторите Уорън и Рубио не биха намерили по-стабилни съюзници от либертарианците, ако целта им е просто да премахнат правилата и субсидиите, които изкуствено изкривяват пазара в полза на големия бизнес и политически свързаните компании за сметка на малкия човек.

Освен това някои споделят тревогите на сенатор Рубио за днешните социални дисфункции – кризата с държавните училища, разбитите семейства, вредното пристрастяване – и как те заплашват да оставят много от американците, особено тези без колежанска диплома, в покрайнините на американската мечта.

Но това наистина ли е криза на доброволния обмен между купувачи и продавачи или на културата? Тук сенатор Рубио настоява политиката да свърши работата на културата. Това е разбираемо изкушение, в смисъл, че промяната, да речем, на данъчните кредити е далеч по-малко стряскаща от ремонта на културата. Но тогава кои са истинските материалисти, ако отговорът на културен срив не е да се обърнем към човешката душа, а да кажем: „Не се притеснявайте, можем да проектираме всичко чрез регулиране и данъчен кодекс“?

Можем по същия начин да спорим относно конкретиката на сенатор Рубио, като например дали американските семейства са в състояние да се възползват повече от персонализирани данъчни кредити, отколкото от икономическия растеж, който по-плоският данъчен кодекс и опростената система за отчитане могат да насърчат. Или дали заплатите казват цялата истина за това какъв е халът на американския работник. Или дали, както твърди сенаторът, ключът към активизиране на „бизнес иновациите, пратили американците на Луната преди 50 години“ е наистина администрацията на малкия бизнес.

Тези неща говорят за по-голямото възражение: желанието за скромност.

Резултатите от правителствените промени в американския капитализъм не са обнадеждаващи: закони за минимална заплата, които оставят работниците без работа; субсидирани студентски заеми, които надуват колежанските такси; социални плащания, които помагат за излизане на бащите от семействата.

Често тези промени в крайна сметка навреждат на самите хора, на които се предполага, че трябва да помогнат. Шампионите от Великото общество също предполагаха, че просто побутват американския капитализъм. Както президентът Линдън Джонсън казва за купоните за храна, чe „съчетават най-доброто от хуманитарните инстинкти на американския народ с най-доброто от свободната пазарна система“.

Тези интервенции не се извършвани от глупави хора с лоши намерения. Напротив, те са осъществени от някои от най-големите умове с най-добри намерения.

Така че, когато Рубио и неговите съмишленици се оплакват, че апологетите на капитализма отхвърлят идеите му с лека ръка, това не е, защото смятат него за глупав, а пазарното статукво – за неспособно да се подобри.

Напротив, това е така, защото те не вярват, че политиците, които променят данъчния кодекс в името на общото благо, ще създадат морална икономика. Така е, защото те не вярват, че технократите, които пренасочват капиталовите инвестиции, ще успеят, или че това може да стане без разходи или непредвидени последици. Преди всичко е защото те смятат, че да се довериш на Вашингтон да даде нов и подобрен капитализъм, като накара частните компании да служат на приоритетите на правителството, а не на техните собственици, изисква вяра далеч по-голяма от тази някога поискана от Господ.

Доброволната връзка между купувач и продавач в основата на свободния пазар не е любовта към ближния, проповядвана от Евангелието. Но за да може пазарният успех да зависи от предвиждането на нуждите на другия, тя може би не е толкова отдалечена, колкото си мислим.

 

 

Петър Нейков

One Comment on “Как да се направи американският капитализъм отново велик?”

Comments are closed.