През цялата си 32-годишната си журналистическа кариера съм се стремял да говоря това, които другите не са могли или не са искали да кажат. Така разбирам мисията на журналиста. Преобладаващата част от ръководствата на медиите я разбират по ленински. Затова са масово КАПО – колективен агитатор, пропагандатор и организатор. И винаги вървят с победителите. В тях е и моркова, и тоягата. И даже черния хайвер.
Не са съвсем невинни и журналистите. Като отказва да принуди политици и администратори да участват в свободен обмен на информация, журналистическата гилдия прави българската демокрация илюзорна. Защото свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, това означава, че демокрацията боледува. Означава, че държавата е превърната в територия, в която няма ценности, няма морал, няма норми на обществено поведение, няма граници между добро и зло. Властта деградира до мрежа от взаимообвързани и взаимозависими престъпници, които преследват единствено своя интерес, и които призваната да се бори с тях правосъдна система на практика защитава.
Свободата на словото е неотменимо човешко право, с което човек се ражда, и държавата трябва да го гарантира с Първата поправка – или ако предпочитате – с Член 1 – в своята конституция. Затова си струва да бъде свикано Велико народно събрание, не заради НАДглавния прокурор.
Че скоро няма да ни хващат никакви класации.
