На 24 март 2023, 19.00, The Center, Варна, предстои премиерата на „Ботушът“ от Лило Петров, продукция на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна, първа постановка в България.
Сн. Александър Михайлов
Режисьор Стоян Радев Ге.К., художник Даниела Николчова, композитор Калин Николов, плакат Славяна Иванова, фотография Тони Перец. Действащи лица и изпълнители: ПЕТЪР – Константин Соколов, БАЧИ – Николай Божков, СИМЕОН – Недялко Стефанов, ГЕОРГИЕВ – Станислав Кондов. С гласовете на: Красимир Добрев, Димитър Костадинов, Христо Колев, Траян Лечев, Стоян Радев. Вокали Деница Серафим. Асистент режисьор Владимира Иванова, звукооператор Делян Апостолов
Спектакълът не се препоръчва за лица под 14 г.
КОГА ГУБИМ АНГЕЛСКОТО В СЕБЕ СИ
Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ.К. пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над пиесата „Ботушът“ от Лило Петров; провокацията на текста и препратката към Йордан Радичков, срещата между героите и актьорите; ужасяващата табуретка; историческите събития и пропуските в паметта, в търсене на отговора кога човек губи ангелското в себе си и се превръща в нещо, обратно на самия него.
След разтърсващата постановка на „Поразените“ по романа на Теодора Димова продължаваш с постановка на пиесата „Ботушът“ от Лило Петров, която разглежда същата тематика – убийствата без съд и присъда по време комунизма. Един творчески акт, който освен пристрастие изисква може би и смелост…
За смелост може да говорим, само когато става дума за жертвите на комунистическия терор. Исках да направя романа „Поразените“ за сцена, защото за пореден път ме разтърси силата на женския характер, която винаги ме е вълнувала. Но и „Ботушът“ ме провокира с ярките мъжки характери. Разсъждавайки над пиесата, се сетих за една фраза на Йордан Радичков, който казва, че децата са ангелите на света. И ако това е вярно, как тогава става така, че когато пораснем губим ангелското в себе си, защо губим ангелското в себе си…
Ето защо от плаката на „Ботушът“ ни гледа един тъжен ангел.
Да… Като че ли ние сами разстрелваме ангелите в себе си. Ако забравяме майките на другите, забравяме и нашите майки. Ако причиняваме зло, то е насочено и срещу майката, срещу всички майки на света. И защо тогава човек продължава да го прави… Трима от действащите лица в „Ботушът“, които имат своите исторически прототипи, са от екзекуторите, които в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. – Черния четвъртък, убиват цвета на българската интелигенция – княза, премиери, министри, депутати, лекари, писатели… И това е само началото. За по-малко от година комунистическата власт избива повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всички войни, които България е водила от Освобождението насам. В „Ботушът“ ние се опитаме да вникнем в съзнанието на екзекуторите, да проумеем какви механизми задвижват умовете на тези хора и къде са затрити техните ангели.
Това е големият въпрос на „Ботушът“. Отговора изискват жертвите, чиито брой все още не е окончателно установен, но става дума за десетки хиляди погубени човешки живота. Защо именно тук се къса нишката на историческата ни памет?
Паметта трябва да се отглежда. Тя ще се съхрани, ако се отглежда. Аз съм против събарянето на какъвто и да било паметник, защото паметниците са именно заради това, за да помним. Сам по себе си паметникът не е виновен, виновни сме ние. Още при драматизацията на „Поразените“ започнах да се ровя в документалистиката от онова време, защото и аз съм от поколението, на което тази част от историята не е била преподавана. Тя дори не е била манипулирана, а направо премълчавана. Ужасих се от това, което намерих в архивите за онова време и в един момент реших да спра. Трябваше да се дистанцирам от конкретиката, за да се фокусирам върху съдбата на героините. По същия начин постъпих и сега.
Какво казват героите на „Ботушът“?
В „Ботушът“ има една знакова размяна на реплики между екзекутора и жертвата. Екзекуторът казва: по царско време беше същото; да, отговаря жертвата, но вие каква промяна донасяте… Човекът не се променя. Очевидно. Човекът може да бъде звяр, независимо от обществено-политическия строй, в който живее, без значение дали става въпрос за монархия, република, комунизъм, демокрация или нещо друго. Ако човекът е звяр, ако е загубил онова, заради което е създаден, ако е загубил ангела в себе си, режимът няма значение. И аз се отказах да изучавам режима, за да се съсредоточа върху постановката.
Как избра актьорите и как приеха те ролите, в които ги разпредели?
Изобщо не ми беше трудно. При мен обикновено става така, че още докато чета пиесата, веднага ми изплуват в съзнанието конретни артисти. Същото се случи и сега. Предложих на Константин Соколов да играе Петър, на Николай Божков – Бачи, на Недялко Стефанов – ролята на Симеон, на Станислав Кондов – ролята на Георгиев. Четиримата приеха поканата. И заедно с художничката Даниела Николчова и композитора Калин Николов стана най-добрата комбинация.
Константин Соколов, когото познаваме като експанзивен, може би дори ексцентричен актьор, сега го виждаме в ролята на жертва.
Да, Константин Соколов е един от любимите ми актьори. Под повърхността на това, което досега е показал на сцената, аз виждам неговата интровертност. Той притежава изключително дълбока чувствителност, макар и много прибрана. Прозирал съм това нещо в него и съм бил любопитен да го видя в една такава роля, но не знаех, че ще се случи аз да му я предложа. Впрочем, не само той, а и останалите актьори ще видим в светлина, в каквато досега не са били показвани. Да не звучи самонадеяно от моя страна като режисьор – не заради това, а заради предизвикателствата, които тази пиеса поставя пред нас. Текстът, темите и начинът, по който водим нашия разказ, изискват те да извлекат от себе си актьорски съдържимости, към каквито досега не са посягали.
Например Симеон на Недялко Стефанов е много сложна роля. Симеон непрестанно присъства на сцената, има малко реплики, но именно през него преминават всички посоки на разсъжденията, към които ни насочва „Ботушът“. За мен Симеон е най-диаболичният образ в пиесата – един млад човек, раздвоен между ляво и дясно, тъмно и светло. Защото за къртицата светлото е под земята, а като излезе отгоре, за нея настава мрак. Още в началото на живота си той трябва да прави сложни избори в сложна обстановка.
Симеон като носител на раздвоението и необходимостта да избереш своя път още в младостта…
Надявам се Симеон да бъде разбран по този начин. Надявам се публиката да открие своята истина във всеки един от образите.
Как режисьорски се овладява един текст, като този в „Ботушът“, в който всяка дума има своето значение? Как се удържа тази огромна смислова натовареност в рамките на камерното пространство?
Докато в “Поразените” работим с монолога като ключ към спектакъла, макар че в някои моменти имах идеята да търсим по-театрални образи, в крайна сметка останах при монолога, както е дадено и в романа на Теодора Димова. Но „Ботушът“ е пиеса, много силна пиеса, написана по каноните на драматургията, така че ние разказваме с театрални средства. Предизвикателството беше да стигнем до такава концентрация на персонажите, ерго на актьорите, за да може всяка дума да бъде чута от тях самите, оттам и от зрителите. Би било добре, ако зрителят извлече някакво послание или дори само някаква емоционалност за себе си. Понякога емоционалността разбира повече от разума и няма нужда само с разума си да проумяваме смисъла на изкуството. Достатъчно е емоцията ни да бъде разлюляна, все едно в коя посока.
Има там и една ужасяваща табуретка…
Табуретката със скъсени предни крака е била популярно средство за изтезание, на нея не може да се седи, тялото се вдървява. Мъчителите във всички епохи са били изобретателни и ние не знаем на кое повече да се чудим – на уредите за мъчение или на болния човешки мозък, който ги е измислил.
Спектаклите на „Ботушът“ ще бъдат в някогашния кинотеатър „Ранков“, където се играят постановки на основателя на Варненския театър Стоян Бъчваров, а основателят на Варненската опера Петър Райчев изнася първия концерт в родния си град, след като вече е покорил световната сцена. Красивата сграда на арх. Дабко Дабков става кино „Република“ по времето на соца, по времето на прехода към демокрация е бинго и пицария, а сега в нея се помещава „The Center“ – училището за съвременни танци на Георги Енчев Гоош. С други думи, на място, което носи паметта за много отминали събития, сега ще гледаме театрална постановка, насочена към пропуските в паметта ни за миналото.
Радвам се, че „Ботушът“ ще се играе точно на това историческо място. Моят респект за Гоош и неговото училище за съвременна движенческа култура. Гоош, освен това е запален театрал, така че във всяко отношение нашето представление ще се чувства добре в „The Center”. Сцената e разположена съвсем близо до нашите герои и зрителите ще бъдат още по-силно въвлечени в историята на „Ботушът“. Една история, в която разсъждаваме над човека и кога той се превръща в сатанинско творение, в нещо, обратно на самия него.
ПИСАТЕЛИТЕ ЕМИЛ АНДРЕЕВ И АЛЕКСАНДЪР ЧОБАНОВ ЗА ПИЕСАТА
„Пиесата започва с едно от най-зловещите събития в българската история – избиването на регентите, министрите и народните представители на 2 февруари 1945 г. Динамичната ѝ драматургия ни разкрива последствията от тези убийства върху палачите и невинния свидетел, принуден да зарови ямата, в която са хвърлени телата. Образите са отлично изградени, а репликите им са точно намерени и съответстващи на характерите на героите. В съвременната ни драматургия „Ботушът“ е един от първите опити да се разкаже за това нечовешко деяние на комунистическата власт, наложена и укрепена от червената армия, окупаторът на Сталин. “Ботушът” звучи твърде актуално за днешните разделни времена, в които отново се избиват невинни хора от същата империя, явно непроменила се и след повече от 70 години. Този текст трябва да има своя среща с възможно най-широка публика“, убеден е писателят и драматург Емил Андреев.
„След премиерата на пиесата “Добролюб” от Лило Петров (награда на “Конкурс за нова пиеса” на НБУ 2019, номинация за награда ИКАР 2020), на българската театрална сцена за първи път се заговаря за една тема, по която се мълчи вече десетилетия. Зловещите машинации на репресивния комунистически апарат някак останаха заключени в документалните книги на Христо Христов, Вили Лилков и много други автори. Но рядко достигат до по-широка аудитория, а още по-рядко стават достояние на по-младата аудитория, която за огромно съжаление към днешна дата е крайно дезинформирана по темата.
Смелостта, която Лило Петров има, за да ни разкаже за жестокостта на тези самопровъзгласили се главорези, издавали смъртни присъди с лекота, трябва да бъде също така смело подкрепяна. Аз лично вярвам, че появата на автори като Лило Петров е напълно закономерна и абсолютно нужна на българската театрална сцена. И съм сигурен, че пиесата “Ботушът” няма да остане незабелязана“, отбелязва писателят и сценарист Александър Чобанов.
ОТ ТОЧКАТА ДО ПРОШКАТА
Драматургът ЛИЛО ПЕТРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята пиеса „Ботушът“, неизговорения все още в обществото период на комунистическия терор и нощта на масовите убийства без съд и присъда на 1 февруари 1945 г.; връзката между архивите и художествената измислица; разказът за четирима мъже, като реплика на четирите жени в „Поразените“ от Теодора Димова, въпреки че не такъв е бил замисълът; механизмите, които пораждат насилие, „българските бесове“ и конфликтът между продължаващата днес омраза и прошката; за пътя на „Ботушът“ до Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ и премиерата на 24 март 2023, 19.00, The Center, Варна.
С Вашата пиеса „Ботушът“ насочвате вниманието към безнаказаните убийства на първите хора в държавата на 1 февруари 1945 г. и последиците от комунистическия терор. Защо млад човек като Вас се обръща към онова време, за което очевидци избягват да говорят, също историци, хора на изкуството включително?
Не съм живял по време на комунизма, роден съм през 1990 г., но тази сянка, тази ужасна рана – незарасла и незарасваща, тегне все още. Усещаме я навсякъде около нас в различни процеси – и индивидуални, и обществени. Моят интерес към онзи период тръгна по съвсем банална причина. Като повечето млади хора, и аз се колебаех дали да емигрирам, дали да се махна оттук, дали бих искал децата ми да растат в България и така стигнах до въпроса: А като бягам, от какво бягам, от какво искам да се махна, какво искам да е друго? Така някак естествено започна ровенето назад в историята. Разбрах, че всъщност ние нищо не сме учили за комунизма. Учехме история само до 9 септември 1944 г. и моето поколение съвсем не е наясно с последвалите злокобни събития. Това е огромен проблем, защото някои исторически събития могат да се повторят и как бихме могли да предотвратим повторенията, ако не говорим за историята.
„Помня, за да държа миналото в миналото…“, с думите на Георги Господинов във „Времеубежище“. Или както Теодора Димова казва в интервю за театралната постановка по нейния роман „Поразените“: „Травмата не е преживяна, тя продължава да тежи в нас и в общата ни памет“.
Да. Точно така, трябва да помним и да говорим за това. Защото тук има, според мен, два процеса – единият, че случилото се тогава, през всички тези дълги години, не е достатъчно изговорено в нас, като общество, не е достатъчно преживяно, дори и в нашия, всъщност неосъществен, демократичен преход. Престъпленията на комунизма не са изговорени. Другият процес е, че ние сме длъжни – поне аз вътре в себе си чувствам дълг към паметта на тези хора, които са станали жертва на престъпленията на комунизма. Като горяните. И защото става все по-тъжно, когато на първи февруари няма кой да почете паметта на загиналите. Малко хора се събират на мемориала в София и това е изключително плашещо. Млади хора въобще отсъстват там. Ако моето поколение не се ангажира с този разговор, рискуваме целия този период да остане в абсолютно забвение, а това е опасно.
Така разбираме и посланието на „Ботушът“. Без да е буквално продължение на „Поразените“, пиесата остава в същата тематика, за да доразкрие жестоката картина. Такъв ли беше замисълът?
В нито един момент не съм го мислил като отговор на „Поразените“. Това беше просто една история, за която знаех и която се нуждаеше да бъде разказана. Аз някак също усетих вътре в себе си потребността да я разкажа и така се получи пиеса с четирима мъже, като реплика на четирите жени в „Поразените“. Замислът не беше такъв, просто така се случи.
Пиесата се опира на исторически събития за осъдените от т. нар. Народен съд, разправата с истинския или набеден враг извън и в партийните редици (Трайчо Костов, споменаван тук само с инициалите Т. К.), историята с ботушите на регента Княз Кирил… Всъщност налагаше ли се да използвате художествена измислица или архивните документи, които очевидно добре сте проучили, бяха достатъчни за изграждане на сюжета?
Съществуват огромни като количество архиви и прекрасни исторически извори, така че информация за онзи период лесно може да бъде намерена от младите хора. Освен архивите, има и документална литература. В книгите, които съм изчел по темата, са документирани безчет съдби, които описани дори в сух документален стил, разтърсват. Моята задача беше да разбера как човешкото същество стига до там, какви са вътрешните механизми, които превръщат един човек в такъв, какъвто не се е родил, какво го кара да стигне до крайности. В този смисъл да говорим за художествена измислица, която отговаря на реално съществуващи събития, е доста условно.
Ако „Поразените“ разтърсват с изповедите на четирите героини, страдащи заради погубените си близки и самите те жертви на комунистическия геноцид над българската интелигенция, то „Ботушът“ въздейства още по-радикално с агресията и бруталността на системата, готова във всеки момент да се обърне срещу всекиго. И това много ясно е изведено в съдбите на четиримата мъже. На какви логически принципи подчинихте изграждането на персонажите? Освен конфликтните, търсихте ли и допирни точки между тях или заложихте предимно на различията?
Мисля, че най-върлите и най-агресивните, дори най-бруталните палачи на комунизма, са били докарани до някакво душевно, физическо и най-вече емоционално състояние, за да станат такива. Тоест – насилието ражда насилие. Преди 9 септември 1944 г. тези хора са вярвали в едно, а то се оказва друго, след това – трето и т. н. Въпросът е по-скоро, кой къде поставя точката и точно на това се опитвах да отговоря. В текста са дадени абсолютно всички предпоставки единият персонаж – най-пострадалият, най-малтретираният, да отмъсти на своя мъчител. Даже някак бихме му простили, ако го направи. Но той избира другия път – прошката. И точно това е най-важното, защото за мен поставянето на точка минава през прошката. Да спрем да се сочим с пръст – нещо, което и в днешно време продължаваме да правим. Ако само се мразим и не си прощаваме, не бихме могли да продължим напред. В този смисъл, малко отдалеч, отговаряме на въпроса Ви. Неминуем е конфликтът на персонажите в пиесата – имам предвид реалните личности, ако приемем, че всеки един от персонажите пресъздава реална личност. Различната идеология и различното ниво на техния морален упадък логично предопределят сблъсъка, но в крайна сметка най-големият конфликт е между продължаващата омраза и прошката.
Всеки от четиримата герои претърпява свое различно развитие и това е едно от достойнствата на пиесата. Тримата овластени, които биха могли да бъдат охарактеризирани като идеолога Георгиев, изверга Бачи и конформиста Симеон, с поведението си свидетелстват за онези манталитетни характеристики, които някои наричат „българските бесове“. За разлика от тях обущарят Петър, макар и жертва, избира, както споменахте, пътя на прошката. Съотношението става трима срещу един… В този смисъл, любопитен би бил коментарът на автора на „Ботушът“ за народопсихологията на българина, наследник на предците си от времето на „Ботушът“…
„Българските бесове“ със сигурност ги има и днес, поради това разделение и тази лесна крачка към омразата, към това да подходиш по-скоро със зло към другия, независимо той как е подходил към теб. Тази разделеност в нашето общество, това непрестсанно делене на групи, на все по-малки и по-малки групи, за мен прави днес взаимоотношенията помежду ни още по-сложни. Да, тогава групите са били по-големи и престъпленията са били по-крайни… Но кое е нещото, което днес ни пречи да прекрачим границата към другия. Мен лично, като млад човек, на когото му предстои да изгради семейство в България, това много ме плаши.
Тема за размишление в „Ботушът“ – една пиеса от внука на Димитър Димов, със силна драматургия, сложни взаимовръзки, напрежение, колизии и неочакван край, която след „Поразените“ от Теодора Димова и „Тютюн“ от Димитър Димов идва логично на сцената на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. Така ли си представяхте и Вие пътя на „Ботушът“?
Текстът беше публикуван от Младен Влашки в списание „Страница“, след което съвсем неочаквано получих обаждане от Стоян Радев, който ми каза, че харесал пиесата и би искал да я постави. Това безкрайно много ме зарадва по няколко причини. Много харесвам Стоян Радев като личност, също и като режисьор. Работата му над „Поразените“ е невероятна – едно представление, което трудно се преглъща и в същото време изживява цялата човешка същност.
Какви очаквания имате от постановката?
В началото на репетициите отправих към екипа на „Ботушът“ моето извинение за това, че пишейки този текст и ровейки се в архивите, аз вече съм изживял моя ужас, а сега те трябва да се справят със същото нещо. Трябва да стигнат до дълбини, от които трудно се изплува. Въпреки това съм абсолютно сигурен, че те ще го направят. Всички ние сме длъжни да го направим. И съм безкрайно благодарен на екипа, че се захвана с този нелек текст.
И аз благодаря за разговора. Присъствието на три поколения от големия писателски род Димови в афиша на Варненския театър е чест, предизвикателство и шанс за изява. Доказателствата предстоят с премиерата на 24 март 2023 г.
ЛИЛО ПЕТРОВ
Лило Петров е сценарист, драматург, музикант и композитор. Роден в София, завършва Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, следва Европеистика в СУ “Св. Климент Охридски” и завършва Драматургия в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като сценарист, главен сценарист, креативен продуцент и сценарен консултант на телевизионни сериали. Управител на продуцентска къща Overlock Entertainment. Звукорежисьор в НТ “Иван Вазов” и специалист по дигитален маркетинг в Софийска филхармония. Организира официално турне на Disney в Китай; съвместно със Софийска филхармония е продуцент на Фортисимо Фест – образователен фестивал за класическа музика, както и сценарист и продуцент на Фортисимо Фамилия – образователна музикална програма на Софийска филхармония.
ФИЛМОГРАФИЯ
„Мен не ме мислете“, тв сериал (главен сценарист), 2022
„Съни бийч“, тв сериал (сезон 2), 2022
Отдел “Издирване”, тв сериал (сезон 1), 2021
„Белези“, сериал (креативен продуцент), 2021
„Съни бийч“, тв сериал (сезон 1), 2020
ТЕАТЪР
„Ботушът“, постановка Стоян Радев Ге.К., ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна, 2023, автор
„Импровизрий това“, импровизационен театър, МТ “Николай Бинев”, 2020, композитор
„Добролюб“, постановка В. Василева, МГТ “Зад канала”, 2019, автор
„Чайка“ от А. П. Чехов, постановка Явор Гърдев, Театър Азарян, 2015, консултант, редактор
„Колега“, спектакъл на О. Торосян и П. Венелинов, Младежки театър “Николай Бинев”, 2015, композитор
РАДИОТЕАТЪР
„Добролюб“, режисьор Ст. Петров, БНР Радиотеатър
НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ
Награда в конкурса на НБУ за нова българска драматургия, 2019
Номинация за награда ИКАР за драматургичен текст, 2020
