Изправеният човек още трябва да се изправя
Анжела Димчева
Господ все още не е завършил човека. Ние само си въобразяваме, че той е съвършен. Има още много какво да се доработва по неговата същност – във всички аспекти, измерения и намерения. Така мисли скулпторът Зиятин Нуриев, затова от години изследва твърдостта и изяществото на мрамора, вплита в базалта и дървото човешкото и нечовешкото, чрез които неговото творческо усилие „Незавършен проект за нов човек“ се стреми да оформи блясъка на тази незавършеност.
На 15 май в Музей-галерия „Анел“ в София се открива изложбата „Изправеният човек“ – сред импозантните фигури, тежащи 200 кг, зрителят ще се озове в един фантастичен свят, ще се почувства малък до 2-3-метровите фигури и ще се пита дали внезапно не се е отворил порталът на времето и не е попаднал сред мраморните останки на древна Елада.
Индивидуалният почерк на Зиятин Нуриев е разпознаваем от специалистите – всяка негова фигура е на един крак – глава може да няма, но пръсти – винаги, стъпки с много пръсти също, защото… „Как човекът се е изправил? Като е стъпвал на земята – буквално и метафорично“ – казва Зиятин.
Специално за в. „Труд“ Зиятин Нуриев разказа за дългия си път на израстване – от селско момче, което обича да рисува, до момента, в който негова колона се издига днес в близост до площад „Таксим“ в Истанбул.
„Рисувах още като дете, когато живеех в с. Мост, Кърджалийско. Увлечението ми към рисуването се увеличаваше и когато отидох в пети клас да уча в Кърджали, постъпих в кръжок по рисуване. Там научих, че има Художествена гимназия в Казанлък. Казах – само там, никъде другаде. Приеха ме, после влязох в НХА – специалност „Живопис“, но във втори курс се прехвърлих „Скулптура“. Как стана всичко? Две години по-рано в казармата имахме един интересен генерал, който не се интересуваше от военното дело, а само от скулптури, паметници, пана, стенописи. Под негово влияние направих две композиции – „Хвърковата чета“ (мащаб 2:1) и „Хан Аспарух“ (висока пет метра). И двете са поставени в поделението в Пловдив. Мисля, че са там и в момента.
Вече 30 години преподавам в Истанбул – във факултета по изящни изкуства на тяхната академия. Мои неща могат да бъдат видени на входа на Момчилград и в Кърджали – скулптурата „Лирата на Орфей“. Но много повече пластики съм изработил в Турция – те са в частни колекции или в открити пространства.
Най-значимата моя работа се намира близо до площад „Таксим“ – пластиката е висока 14 м – това е метална колона пред един от централните турски ТВ канали. На хиподрума до Синята джамия има няколко колони – египетска, римска, византийска – те са еманация на съответната епоха. Моята колона е вид продължение на тази поредица, но все пак тя отразява моето виждане за 21. век.
В изложба „Изправеният човек“ публиката ще види изчистени фигури – ето тази е „Звездоброецът“, на върха виждате маска, другата фигура е озаглавена „Твърдата житейска позиция на мекотелите“. На пръв поглед публиката си мисли, че фигурите са на един крак, но всъщност – не… Светът е незавършен. Докато ме държат ръцете и очите, ще работя.“
Куратор на изложбата в Музей-галерия „Анел“ е проф. Аксиния Джурова, която отбелязва: „Изправеният човек“ на Зиятин Нуриев е търсещият човек, този, който пита, освен „Къде сме и накъде отиваме“, но и защо днес блудният син не може да се завърне? Дали само защото го няма вече разкаянието, или защото нямаме нужда от нравствени притчи?! Ще се примирим ли с нашето време, в което се размиха всички граници и превърнаха човека едновременно в палач и жертва? Неслучайно серията от стъпки в „Homo erectus“ скулпторът е нарекъл „стъпките на апостолите“. Дали защото от тях отново имаме нужда сега?
Когато за първи път видях работи на Зиятин още като студент в Академията, си зададох въпроса откъде се появи? По-късно се учудих каква е тази упоритост да отстоява собствената си творческа свобода, да не прилича на своите учители и едновременно с това да носи и изразява пластично в базалта, мрамора, бронза, дървото интравертността, ритуалността и сакралността и на Египет, и на Асирия и на Вавилон, и на Византия.
Някои от неговите скулптури (серията Лего I-IV), показани в настоящата изложба, буквално предразполагат към поклонение и моление при драматизма, който излъчват от срещата на времето с материята. Те напомнят истукани, отправили поглед в отвъдното, вярващи в съществуването на някаква по-голяма от нашата реалност, на тази, на която сме поверили своето „аз“. Състояние, подобно на молитвата, в което нашето „аз“ се трансформира от егоистично в състрадателно, алтруистично“.
