На 1 февруари поетът Николай Милчев стана на 60 години. Автор е на повече от 10 поетични книги, а най-новата от тях – „Ти и котките следобед. 26 стихотворения от любов“ – бе номинирана за наградата „Балканика“. Стихосбирката получи Националната литературна награда „Теодор Траянов“, а до края на годината предстои издаването ѝ във Франция
Има стихове, които веднага издават автора си. Категорично разпознаваеми и предизвикващи пристрастяване. Такава е за мен лириката на Николай Милчев. В нея е закодирана специфична образност, толкова релефна, че почти можеш да я докоснеш с пръстите си, но нежно и вниматено, защото е мимолетно-крехка, като цвят на глухарче. Има неочаквани метафори и словесни обрати, които те карат да се озовеш като Алиса в един фантастично-реален свят, от който никак не искаш да си тръгнеш, а да го откриваш като дете, което се удивлява на чудесата му. Защото в него е събрано цялото пищно многообразие на природата, което неусетно се вплита в движенията на човешката душа и приема образа ту на пеперуда, ту на снежинка, ту просто на полско цвете. Винаги, когато чета стихотворенията на Николай, се изненадвам как красотата може да бъде толкова естествено проста и в същото време да е така космически безкрайна – като пясъка по брега на морето и като песента на птица… Как хармонията на душата, но и нейните неочаквани колебания рисуват контурите на любовта, тъгата и надеждата.
А ценителите на високата поезия могат да продължат пътуването във Вселената на този фин, проникновен, нежен писател с най-новата му книга „Ти и котките следобед“.
Днес Николай Милчев има юбилей. Поетът на 60!
За мен е наистина удоволствие да открехна вратата към вечно променящия се свят на Николай Милчев. Надявам се, че ще поискате да навлезете още повече в него, след като прочетете стиховете, които подбрах за вас.
от Росица Кунева
ЗИМНА ВЕЧЕР
Не ходя никъде…
Освен когато си седя
и гледам през очите ти
дълбоко.
Една по-малка
от снежинките жена
кръжи над мен
във всичките посоки.
Тогава пиша,
за да се стъмни
и малката снежинка
да запали тока.
Две чаши електричество…
И може би
сиянието на ръцете ни
наоколо.
ЕЗЕРО
Това е нашата любима акватория –
не по-голямо езеро
от няколко минути.
И с няколко разхвърляни
окръжности по него.
Такова езеро не съществува повече
от времето на нашата разходка.
Ако протегнем пръстите си заедно
ще го погалим от косите
чак до дъното.
Върху окръжностите от тръстика
спяха патици.
И рибите видяха
как височината спи
и как полюшва своите изображения.
Върху окръжностите от тръстика
светеха илюзии –
как езерото идва на брега
и сяда на една прозрачна пейка,
и говори като облак.
Върху окръжностите от тръстика
имаше тъга.
И аз ти казах,
че очите ти престават да прииждат,
когато си отиваме от езерото –
на няколко минути от снега.
ТВОЯТ СЪН
Възглавницата ти е пълна
с пух от нощни птици.
С такова тихо и летящо приспивателно
до атмосферата се ходи пеш.
Какво, че лачените ти обувки
имат спомени и бръчки
и роклята ти
вече не е тъмна графика?
За теб сънят и хоризонтът
са едно и също нещо.
Протегнеш ли умората си,
стигаш там.
Аз винаги съм знаел –
в космоса на нощното ти шкафче
лежи едно перце
и пази равновесие.
УЛИЦА
Когато улицата ти върви към мене,
става бавна.
Купува си сто грама срички в пликче
и сричките са топли
колкото снежинки.
На тази улица аз съчинявам нетърпения
и ги чета на твоята разсеяност,
когато закъсняваш
няколко секунди
повече.
Такава улица е пълна с артефакти –
от малката хлебарничка
с антична белота
до магазинчето
за рокли и съзвездия.
И само зебрата на първата пресечка
пренася пешеходците оттатък хоризонта.
На тротоарчето пред магазина за сапуни
ухае винаги на теб.
Ухае на невидимо притегляне.
И продавачките разбират колко е естествено
да не купувам нищо друго
освен облаци.
И там, на улицата, да изкъпя силуета ти
с една огромна капка нетърпение.
Обичам как ухаеш на усещане –
на борови иглички и на мента,
на карамфил,
канела
и зелена ябълка…
И ако продължа да изброявам ароматите,
ще стигна до косата ти.
И никога не ще помисля
да ти купя гребен.
РЕКАТА НА СРАВНЕНИЯТА
Като коприна, но по-тежка от коприна
и като вятър,
който те облича с неподвижност,
и като извор,
който е пораснал и говори,
и като всичките дъждовни капки,
тръгнали да се разхождат,
е реката.
И ти се къпеш в нея.
Косите ти приличат на експлозия,
издигат се красивите им атоми
и тръгват към повърхността,
и се взривяват.
И цветните им молекули
ме посипват.
И ти се къпеш, за да ме измъчваш
и да не мога да ти кажа,
че си видра,
че тялото ти е полирано
от бързеи,
че бързеите спират
и те гледат,
че рибите са твои братовчедки
и че върбата с извънземната си сянка
е родословното дърво,
което търсиш.
Задъхвам се от толкова реалности.
От толкова илюзии, сравнения,
от толкова неописуеми рисунки,
които думите ми
плахо очертават.
А ти се къпеш,
за да бъдеш чиста –
по-чиста от листа, на който пиша.
И моля те – внимавай,
че косите ти
ще го намокрят,
докато четеш за себе си.
ЕСЕННО
Вървим през парка,
пълен с есенни изделия.
Пълен с играчките от безтегловни ябълки,
с полюшваните графики на паяжини
и с още много
плахи предложения
за есен.
Вървим през парка,
пълен с денонощия.
Пълен с красиви
и далечни намерения
за нашето околосветско пътешествие
край езерото.
По езерото плават патици
с красиви имена на континенти
и се раздалечават,
после се събират.
И сякаш са една и съща птица
с есента.
Вървим към края,
а едно листо
като лисиче се надвесва над водата
и носи на опашката си вятър.
И се върти,
върти,
върти,
но вече в друга география
и в някакъв различен глобус.
СЕЗОНИ
В четвъртък
винаги започва
есента на седмицата.
И ми изглежда есенно това
натрупване
на понеделник,
вторник,
сряда…
След есента е петък.
Петък е сезон,
през който се мълчи
и се притихва.
А после има две снежинки –
така нехайни и ефирни,
че ми се плаче
от умора.
И няма как
да си почина в събота,
защото след неделя
се стопявам
като една
и като две
снежинки.
В такава седмица
си струва да попитам
къде са пролетта
и лятото,
за Бога!
