Духовната взаимообвързаност – мост между поколенията

Мъжка песен

През февруари 2019 година, по идея на писателите Весела Люцканова и  Христо Славов, в Българския културен център – София, се учредява Асоциация на младите български писатели. Над петдесет творци от различни поколения – от двайсетгодишни до утвърдени имена и доайени на българската литература, се обединяват около идеята за споделяне на творчески идеи и опит. „Всеки има кратко време на земята – да остави стих, песен или да посади дърво. Трябва да се помни корена, да се съблюдава традицията. Младите би трябвало да поемат щафетата и да направят света по-добър” е посланието на Весела Люцканова  към младите, а Христо Славов се обръща към тях с думите: „Литературата е талант, труд и занаятчийство”.
През следващите месеци към писателите се присъединяват и млади хора от други области на изкуството – музиканти, фотографи, актьори и филмови режисьори. Провеждат се няколко много интересни дискусии, посветени на творческия процес при създаването на едно литературно произведение, на ролята на редактора и рецензента, писането в съавторство, участието на писателите-дебютанти в литературния конкурс „Южна пролет”, както и на немаловажния въпрос за избор на издателство и представянето на отпечатаната книга пред читателска аудитория. В срещите се включват известни писатели и поети – Найден Вълчев, Ели Видева, Кирил Кадийски, Николай Милчев, Весела Люцканова, журналистите Пенчо Ковачев и Анжела Димчева. През миналата година за деня на славянската писменост Асоциацията организира голямо литературно четене в Българския културен център, в което се включват повече от двайсет съвременни поети и белетристи. В края на годината младите писатели имат среща с членовете на Клуба на писателите-криминалисти „Саламандър” и тематична вечер, посветена на творчеството на писателката Яна Язова. През януари 2020 г. е организиран конкурс за поезия и проза „Коледа в мъгла”.
Благодарение на създадената в социалната мрежа страница, към Асоциацията се присъединяват и писатели, живеещи в Гърция, Русия, Кипър и Португалия.
От все сърце пожелавам успех на тези  млади творчески дарования! Нека, стъпвайки на постигнатото досега, да го надградят в името на  една духовна взаимообвързаност, която да бъде и духовен мост между поколенията.
На страниците на в. „България СЕГА“, в поредица от публикации, ще ви запознаем с творчеството на някои от младите таланти. В този брой  представяме ТЕО БУКОВСКИ с неговия разказ „Мъжка песен“. Приятно четене!

Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго

МЪЖКА ПЕСЕН
Тео Буковски

Вратата се открехна леко и тесният процеп ярко засия в млечносиня светлина. Ехото от болничния коридор блъсна в стаята шум от тежки стъпки. В рамката на вратата обаче не се появи никой. Пациентката със сивкави очи от далечния ъгъл до прозореца се понадигна като внимаваше да не размести прикрепената към ръката й игла на течащата в момента венозна система.
– Чакам нашите.
– Много е рано още. – усмихна се късо подстриганата русолява жена до вратата. Двете бяха единствени в голямата стая с осем легла. При приемането им старшата сестра ги разпредели в двата противоположни ъгъла, сякаш че имаше опасност да си омесят болестите.
– Никак не ми върви. Сигурно ще ме изпишат днес, пък синът е в командировка. – Сивите очи на жената отчаяно се опитваха да прогледнат отвъд полуотворената врата.
– Нали и снахата е шофьор?
– Е, да, ама… Жена – шофьор. – Изведнъж усети силна болка в лакътната ямка и примирено се отпусна на възглавницата. С тревога проследи тънката тръбичка на системата и се втренчи в „чорапчето”. Там безцветните капки се гонеха една след друга, потъваха за миг в събралото се „езерце” и после лудо потичаха надолу. – Леле, сега ако съм спукала вената…
Внезапно вратата се затвори. В стаята отново се възцари тишината на болничното безвремие. „Сигурно е била санитарката”, си помисли русокосата. „Очевидно е решила да ни подмине с чистенето тази сутрин.”
Жената до прозореца внимателно опипваше кожата на предмишницата си.
– Не боли, не се подува… Значи не съм направила белята. Ох, Янина, ти как смяташ, дали днеска най-после ще ме изпишат?
Жената от другия ъгъл се усмихна. Две дълбоки трапчинки прорязаха хлътналите й бузи. За момент усети парване в левия ъгъл на долната си устна, там, където високата температура от последните дни беше отворила малка раничка.
– Не зная, – отвърна след кратка пауза – струва ми се, че вчера доктор Методиев не спомена нищо.
– Е, той вчера не спомена, но когато ме приемаха, ми рече: „Лельо Симеонке, не се притеснявай, за пет-шест дена сме те излекували и те пускаме.” Аз още от снощи съм ги запресмятала тия дни. Ако броим деня на приемането, днес е шестият, ако не го броим – петият.
Русокосата хвърли бърз поглед към своята банка, в която бистрата течност красиво блестеше, позлатена от един случайно промъкнал се през спуснатите щори слънчев лъч. Със свободната си ръка бавно разтвори албума с алпийски цветя, поставен върху свитите й колене. Уж беше решила да не го разглежда, докато не свърши системата, ама тези минути нещо много се бяха проточили.
– Като мине визитацията и те прегледа докторът, ще стане ясно.
– Уф, не знам как ще изтрая дотогава!
– Мони, ама ти май искаш да ме оставиш да си кукувам сама тука. – Гласът й леко потрепери.
– А, не… ама внучето тръгва в първи клас. Ти поне знаеш каква олелия е сега покрай учениците.
На вратата тихо се почука. Първо един път, едва доловимо. Последваха още два, по-силни удара.
– Влизайте! – изкрещя от далечния ъгъл на стаята Симеонка и сякаш забравила за венозната система се извърна настрани и понечи да стане.
В светлия процеп се появи глава на момиче, нахлупило почти до над веждите си светлосиня качулка. Очите му трескаво обходиха стаята, но пръстите на ръката му стояха вкопчени в рамката, сякаш в готовност всеки момент да затворят отново вратата. На Янина й се стори, че познава този поглед – малко плах, но в същото време търсещ и пълен с любопитство.
– Госпожо Арнаудова…
– Мая, ти ли си? Колко много си пораснала!
Сега вече полуотворената врата не беше преграда за щастливата усмивка, която преобрази лицето на русокосата жена. Трапчинките отново набраздиха бузите й, но този път сякаш я разкрасиха и за миг я подмладиха с десетина години.
– Ела, Мая, влез! Каква изненада!
Момичето направи крачка напред, но не затвори напълно вратата зад себе си.
– Аз… аз дойдох да ви видя. Как сте? Донесох ви цветя, нали още обичате есèнчета. – И стеснително остави пъстрото букетче в краката на легналата жена.
– Янина, я какво хубаво посетителче имаш! – възкликна от дъното на стаята Симеонка. – Същата е като моята Силвана.
Момичето вдигна длан и леко кимна с глава.
– Аз съм Мая. Госпожа Арнаудова е първата ми учителка. От предучилищната група.
Янина протегна ръка и с пръсти погали цветовете. Обожаваше есенни цветя. Струваше й се, че тъкмо есента багри растенията с най-красиви и наситени тонове. Пролетта носеше белотата на кокичетата и слънчевите пътечки от минзухари и нарциси. После лятото напълваше поляните с пламъци от червени макове, а по оградите запълзяваха огнените езици на трендафилите. През септември, заедно с поредния випуск деца в първия учебен ден Янина се бухваше в цветното море от букети. Така се запозна и с Мая. Дребното момиченце с две дебели руси плитки се откъсна от редичката с деца и приближи учителката. Янина пое огромния букет от есèнчета и подаде ръка да се здрависат. Детето леко се смути, за момент вдигна лявата си ръка, но после се разколеба и направи бавно движение с дясната. Тогава Янина се сети. Бяха я предупредили, че в групата ще има дете с протеза на ръката. Усети силно изтръпване в гърдите и студена вълна, която се спусна по тялото й. Наведе се бързо и прегърна детето. Прошепна в ухото му:
– Чудесни цветя! Благодаря ти!
Колко устойчиви на времето са първите спомени, дори и когато носят в себе си малко тъга! Защото всичко е отминало, а в паметта е останало само най-красивото.
Сега същата тази Мая стоеше изправена насред болничната стая и леко хапеше долната си устна.
– Аз всъщност дойдох и… за още нещо… – Момичето сне раничката от гърба си, разтвори я и отвътре извади черен найлонов плик. Постави внимателно и него в края на леглото и направи крачка назад.
– Какво е това, Мая?
Момичето свали качулката на суитшърта си. Дългите руси плитки, винаги сплетени прилежно, ги нямаше. Косата й беше късо подстригана, а най-отгоре вероятно от триенето на памучната материя стоеше леко разрошена.
– Дано не се обидите, госпожо… – Очите на Мая бяха станали тревожно големи. – Нали все ми казвахте, че имам златна коса, също като вашата. Не бях я подстригвала от седем години, почти откакто се разделихме в началото на онази ваканция. Но сега… нали ще отивам в гимназията… Разбрах, че на вас ще ви е нужна… след лечението…
Янина усети пареща болка в клепачите. Премига бързо и отклони поглед нагоре, към банката. Слънчевият лъч се бе изкачил към тавана и вече не осветяваше течността. Жената примижа, ала влагата в очите замъгли погледа й. Сълзите, горещи и тежки напираха да потекат из под клепачите й. Със свободната си ръка потърси очилата си, бяха се затрили някъде из завивките. Пръстите й трепереха. За първи път от толкова много време. А си мислеше, че притежава силен характер. Та тя не трепна, дори и когато й съобщиха диагнозата.
– Госпожо, май системата свършва. Да извикам ли сестрата? – Гласът на Мая й се стори тих и далечен.
– Не, не, натисни само този бутон на стената! Тя сама ще дойде.
– Тя и моята вече май е накрая – долетя дрезгав хрип откъм прозореца.
След няколко минути медицинската сестра беше освободила двете пациентки от бремето на неподвижното очакване.
– Ще ида да поогледам дали нашите не идват. – Надигна се Симеонка и зашляпа с чехли по теракотения под.
– Мая, не стой там! Ела, седни при мен! – потупа с длан по леглото Янина, след като останаха сами в стаята. – Къде ще учиш в осми клас?
– Приеха ме в Музикалното… с пеене.
– Чудесно! – плесна с ръце учителката. – Ти още като малка пееше толкова хубаво! Обаче не е трябвало да се подстригваш… заради мен. Аз… аз някак щях да се справя…
Мая сбърчи вежди, нослето й се изостри напред, но в погледа й не изчезна онова чисто по детски пламъче.
– Госпожо, аз не съм ходила на детска градина. Сигурно нямаше да постъпя и в предучилищната, ако не беше задължително. Родителите ми винаги са се страхували от това, че съм различна. Притесняваха се, че децата от групата ще ме подиграват заради изкуствената ръка. Тогава, в онези много трудни за мен дни вие ми показахте, че аз съм наистина различна, но и значима по своему. Нали не сте забравили какво ми казвахте? Създадени сме да се борим. Това за мен означаваше, че мога да постигна всичко. Помните ли колко пъти в първите седмици ми падаше протезата, другите деца пищяха, а вие ми помагахте да я сложа и строго ги поглеждахте. „Така ли ще викате и като паднат очилата на Пламен?”, казвахте и ме галехте по косата. Тази подкрепа не мога да забравя…
Янина помнеше всички свои ученици. Помнеше ги не само по лица, но и по имена, дори не беше забравила и кой с кого е седял на един чин. Мая се беше родила с малформация на дясната ръка, с недоразвита голяма част от предмишницата й. В началото детето трудно се справяше с механичната протеза, не я закрепваше добре, често странеше от другите деца. Трябваше й кураж. И Янина й го даде. Може би сега тя на свой ред имаше нужда от малка доза безстрашие. През последния месец беше осъзнала сложността на диагнозата си, беше преживяла и операцията. Операцията, която нарекоха животоспасяваща. Тогава усети онзи тих страх от това, че можеш да загубиш всичко. Всичко, което я свързваше с живота – от спомените до мечтите…
– Янина, я виж, кого ти водя! – Симеонка нахлу в стаята, леко придържайки с ръка нощницата си, за да не се спъне. Зад гърба я следваше едър мъж, нарамил акордеон.
– Андоне, какво правиш! Защо си домъкнал акордеона?
– Знам, че Мая е тук. Не може да не й изсвириш нещо.
Янина погледна уплашено.
– Тук, в болницата! Ще ни изгонят дисциплинарно.
– Госпожо, ама вие съвсем тихичко. Хайде, само една песен!
От прозореца Симеонка клатеше подканящо глава.
– Коя да бъде?
– Де гиди луди-млади години… – запя нежно Мая, а звуците на акордеона я последваха почти на секундата. – Де гиди луди-млади години! Летнахте като сиви гълъбе…
Беше любимата песен на Мая. Мъжка песен. Но Янина знаеше, че понякога и момичетата пееха мъжки песни.
Визитацията започна в единайсет. Мая и Андон си бяха тръгнали преди четвърт час. Но Янина задържа акордеона. По молба на Симеонка.
– Доктор Методиев, кога ще ме изпишете?
– В понеделник, лельо Симеонке… Вероятно в понеделник.

Георги Н. Николов

Снимка: Facebook

 

Avatar

About Златка Вълканова

View all posts by Златка Вълканова →