Анжела Димчева
Поезията се радва на специално внимание в Общинска библиотека „Паисий Хилендарски” – Самоков. Доказателството е видно по колекцията на библиотеката, но и по редовните срещи на обществеността с български поети.
Марина Бартоломеус, чиято книга „Звездица” (изд. „Захарий Стоянов”) излезе през тази пролет, беше поканена от Албена Ихтиманска – директор на културната институция – за среща с читателите. Събитието се състоя на 10 ноември 2022 г. при огромен интерес и липса на свободни места в залата.
Марина Бартоломеус е българка, родена в София, но от 35 години живее в Берлин. Родът на майка й е от гр. Самоков. Тя е от високо интелигентните автори, посветили живота си на преподавателска дейност в чужбина, но запазили жив родния език и пиетета си към българското като природа, етнос, бит, емоция и самочувствие. Затова и насища творчеството си с носталгични интонации, акварелни щрихи от великолепието на родната земя, интимни реминисценции от младостта си и метафорични картини отвъд дъгата-измамница, в която се проектира цялата духовна вселена на българина.
Дебютирала в българската литература през 80-те години с монографичното издание „Владимир Мусаков – преводач на немска литература” (изд. „Народна култура”), днес Марина Бартоломеус се завръща сред писателската общност у нас с първа стихосбирка. Луксозното томче включва творби, писани през три десетилетия, което създава една стилова еклектичност и в динамичен контекст маркира разнообразни теми, проблеми, инвенции: от дома като сакрален топос, през животрептящите проблеми в света и колизиите в социалния климат у нас, до изплъзващия се микрокосмос на любовта и раздялата, за които поетесата намира най-съкровените думи.
Книгата притежава пирамидална структура от седем дяла: Домът, Светът, Човекът, Любовта, Раздялата, Природата, Поетът. Ако приемем, че базата на всяко човешко съществуване е родният дом като основа на тази пирамида, то поетът е нейният връх, бидейки еманацията на търсещия човек, доближил се до божественото дихание на словото.
Няколко са основните направления в поезията на Марина Бартоломеус:
Първо: безрезервната любов, раждаща децата ни – младостта на света. В кръговрата на живота лирическата героиня съзира този спасителен бряг, който ще остави следа от нея в нейните деца и внуци. От стиховете извира нежност, възхита, очарование, милосърдие, отдаденост на майчините грижи:
И детският смях е музика небесна,
а мъничките пакости са благодат.
И делничната грижа не е лесна,
но с нея смисълът житейски е познат…
Вторият пласт на посланията в книгата е свързан със срива на моралните ценности в днешния ден, с безверието, омразата и социалния бунт. Ще видим тези теми, експлицирани в творбите „Къде ни водиш, Боже?”, „Войните”, „Протести в София”, „Народе мой”…
В огледалото на откровените си наблюдения поетесата задава редица риторични въпроси: До какво трагично състояние доведе народа ни т. нар. демокрация? Докога пипалата на мафията ще плете примката около съдбините на българина?
Отлетяла ли е Птицата на Свободата? Къде останаха заветите на Левски?
Безпощадни са обвиненията и сарказмът, гротескното описание на предателите на националните идеали в стихотворението „На Левски”. А творбата „Стълбата” е остра и драматична сатира – разкрити са пороците на властолюбците: лицемерието, предателството, алчността, познати ни от „Приказка за стълбата” на Смирненски. И отново поетесата пита: докога ще съществува неправдата?
Пандемичната сянка е надвиснала над човека като наказание, защото той се интересува от всичко друго, но не и от смирение и опрощение. А химнът на Европа е намерил своето осъвременяване чрез стихотворението „Одата на радостта”, в което извират горчиви обвинения – обединена Европа днес е такава само на думи, фалшът е навсякъде:
Кога ще заживеем Одата на радостта
с посланието всички хора да сме братя,
за да въздигнем кулата на мъдростта,
несбъдната от божиите проклятия?
Убиват днеска пред очите на тълпата
в страни със ред, закони, демокрация.
Вълна от ярост и от жажда за разплата
и… от срама на бялата „цивилизация”.
В тази тоналност е и великолепното стихотворение „Моята София”, което е своеобразна молитва пред древния и модерен днес мегаполис. Всяка цивилизационна новост е важна за града, но най-важни са „чедата ти, укрепнали и помъдрели от страданието” – казва поетесата.
Друг ракурс на поетичния наратив е свързан с морални стойности и общо философски въпроси: Марина Бартоломеус интерпретира в своя изповеден стил понятия като истина, надежда, време, смисъла на живота, миналото и, разбира се, любовта като пристан за мъжа и жената, но през погледа на всеки един от тях:
Любовта се завръща,
кой е вярвал в това?
Всичко в нас преобръща,
разлюлява света…
Любовта се завръща,
или просто това е
мимолетна шега?
Тя мълчи, но отвръща:
„Аз съм тук и сега!”
Въобще стихотворението „Любовта се завръща” е готов текст за песен, която би могла да стане хит, ако се намери талантлив композитор за вграждането на думите в музика.
Трудно е да се каже нещо ново в преексплоатирана тема, каквато е любовта. Поетесата е включила в книгата десетки стихотворения, посветени на най-сложното човешко чувство, като се е опитала да види отраженията на любовта в нейните вариативни лица и състояния: поробваща и трудна, драматично сложна, безсънна и тревожна, благодатна и даряваща, проклятие и благослов, като сън и като цигара след кафе… Няма как да се скрие и ревността, болката от раздялата, отчаянието, въздишките и кръстопътищата, до които всеки достига някога.
„Звездица” е книга за мечтателните и носталгично настроени читатели – тя е като езеро, в което се оглежда една женска душа – с красотата на пролетта и уханието на теменужките, с песента на дъба и реката-нощ, с кацналия гълъб в ръката на изповядващата се жена…
Неслучайно и финалът на стихосбирката се увенчава с една „Молитва”:
Само за милост те моля, Боже!
Не за богатство, не за величие,
а за това, без което не може
човешкото наше приличие:
Залък хляб, глътка бистра вода,
капка надежда и късче любов,
мъдрост за изпитанията,
вяра във теб и… благослов!
„Звездица” е изящно томче, оригинално оформено от художника Пламен Вълчев и дизайнера Димитър Димитров. Доверие към автора – това е формулата за успеха на една книга, а Марина Бартоломеус го е постигнала.
