РАДКО РАДКОВ (1940 – 2009)
БЪЛГАРИЯ
Кой носи на рамо заветния сноп
и сплита косичник от жълта ръкойка?
Кой прави бунтовник от свития роб,
икона от селска девойка?
Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди
и ражда мъже легендария?
Кой Левски и Ботев роди –
България!
Кошута ли пие от извор вода,
елен ли с клонати рога я размъща,
с очи я избистря, когато в беда
юнак от Балкан се завръща
и в струите кървава риза пере,
че пукнала пушка обжари я.
Кой с билки кръвта му ще спре –
България!
Когато на паметник хладния бронз
върл флаг с ятаган-полумесец загърля,
от старите църкви излиза Христос
и в пъкъла флага захвърля.
Защото си нямаме две знамена,
едничък е стягът ни, стария,
с лъва в трикольор-светлина –
България!
Димящите турски окопи помни
и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.
Поручика, паднал със сабя встрани,
на лоба с разперена птица.
Кой вдига пехотата прашна на щик,
кой с въглена жертвен обгаря я –
да хвръкне със страшния вик –
България!
Не искаш да колиш, тъй както те кла
на пътища лепкави зъл агарянин.
Ти майка дори на врага си била –
арапина с кон аждраханин.
Напет капитан бяла риза пере
през лютия мраз в януарiя.
Кой няма за теб да умре,
България!
Из „Царски сонети на любовта“
ПРИЗВАНИЕ
Обичам с капка слънчева печал
в очите си и в плен на ветровете,
във този век, нехаещ за кралете,
да скитам като преоблечен крал.
Да срещам огнения портокал
в бръмченето, в дима на градовете,
над уличка, където вечер свети –
немигащо – окото на локал.
И в пеещи размери да си спомня,
разтворил книга, твоето лице,
когато самотата е огромна.
Да стигна нощем в някое селце,
да няма нищо, само звън на стомна
и струята в самото ми сърце.
Радко Радков е роден на 31 януари 1940 г. във Велико Търново. Завършил е Духовната семинария в Черепиш (1959) и класическа филология в СУ „Св. Кл. Охридски“ (1967). Работил е като редактор в изд. „Народна култура“ (1966 -1972), като аспирант в Института по балканистика и като преподавател по класически езици във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, в който град има негов паметник на Алеята на Славата. Бил е драматург в няколко театъра. Почетен гражданин на Габрово. Има площад на неговото име и кът в Историческия музей на града. Предстои поставянето на негова паметна плоча в София, където е живял и творил през различни периода от 1963-2009, вкл. и до кончината си на 1 септември 2009 г. Поет, писател, драматург, написал над 25 пиеси – исторически драми в стихове; има издадени над 10 стихосбирки – любовна лирика, сонети, детски стихове и стихове с историческа тематика. Сред най-известните му стихосбирки са: „Сонети“ (1978), „Византийски запеви“ (1978), „Слово за Търновград“ (1991), „Царски Сонети на Любовта“ (1995), „Апокалипсис сега“ (2000), „Багренородна звездопис Симеон II“ (2003), „Сонети на Любовта“ (2006). Пише също сатири („Български Сатирикон“). Най-подробният сборник за живота и творчеството на Р. Радков е дело на Светломира Бинева – „Моят Радко и приятели“ (2008), удостоена с Априловската награда за книга на годината (2009). Носител е на най-авторитетните награди и звания: „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985); Носител на Кръста на Френската академия на науките (1985); Удостоен с Международната Наполеонова наградата „Солензара“ (2 пъти) на Френската академия на науките за драмите му в стихове – за „Теофанò“, връчена му в Сорбоната (1983) и за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния Дворец на аристокрацията в Париж (2005); Творбите му са преведени на 32 езика. Членува в СБП.
