Една от най-интересните и популярни поетеси в съвременното литературно пространство е нежната бунтарка Камелия Кондова. Нейните стихове не биха оставили равнодушен и най-скептичния читател. Последователите й в социалните мрежи са хиляди. Нека прочетем нейни стихове…
КАМЕЛИЯ КОНДОВА
ДЕЗИНФЕКТАНТ
Докато някой се надува важно –
кокошката или яйцето първо,
реката на живота тихо ражда
една невинно-сребърна пъстърва.
Докато тя, лишена от отрова,
солени йероглифи тайно срича,
един пиян мръсник бездарно рови
в сърцето на последното момиче.
Докато то – безпаметно нещастно,
си търси ялов клон – да се обеси,
един слънчасал облак ми изпраща
дъждовни ноти – и се ражда песен.
Докато тази песен ме събужда,
едно дете в креватчето заспива.
И този свят – един задръстен нужник –
със този сън позора си измива.
СБОГУВАНЕ
Защото много бързо те живях.
Почти без дъх и със припряни пръсти.
В неподходящо време – и от страх,
че щом е подходящо – ще е късно.
Защото със затворени очи
нагазих във библейските пейзажи.
И всичко, дето дълго се мълчи,
поисках като гръм да го разкажа.
И не от приказливост, а от страх,
че просто утре може да не съмне.
Разказах го. Прости, че не видях
слушателя – един овъглен дънер.
ВРЕМЕ Е
Прегърнах те и вече споделих
приятелите, думите си, всичко…
Осъмвал си във нощния ми стих,
пиян до смърт, но не и необичан.
Разсякох на половини есента
и заживях във скучната половина.
На теб оставих късните цветя –
ще ти потрябват утре за картина.
И път ти споделих – не е до мен.
До мене прави пътища не стигат.
На себе си да идваш всеки ден
и сам да се разлистваш като книга,
която още дълго ще четеш
и ще разбираш… и ще се обикваш.
Да, любовта те кара да растеш,
но с любовта, любими, не се свиква.
Сега не искай да ти споделя
това, което след любов остава.
По-страшна от самата самота
е само споделената такава.
Навреме нека да се разделим.
С най-честните си кожи, още потни.
Със няколко раздели по-добри.
И с няколко живота по-самотни.
АКСИОМИ
Свобода е там, където
са живели птици.
Не флиртувайте с небето,
ако сте къртици.
Любовта е просто нещо –
„среща и разлъка“.
Не прегръщайте горещо,
ако сте безръки.
А човек е най-бездомен
в къщата от проза.
Не припадайте по спомен,
ако сте склерози.
Тя – Мария, без да иска,
но уби снежинка.
Не четете Борис Христов,
ако сте блондинки.
Камелия Кондова е родена 26 февруари 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град и българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Меотодий“. Работила е в Радио Добрич като журналист. Автор е на стихосбирките: „Повод за живот“ (1988), „Не и милост“ (1990), „Как се обича художник“ (1994), „Тепърва ще се уча на живот“ (1998), „Небе под ада“ (2003), „Малки смърти“ (2007) и „Бай Георги има тъжни рамене“ (2014). Отличавана е с Голямата награда на Националния конкурс „Петя Дубарова“, с Голямата награда на Националния конкурс „Веселин Ханчев“ (двукратно), с Първа награда на в. „Литературен глас“ (Стара Загора), с Първа награда от Националния конкурс „Петър Алипиев“ (2003). В момента живее и работи в София. Член е на СБП.
