Кога и как „Душите ни страдат красиво”? Разказва по завладяващ начин ВАСИЛ ЛЮЦКАНОВ

Анжела Димчева

 Едно от хитовите заглавия на Пролетния базар на книгата 2022 събира десетки фенове край щанда на ИК „Труд”. Авторът е известният журналист и белетрист Васил Люцканов. Солидното томче с разкази, озаглавено „Душите ни страдат красиво”, е събрало разтърсващи истории, като всяка от тях прониква в неподозираните тайни на разнолики герои: аутсайдери, проститутки, дилъри на дрога, престъпни босове, но и изгубени в превода на своя живот интелектуалци. Когато читателят навлезе в тези брилянтни късове кратка проза, у него остава отпечатък на тъга, една кохерентност на възприятията, припомняйки си мисълта на Киркегор: „Чувството за невъзвратимост е най-тежкото чувство за съвременния човек”. Васил Люцканов владее механизмите на разказваческото изкуство: вътрешно и външно развитие на сюжета, психо-емоционално портретуване, смислова наситеност, деликатна авторска намеса в автентичния говор на героите. Той се интересува от моралната структура на обществото, от пътя към катарзиса, от детайлите, които възпроизвеждат цялото в отделния миг, случка, персонаж. Тематичният кръг включва най-парливия дискурс в обществото ни: какво се крие зад кулисите на трафаретното разбиране за уж модерност и цивилизация.

В предговора към книгата Здравка Евтимова споделя, че авторът е намерил „златната жила на тъгата”. Нейната оценка е не просто апология на неговия талант, а прозрение, че българската литература е увенчана с един изключителен разказвач от типа на Йовков.

Васил Люцканов раздава автографи пред щанда на ИК “Труд”.

Здравка Евтимова:

„Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените. Най-голямата му тъга и най-светлата негова обич са запазени за децата, тези невинни жертви на безразличието и жестокостта в света („Момиче с мече на прага“, „Черен Петър“). Малцина са съвременните български автори, които изследват тъжните измерения на бедността и мизерията днес, писатели, които спират поглед върху несретниците – клошарите, мигрантите, тези човешки сърца, натоварени с болка.  Те са всъщност истински тъжният образ на дните, които ние, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата се стремим да заобикаляме. Клошарите на Люцканов са онези удивителни знаци, които смъртта поставя в края на изречението на прекършените човешки съдби. След прочита на разказите от сборника „Душите ни страдат красиво“ човек остава с обичта, родила се и пораснала в мислите му за бедняците, всъщност често далеч по-свободни от нас духом… Днес човек може да живее на седем хиляди километра от България, но ако прочете този сборник с разкази, със сигурност ще почувства огромно желание да дойде и да види онази градинка до чешмите с минерална вода, магическото място около Халите и Женския пазар. Това е място, което превръща времето ни в посока с два пътя – единият е бърза магистрала на хората с големи коли, другият път всъщност го няма – той е безвремие с много зачеркнати посоки – това е животът на всеки един от клошарите, от мигрантите и момичетата, които продават телата си. Някои от съвременниците ни вярват, че за тези бедняци няма път – но истината, която Васил Люцканов ни разкрива, е съвсем друга. Тези хора в износени, парцаливи дрехи се радват на онова, които ние не бихме нарекли радост – на парчето мухлясал кашкавал, на стари вестници, които хем можеш да прочетеш, хем ще ти пазят топло, на недопита бира в бутилката, забравена от някой тийнейджър. Може би съдбите им наистина не са път, но са истина, която ни плаши и се стремим да избягаме по-далеч от нея. Васил Люцканов я изрича, не, изкрещява я високо и го прави така талантливо, че разказите му живеят в нас, превръщат се във фон на мислите ни, в предупреждение към цялата ни човешка общност.

Целият свят изгаря, но клетниците, които живеят в разказите на Люцканов, не се страхуват. На тях постоянно им е студено, те протягат ръка към пламъците на горящия свят, защото никой никога не е запалвал огън за тях. За тях няма обилна закусна, нито топла стая. Но те не се предават. Живеят напук на всички закони на биологията, психологията, логиката – защото са хора. Хората не се раждат, за да бъдат унижавани. Унижението смазва онзи, който унижава другите.

След прочита на тези тъжни и същевременно извисяващи разкази не човекът пораства. Пораства доброто у него – това е истинското майсторство – да накараш човечеството да стане по-човечно. Васил Люцканов  е точно такъв писател. Бедността и мизерията разрушават тялото, но не е изяждат мечтата, не смазват духа.

И като надежда, скрила се в свито детско юмруче, в историите на Васил Люцканов има щастие, искри радост. Радостта не идва лесно до несретниците, но затова пък е безкрайно красива.

Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен.

Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в това произведение на изкуството.

Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“ – истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.“