Анжела Димчева
Едно от хитовите заглавия на Пролетния базар на книгата 2022 събира десетки фенове край щанда на ИК „Труд”. Авторът е известният журналист и белетрист Васил Люцканов. Солидното томче с разкази, озаглавено „Душите ни страдат красиво”, е събрало разтърсващи истории, като всяка от тях прониква в неподозираните тайни на разнолики герои: аутсайдери, проститутки, дилъри на дрога, престъпни босове, но и изгубени в превода на своя живот интелектуалци. Когато читателят навлезе в тези брилянтни късове кратка проза, у него остава отпечатък на тъга, една кохерентност на възприятията, припомняйки си мисълта на Киркегор: „Чувството за невъзвратимост е най-тежкото чувство за съвременния човек”. Васил Люцканов владее механизмите на разказваческото изкуство: вътрешно и външно развитие на сюжета, психо-емоционално портретуване, смислова наситеност, деликатна авторска намеса в автентичния говор на героите. Той се интересува от моралната структура на обществото, от пътя към катарзиса, от детайлите, които възпроизвеждат цялото в отделния миг, случка, персонаж. Тематичният кръг включва най-парливия дискурс в обществото ни: какво се крие зад кулисите на трафаретното разбиране за уж модерност и цивилизация.
В предговора към книгата Здравка Евтимова споделя, че авторът е намерил „златната жила на тъгата”. Нейната оценка е не просто апология на неговия талант, а прозрение, че българската литература е увенчана с един изключителен разказвач от типа на Йовков.
Здравка Евтимова:
„Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените. Най-голямата му тъга и най-светлата негова обич са запазени за децата, тези невинни жертви на безразличието и жестокостта в света („Момиче с мече на прага“, „Черен Петър“). Малцина са съвременните български автори, които изследват тъжните измерения на бедността и мизерията днес, писатели, които спират поглед върху несретниците – клошарите, мигрантите, тези човешки сърца, натоварени с болка. Те са всъщност истински тъжният образ на дните, които ние, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата се стремим да заобикаляме. Клошарите на Люцканов са онези удивителни знаци, които смъртта поставя в края на изречението на прекършените човешки съдби. След прочита на разказите от сборника „Душите ни страдат красиво“ човек остава с обичта, родила се и пораснала в мислите му за бедняците, всъщност често далеч по-свободни от нас духом… Днес човек може да живее на седем хиляди километра от България, но ако прочете този сборник с разкази, със сигурност ще почувства огромно желание да дойде и да види онази градинка до чешмите с минерална вода, магическото място около Халите и Женския пазар. Това е място, което превръща времето ни в посока с два пътя – единият е бърза магистрала на хората с големи коли, другият път всъщност го няма – той е безвремие с много зачеркнати посоки – това е животът на всеки един от клошарите, от мигрантите и момичетата, които продават телата си. Някои от съвременниците ни вярват, че за тези бедняци няма път – но истината, която Васил Люцканов ни разкрива, е съвсем друга. Тези хора в износени, парцаливи дрехи се радват на онова, които ние не бихме нарекли радост – на парчето мухлясал кашкавал, на стари вестници, които хем можеш да прочетеш, хем ще ти пазят топло, на недопита бира в бутилката, забравена от някой тийнейджър. Може би съдбите им наистина не са път, но са истина, която ни плаши и се стремим да избягаме по-далеч от нея. Васил Люцканов я изрича, не, изкрещява я високо и го прави така талантливо, че разказите му живеят в нас, превръщат се във фон на мислите ни, в предупреждение към цялата ни човешка общност.
Целият свят изгаря, но клетниците, които живеят в разказите на Люцканов, не се страхуват. На тях постоянно им е студено, те протягат ръка към пламъците на горящия свят, защото никой никога не е запалвал огън за тях. За тях няма обилна закусна, нито топла стая. Но те не се предават. Живеят напук на всички закони на биологията, психологията, логиката – защото са хора. Хората не се раждат, за да бъдат унижавани. Унижението смазва онзи, който унижава другите.
След прочита на тези тъжни и същевременно извисяващи разкази не човекът пораства. Пораства доброто у него – това е истинското майсторство – да накараш човечеството да стане по-човечно. Васил Люцканов е точно такъв писател. Бедността и мизерията разрушават тялото, но не е изяждат мечтата, не смазват духа.
И като надежда, скрила се в свито детско юмруче, в историите на Васил Люцканов има щастие, искри радост. Радостта не идва лесно до несретниците, но затова пък е безкрайно красива.
Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен.
Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в това произведение на изкуството.
Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“ – истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.“
