СТЕФАН КИЧЕВ (1997 – 2020)
Из цикъла „Екраните не спят“
(Кибетрагични стихове)
1.
свѣт
светлик
светкавица
гръм
тряс!
нирвам се в грядуще
от раз
непрогледно, непознато
мрак, трънак, бодил
без божа душа
в тоз тъмен, машинен всесвят
паника
беж!
огнедишаща ламя
не, светещ небостъргач
на него неонов движещ се плакат:
„к звездам!“
спомени за прогрес,
в космоса широк някога мечтания за летеж
моментен световъртеж,
ала действителността
ме сграбчва, оттърсва от наивитета на
човек
тълпа ме заобикаля
тракащ с кокалите си скелет на футурист
ме забелязва,
целия обвит в метал
до мен се
доближава
и на мига се отвращава
топлината ме издава
признак на нескончаем регрес!
погледи бликат от омраза
навярно, нося се с обрива живот
сред
изцерена от него
пионерска раса
лазер ме пронизва
мадама от пластмаса
ми намигва
– как топла кръв ми липсва в моята клиентела!
има си хас!
в материята еднократна
вдъхнали са живот – не живот с радост, лъчи, сред пустиня мираж
а долен, прокобен
шантаж
животец за живуркане
сред блата, мочурища в пропаст на мечта
за прекрасен нов свят
празничен ропот във виртуалната тъма
пред мен се разкрива бъдещето на любовта!
