Павел Вежинов е литературният псевдоним на българския писател-белетрист и сценарист Никола Делчев Гугов. Народен представител е в 7 Народно събрание.
Павел Вежинов е роден на 9 ноември 1914 г. в София. Неговият дядо, Лулчо Гугов, е деен участник в Априлското въстание в 1876 година, заедно с чичо си, Нено Гугов. Вежинов израства в Драз махала. Завършва Първа мъжка гимназия.
В началото на 30-те години на ХХ век сътрудничи на изданията „Жупел“, „РЛФ“, „Щит“, „Изкуство и критика“ и др., през 1938–1944 г. следва философия вСофийския университет. През 1938 г. излиза първият му сборник разкази „Улица без паваж“, а през 1943 г. – „Дни и вечери“. Член на БКП от 1944 г.
От есента на 1944 г. участва във Втората световна война като кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“. Въплътява впечатленията си от живота на българската армия в поредица от разкази в повестите „Златан“ и „Втора рота“, като последното произведение спечелва значителна популярност и е преиздавано няколко пъти. През 1950 и 1951 г. получава Димитровска награда за фронтовите си произведения.
От 1947 до 1951 г. Павел Вежинов е заместник главен редактор на вестник „Стършел“, от 1951 г. на списание „Септември“, а от 1954 до 1972 г. работи в „Българска кинематография“ първоначално като сценарист, а по-късно и като заместник генерален директор. От 1972 г. е главен редактор на списание „Съвременник“ и член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели.
Паметна плоча на Павел Вежинов на фасадата на дома му на ул. „Оборище“, София
Почива внезапно на 20 декември 1983 г.
През 50-те и 60-те години на ХХ век Павел Вежинов издава множество криминални романи и повест, като „Следите остават“ (1954), „Произшествие на тихата улица“ (1960), „Човекът в сянка“ (1965), „Прилепите летят нощем“ (1969), а също и пътеписи от участието на българските олимпийци по света – „Знамена по стадионите“ (1950), „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953), „До Мелбърн по въздух и море“ (1957). Самият той е председател на боксовата секция.
Павел Вежинов е първият наш писател от новото време, който се обръща към фантастиката. Още през 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излиза романът „Гибелта на Аякс“. Винаги го е вълнувала фантазията като притча, иносказание и затова неговите фантастични разкази и повести се родеят с фентъзито, а не с научната фантастика.
През 1963 г. излиза сборникът „Момчето с цигулката“, който бележи нов, по-различен етап в творчеството му, обръщайки се към морално-психологическите проблеми на съвремието. Следват „Дъх на бадеми“ (1966), „Звездите над нас“ (1966), „Малките приключения“ (1970), „Малки семейни хроники“ (1979) и „Аз съм атомна“ (1981).
Романът „Нощем с белите коне“ (1975) се появява първоначално в сп. „Септември“ и още фразата в началото „лъвът си личи и по ноктите“, подсказва, че това ще е не само нов успех, но и синтез на натрупания опит. Още не е заглъхнал шумният успех, когато се появява повестта „Бариерата“ (1976), за която същата година получава отново Димитровска награда. И през всяка следваща година печата още по-силни произведения – „Белият гущер“ (1977), „Синият камък“ (1977), „Езерното момче“ (1979).
Последният завършен роман на Павел Вежинов е „Везни“ (1982), който продължава същия кръг от философско-психологически проблеми и в който са синтезирани размислите на твореца за човешкото битие, проблемите на личността и тезите за „първоначалността на живота“. А последната новела „Дълъг летен ден“ се появява в списание „Съвременник“ (кн. 3 от 1983 г.) малко преди смъртта му. Романът “Долината на светулките” остава недовършен.
от Уикипедия, свободната енциклопедия
