Петър Стайков

Роден на 6 януари 1933 година
Умира на 13 август 1990 година Открил е 12 самостоятелни изложби – живопис, графика, сценография – в София, Смолян и в други градове и села.

Негови картини са участвали в изложби в Прага, Москва, Нова хута и Кошалин (Полша), Зул и Лауша (Германия), Хайдубесерман (Унгария), София, Пловдив, Бургас, Благоевград, Велико Търново, Видин и други.

Петър Стайков е автор, който по своя индивидуален натюрел е преди всичко пейзажист и в този жанр се осъществява най-пълноценно неговото живописно дарование. Пейзажите му – епични или камерни, ярко изразяват величествената пантеистична стихия на Родопите. Работени импулсивно, от натура, въпреки че интерпретират различни сюжети, в повечето от тях се повтаря един постоянен изобразителен мотив. Това е гигантският скален масив Турлука – природен феномен край Смолян, който във въображението на художника приема странни преображения и сякаш разкрива свръхестествената атавистична власт, която упражнява земната материя върху човека.Петър Стайков унаследява професията пряко от своя баща – пловдивския живописец Анастас Стайков, който посвещава цялото си творчество на родопския край и неуморно, до старини, пресъздава екзотичния бит, самобитната етнография и живота на тамошното население. Оттук се подхранва трайния интерес на Петър Стайков към родопския фолклор и се оформя една от специфичните насоки в неговата живопис. Многочислена серия платна се обединяват от този общ тематичен първоисточник. Сякаш по подобие на автентичното си битие, празничния ритуал, песента, танцът, занаятите и етнографията преминават единни и неразчленими в тази живопис, но изобразителната и същност е напълно чужда на ефектното и описателното повествование. При нея водещи са декоративният пластически принцип и ритмичното цветово начало. В „Чанове”, Черешка е цвят цветила”, „Сватба”, „Песен”, „Халища” по чисто живописен път, чрез чистия тон и яркия, интензивен колорит, извлечен от цветосъчетанията на селската тъкан, художникът се стреми да сроди композициите си с поетичната простота и първичното въздействие на традиционното народно изкуство.

Спокойни, съзерцателни или драматични, дълбоките панорамни платна и камерните формати на Петър Стайков по своему изразяват хармонията на природата, нейния висш порядък с цикличния кръговрат на сезоните и красотата на волния планински простор. В творбите си от последните няколко години художникът разработва нови сюжети и преосмисля същността на жанра чрез едно по-решително освобождаване на изображението от пряката зависимост, от видимото. В тях все по-органично навлизат плътната масивна структура и мощната пластика, а от друга страна, се изостря експресивното чувство при свежите и неочаквани находки на пленерното живописване. Тези нови аспекти в творчеството на художника се проявяват най-осезаемо във виталните импресии „Зелени тополи”, „Пролет”, „Синята къща”, и чрез синтентичните „мегалитни внушения” на „Червени скали”, цикъла „Белоградчишки скали”, „Мрачен ден” и други. Разграничена твърде отчетливо, по същество именно тази насока отбелязва зрялата фаза в творческото развитие на Петър Стайков – прехода от една пленерна обективистичност към по-сложно, по-личностно и индивидуално отношение към същината на картината, а чрез това – и към отстояването на собствен път в съвременните търсения.

Борис Климентиев
Текстът е публикуван в списание „Изкуство” 1985, N: 10, стр. 24-25