PROVO- представя” ЛЮБОПИТНИТЕ”

ЛЮБОПИТНИТЕ

Те са най-невинните престъпници –
без коварство,
без жестокост.
Винаги ще си неуязвим –
само трябва:
да не бъдеш много интересен,
да не бъдеш много умен,
остроумен,
да не бъдеш непонятен.
Съблазниш ли погледа им жаден –
о, тогава! –
техните “защо?”, “дали?”, “навярно…”
с хиляди конци ще те опашат
и ще те съборят на земята.
Като малки пъргави човечета
ще се покатерят по гърдите ти
и ще пуснат сонди до сърцето ти,
до сърцето ти, което ги привлича
с неспокойното си “туп, туп, туп…”
Ако кръв избликне по ръцете им
и започнеш да крещиш от болка,
те ще те погледнат изненадани
и ще те запитат прелъстително:
– Кръв ли?
Що е кръв?
Не те раазбираме –
щом цветът е огненочервен,
значи, е малинов сок. –
Може даже да оближат
пръстчетата си невинни.
Ако умреш в ръцете им
с изтърбушено сърце,
не се сърди –
те страдат също.
Ще си тръгнат смръщени, обидени,
с чувството,
че пак са изиграни,
с чувството, че пак са ги излъгали:
– Едно сърце,
което правеше “туп, туп”
и нищо повече.

Константин Павлов???? (02.04.1933 – 28.09.2008)

Роден e на 2 април 1933 г. в бившето село Попово, Пернишко (днес територията му е част от дъното на язовир „Студена“). Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в Софийския държавен университет. Редактор в Радио София (1957 – 1959), в издателство „Български писател“ (1961 – 1962; 1964 – 1965), вестник „Литературен форум“ (1963) и „Мултифилм“ (1965 – 1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50-годишнината от рождението му е издадена книга със заглавие „Стари неща“, включваща стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник „Литературен форум“. Напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

КРИЛАТИ ХОРА

Цял живот превити над земята,
те изгаряха в един копнеж –
да открият някой необятен
златен или сребърен залеж.

И от страх, че гледат ли нагоре,
ще изгубят ценните следи,
те не знаеха, че над простора
нощем светят хиляди звезди.

Затова, когато към небето
първият от тях отправи взор,
той помисли, че блестят монети,
и извика премалял:

– Сребро!
И тогава стана чудо –
всички
вдигнаха като един чела
и на раменете рахитични
изведнъж израснаха крила.

Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество в България и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

“Сдруженията на интелектуалци лично мен ме плашат, защото имам лоши спомени от тях, те навремето не бяха никакви сдружения, а организации, които следяха собствените си творци и пречеха на културата. Такива форми са необходими вероятно в някакъв профсъюзен аспект, по-точно като грижа за битовите условия, и естествено, за намирането на необходимите пари. Но на един писател му стигат молив и амбалажна хартия, за да си свърши работата.
Сега съм член на два творчески съюза (СБП и СБФД). Ако съюзът на композиторите беше чул моя мълчалив вой, когато ме биеха и ме държаха абсолютно гладен, ако ме бяха чули – сега щях да бъда член и на композиторите (музиканти, певци и пр.).”

“Сега мнозина си задават въпроса “как оцеляхме”. Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне – какво от нас оцеля. И – заслужава ли да развяваме като знаме оцелялото? От борбата за оцеляване човек излиза променен. Тази промяна не винаги е положителна, дори когато средствата са били честни.

Начините за оцеляване са десетки. В началото се започва доста примитивно, но симпатично по детски – да постъпваш точно обратно на предписанията за поведение, след като си убеден в порочността на действащия морален кодекс. Честният, но неопитен и объркан човек избира именно този начин – като импулс (инстинкт) да опази душата си от смилателните сокове на амебата. По-късно начините на съпротива се обогатяват, но се засилва опасността да попаднеш в мрежата на собствените си хитрини.

Например, мимикрията: “Аз не съм аз, аз съм само сухо клонче, аз съм буково листенце…” Това е пасивна мимикрия. Активната – “с вълците вий като вълк”. Обаче – почваш да се вслушваш във воя си, харесваш се. После – по закона на корелативните изменения (промяната на един белег води до промяна на други белези) – пораства ти козината, опашка, зъби… И най-страшното, променя се нравът -ставаш по-коварен и по-жесток вълк от “нормалните” вълци. Ето цената – започнал си с намерението да оцелееш, а самият вече си се превърнал в хищник. И – всичко това – “неусетно”…”

“Хамелеонщината е друго – то е предварителна безнравственост, генетическа същност на приспособленеца.”

“Беден, но щедър – комедия. Богат, но стиснат – драма. Богат и щедър – трагедия.”

“И нека Моят ореол не затъмни
случайно сътвореното от Мене.
(Невинността на моите Творения.)
Невинно сътвореното от Мене.)”

“Критиката? Нашата критика е келнер на институцията. Бакшишът идва от ранга на обслужвания бездарник.”

11 години без Константин Павлов????

 

Снимка на PROVO.

Източник -Фейсбук