Лилия Илиева – автор на стихосбирката „Delete. Без сбогуване“ по време на премиерата
Анжела Димчева
Лилия Илиева е ново име сред изявяващите се поетеси, въпреки че пише от 16-годишна. Първата й стихосбирка „Delete. Без сбогуване“ (КК „Труд”, 2022) беше представена на Културната сцена в рамките на Пролетния базар на книгата в София и събра неочаквано много фенове. Събитието се водеше от редактора на книгата Рене Карабаш и в непринуден диалог двете с авторката разговаряха за нещата от живота, които си заслужават да бъдат претворени в поезия.
В предговора към изданието Здравка Евтимова отбелязва: „Стихосбирката „Delete. Без сбогуване“ на Лилия Илиева е не само пространство на красива поезия, тя е извор на мъдрост и смелост – изящна смелост, която бих сравнила с дързостта на пролетния вятър. Той стопява преспите по улици и покриви, стопява и леда в сърцата. Това постигат и стиховете – те са дългоочакваният слънчев ден след мъгла и студ в живота ни. Интересна поезия, която ни кара не само да се замислим, но и да живеем красиво, защото стиховете стават част от нашето кръвообращение, откриват ни искряща пътека, по която поемат мислите ни. И едно наистина забележително стихотворение „Одисей“, моето любимо от стихосбирката. Човек не само трябва да е живял мъдро и щедро, за да го напише, човек трябва да е обичал щедро, изцяло, превръщайки копнежа в интуиция и светлина, за да пресъздаде реалността с толкова малко думи – пластове мисъл, сплав от ирония и тъга. Моля, запомнете това стихотворение – то нашепва на кръвта ни колко са страшни самотата и страхът, внушава ни, че всеки един от нас може да се окаже в един неосъществен Одисей – но нима в способността да приемем реалността и загубата не е най-истинското измерение на човешката същност?“
След кратък рецитал Лилия Илиева разказа как тази книга е писана дълго и точно сега е моментът, когато тя е преценила, че трябва да стигне до читателите. Тя сподели, че се учила от френските поети Рембо, Бодлер, Верлен, както и от Емили Дикинсън, а днес чете предимно български поети. Защо изобщо днешният съвременник има нужда от поезия? На този въпрос и на още други, зададени от публиката, отговори Лилия Илиева.
Какво още може да се каже за авторката и нейната книга?
Стилът й би могъл да се определи като абстрактен ескиз – кратки стихотворения, изваяни фрески, най-често изобразяващи едно чувство, едно състояние, един копнеж. Тъгата е прикрита зад въздействащи метафори, които запомняме. Откровенията на Лилия Илиева обхващат ежедневни, до болка познати преживявания, които всеки от нас се сблъсква в общуването на живо и в интернет.
Тя се вглежда в детайлите и от тях сътворява чудото поезия. Само истински поетичен взор би могъл да види как „червената мравка пропълзява в празната чаша кафе и рисува с крачетата думи, хора и къщи“. Това е авторският начин за иновативен ракурс, за опит на лирическата героиня да погледне отстрани себе си, а и да се превъплъти в „безмълвните хора с черни маски върху очите си“.
Отношенията мъж-жена са ключови в поезията на Лилия. При нея копнежът за разбиране, за взаимност и любов е изтъкан от антиномии. Затова чест похват в изобразяването е оксиморонът: „преди да съм те срещнала – те няма“, или „старите хора, живеещи в моето бъдеще“.
Някой би нарекъл подобни примери парадокси. Но всъщност вграждането на оксиморонни конструкции в даден текст – без значение поезия или проза – е изключително предимство, защото създава диалогичност, премества пространства, същности и намерения. Защото светът не е праволинеен, той има нужда от преобръщане.
„За мене поезията е страст и надежда. Поезия можем да четем не само когато сме тъжни, но и когато сме влюбени, щастливи, изпълнение с надежда“ – каза Лилия Илиева на финала на представянето.
В събитието се включи и актрисата Биляна Петринска, която прочете творбата „Тази, която не сънува“.
