Анри-Емил-Беноа Матис е френски художник и скулптор

Анри-Емил-Беноа Матис (на френски: Henri-Émile-Benoît Matisse) е френски художник и скулптор, известен с умелото използване на цветовете и с флуидния и оригинален рисунък.

Наред с Пабло Пикасо и Марсел Дюшан, Матис обикновено е приеман за един от тримата художници, довели до революционните промени в пластичното изкуство в началото на 20 век, които водят до значимо развитие в художественото изкуство и скулптурата.^[1][2][3][4] Макар първоначално да е определян като „див“, през 20-те години той все повече се превръща в основния защитник на класическата традиция във френската живопис.^[5] Майсторството на езика му на изразяване, проявяван в продължение на повече от половин век, донася на Матис признанието като водеща фигура на модерното изкуство.^[6]

Младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Анри Матис е роден на 31 декември 1869 година в Като Камбрези, Френска Фландрия, и е първият син на проспериращ търговец на зърно.^[7] Прекарва детството си в Боен ан Вермандоа. От 1882 до 1887 година учи в Сен Кантен, след което в продължение на година следва право в Париж. След като получава начална юридическа квалификация, той се завръща в Като Камбрези и работи като чиновник в съда.

Матис започва да рисува през 1889 година, когато, докато се възстановява след апендицитна криза, неговата майка му донася пособия за рисуване. Според собствените му думи, тогава той открива „някакъв рай“^[8] и решава да стане художник за голямо разочарование на баща си.^[9]

Начало на творческа дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1891 година Анри Матис отново заминава за Париж, този път за да учи изобразително изкуство. Той постъпва в частното училище Академия „Жюлиан“, където негови преподаватели са Уилям Адолф Бугеро и Гюстав Моро. Първоначално той рисува натюрморти и пейзажи в традиционен стил и развива добри умения в тази област. Повлиян е от работите на класически майстори, като Жан-Батист-Симеон Шарден, Никола Пусен и Антоан Вато, но и от съвременни автори, като Едуар Мане, както и от традиционното японско изобразително изкуство. Шарден е сред художниците, от които Матис най-силно се възхищава, и докато учи в Академия „Жюлиан“, той прави копия на четири негови картини, изложени в Лувъра.^[10] По това време той живее с модела Каролин Жобло, от която има една дъщеря, Маргьорит, родена през 1894 година.

През 1896 и 1897 година Матис посещава австралийския художник Джон Питър Ръсел, който живее на остров Бел Ил, край брега на Бретан. При него той се запознава с импресионизма и работите на Винсент ван Гог, който по това време е напълно неизвестен, но е приятел на Ръсел. В резултат на тези контакти стилът на Матис се променя изцяло и самият той по-късно казва: „Ръсел беше моят учител и Ръсел ми обясни теорията на цветовете“.^[9] През 1896 година Матис излага пет свои картини в салона на Националното дружество за изящни изкуства, като две от тях са купени от държавата.^[11]

През 1898 година Анри Матис се жени за Амели Ноели Парер. Двамата отглеждат първата му дъщеря Маргьорит и имат двама сина – Жан (р. 1899) и Пиер (р. 1900). Маргьорит и Амели често служат за модели на Матис.^[12]

През 1898 година, по съвет на художника Камий Писаро, Матис отива в Лондон, за да се запознае с картините на Джоузеф Търнър, а след това пътува до Корсика. След връщането си в Париж през февруари 1899 година той работи с Албер Марке и се запознава с Андре Дерен, Жан Пюи и Жюл Фландрен.^[13][14] Матис е погълнат от работата на другите художници и затъва в дългове, купувайки картини на художници, от които се възхищава. Сред произведенията в дома му е гипсов бюст от Огюст Роден, картини от Пол Гоген, Винсент ван Гог, Пол Сезан. Чувството за живописна структура и колорит на Сезан се превръща в основно вдъхновение за Матис.^[13]

В много от картините на Анри Матис от 1898 – 1901 година е използвана техниката на дивизионизма, която той започва да прилага, след като прочита есето на Пол Синяк „От Йожен Дьолакроа до неоимпресионизма“. Към 1899 година започва да се занимава и със скулптура с копие на работа на Антоан-Луи Бари. Картините му от 1902 – 1903 година, период на материални затруднения, са относително мрачни и показват засилено внимание към формата. По това време той се концентрира и върху скулптурата, работейки главно с глина и завършвайки през 1903 година „Робът“.^[15]

Фовизъм[редактиране | редактиране на кода]

Фовизмът като стил в изкуството се заражда около 1900 година и продължава и след 1910 година, но фовисткото движение просъществува само няколко години, от 1904 до 1908 година, когато представя три изложби.^[16][17] Водещите фигури на движението са Анри Матис и Андре Дерен.^[16] Матис прави първата си самостоятелна изложба в галерията на Амброаз Волар през 1904 година,^[13] но не постига особен успех. Склонността му да използва ярки и експресивни цветове се засилва през лятото на 1904 година, което прекарва в Сен Тропе, рисувайки заедно с неоимпресионистите Пол Синяк и Анри-Едмон Крос. През тази година той рисува най-значимата си неоимпресионистична творба, „Лукс, спокойствие и удоволствие“ („Luxe, Calme et Volupté“). През 1905 година отново пътува на юг, за да работи в Колиур, заедно с Андре Дерен. Творбите му от този период се характеризират с плоски форми и контролирани линии, както и с по-умереното използване на техниката на поантилизма.

През 1905 година Матис и група художници, които стават известни като „Дивите“ (Fauves), излагат свои творби в отделно помещение по време на Есенния салон. Картините изразяват емоция с диви, често несъвместими цветове, без да се съобразяват с естествения цвят на предмета. Матис излага картините „Отворен прозорец“ и „Жената с шапката“ („La femme au chapeau“), които критикът Луи Восел описва с фразата „Донатело сред дивите“, имайки предвид ренесансовите скулптури, разположени в същото помещение. Коментарът му е публикуван в парижки ежедневник и става популярен, давайки името на фовизма.^[16] Техните картини предизвикват остри критики – „Кофа боя е запратена в лицето на публиката“, според критика Камий Моклер – но също и положителни отзиви. Най-спорната картина, „Жената с шапката“ на Матис, е закупена от меценатите Гертруд и Лео Стайн, което оказва изключително ободряващо въздействие върху него.

Матис е признат за лидер на фовизма, заедно с Андре Дерен – двамата са приятели и съперници, всеки със свои поддръжници. Сред членовете на движението са Жорж Брак, Раул Дюфи и Морис Вламенк. За вдъхновител на движението се смята символистът Гюстав Моро е духовният учител на движението – като преподавател в парижкото Училище за изящни изкуства той подтиква студентите си да мислят извън границите на формалността и да следват собствената си визия.

През 1907 година Гийом Аполинер казва в своя статия за Матис: „Тук не сме изправени пред екстравагантно или екстремно начинание. Изкуството на Матис е видимо разумно“.^[18] Но картините на Матис от този период предизвикват и яростна критика и му е трудно да изхранва семейството си.^[9] През 1913 година подобие на неговата „Синьо голо тяло“ (1907) е изгорена по време на международната изложба Армъри Шоу в Чикаго.

Гертруд Стейн и Академия „Матис“[редактиране | редактиране на кода]

Анри Матис, 13 май 1913 г.

Упадъкът на фовизма след 1906 година не се превръща в пречка за възхода на Матис. Много от най-добрите му творби са създадени в периода 1906 – 1917 година – по това време той е активна част от голямото събиране на хора на изкуството в Монпарнас, въпреки че не се вписва напълно в тази среда, заради консервативния си външен вид и буржоазните си трудови навици.

Матис продължава да събира нови впечатления. През 1906 година пътува до Алжир и изучава африканското изкуство и примитивизма. След като посещава голяма изложба на ислямско изкуство в Мюнхен през 1910 година, той прекарва два месеца в Испания в изучаване на мавританското изкуство. През 1912 и отново през 1913 година посещава Мароко и докато рисува в Танжер прави няколко нововъведения в своя стил, най-значима от които е употребата на черния цвят.^[19][20][21] Всичко това се проявява в наситени немодулирани цветове, пример за които е „Червеното ателие“ („L’Atelier rouge“; 1911).

По това време Анри Матис се сближава с кръга американски меценати и колекционери на произведения на изкуството около Гертруд Стейн. Те откупуват картини на водещи художници от този период и поддържат в Париж своеобразен салон, посещаван от много от тях. Сред честите гости са Фернанд Оливие, Жорж Брак, Андре Дерен, Макс Жакоб, Гийом Аполинер, Мари Лорансен, Анри Русо. В колекциите на семейство Стейн и сестрите Кларабел и Ита Коун попадат стотици картини на Матис, повечето от които днес са изложени в американски музеи.^[22]

В салона на Гертруд Стейн през 1906 година Матис се запознава с 12 години по-младия от него Пабло Пикасо.^[9] Двамата стават дългогодишни приятели и съперници и често са сравнявани от критиците. Една от основните разлики между двамата е това, че Матис предпочита да рисува от натура, а Пикасо разчита повече на въображението си. И двамата рисуват най-често жени и натюрморти, но Матис е по-склонен да поставя фигурите си в пълни, завършени интериори.

Кръгът около Гертруд Стейн организира и финансира Академия „Матис“ – частно и некомерсиално училище, в което Матис напътства млади творци и което функционира от 1907 до 1911 година в Париж. Сред най-ентусиазираните ученици в академията са Ханс Пурман и снахата на Гертруд Стейн Сара.

От този период датира и дълготрайната връзка на Анри Матис с руския колекционер Сергей Шчукин. Той създава една от най-значимите си картини „Танцът“ („La Danse“; 1909) специално за Шчукин, като част от композиция, включваща още картината „Музиката“ („La Musique“, 1910).