Филип Димитров, „Братя“, издателство „Стефан Добрев“, 2019 г. Предлагаме ви откъс от книгата.
Това е третата историческа книга на Филип Димитров след „Ибо живяха, Господи“ (1991) и „Светлина на човеци“ (2004), публикувана вече и на английски език (2019).
Верен на изследователската си прецизност и точното боравене с изворите, той ни представя две столетия от ранната българска история чрез съдбата на четирима известни братя: Кирил и Методий, Симеон и Владимир, Роман и Борис II, Алусиан и Пресиан.
* * *
Фотий можел да си позволи да притежава една от най-големите лични библиотеки на епохата и по средата на живота си съставил, между другите си писания, и така наречения Мириовивлос – бележки върху двеста седемдесет и девет книги с разнородна тематика, като поне шестдесет от тях били от нехристиянски автори. Интересувал се от всичко, включително от природните знания, а и бил светски човек, който не изпитвал потребност да се концентрира единствено върху богословието, макар то за него да било основата, върху която осмислял света. Главният му ориентир във философията бил Аристотел и то не само логиката му, която била основно застъпена в ромейското образование. Бил склонен към известен рационализъм. Може да се каже, че бил еднакво верен и на вярата, и на разума.
Константантин бил не по-малко начетен и проникнат от желанието за знание. И за него учението и книгите били от първостепенна важност. Без писаното слово душата му се струвала сляпа. Но най-голямо влияние върху неговите възгледи имали Григорий Богослов и неоплатониците. Природните неща не го занимавали особено. Търсел прозрение чрез неуловимото движение на духа, чрез светлината, излъчвана от Бог, както я описвал Дионисий Ареопагит (който също изглежда е бил от неговите вдъхновители). Това може би дистанцирало учителя и ученика, но въпреки различията и някои последвали спорове, приятелите останали приятели и почти никога не се изправили един срещу друг.
През следващите години бедите една след друга се сипели над двамата братя. Починала Мария, майка им, измряло семейството на Методи. Накрая, на 20 ноември 855 г., когато младият василевс Михаил решил, че му е време да се обяви за пълнолетен, Теоктист бил заклан, Варда, спечелил от по-рано доверието на царствения си племеник, станал главен регент (и сетне, с признаването на пълнолетието – и кесар), а малко след това василисата била изпратена в манастир. Тогава Методий, ужасен от света, в който живеел, изоставил всичко и се скрил в Олимп във Витиния. Константин не реагирал веднага. Наистина, Теоктист бил неговия патрон. Но той бил близък и с Фотий, който бил решително на страната на Варда. Михаил III, човек посредствен и обладан от жестокостта на слабите, бил настоял за смъртта на Теоктист. Варда, казват, търсел по-деликатен способ за отстраняването му, но не могъл да възпре царствения си племеник. Ужасното дело с други думи си било ужасно, но тъй като идвало от василевса, било нещо като безпрекословно природно бедствие.
Константин, види се, бил прекалено зает с висшите духовни дела, за да усети веднага ужаса от ставащото. За да сме коректни, трябва да отбележим, че все пак го усетил. Но му взело известно време.
Междувременно се случило нещо, което ни дава още един поглед върху характера на Констатин: Фотий, който отдавна презирал патриарх Игнатий, използвал възможността да атакува с всичката мощ на реторичния си талант неговите възгледи.
По-важното е, че безпощадността, с която Фотий нападал стария човек, се видяла неуместна на мнозина, а сред тях и на Константин. Въпреки известната неприязън, която изпитвал към Игнатий, той все пак имал уважение към стареца, макар и да не му било приятно общуването с него. А може би и в този момент избил наяве потресът от убийството на Теоктист. И тогава за първи и единствен път той открито оспорил правотата на учителя си Фотий.
Ако първата еманципация на Константин била диспутът с Йоан Граматик, тази била втората. При първата престанал да бъде нечие протеже. При втората престанал да бъде нечий ученик. Оставала му самотата да се опира единствено на себе си.
В този момент Константин решил да се оттегли в манастир и в крайна сметка – при брат си във Витинския Полихрон. Сторил го дискретно и без демонстрации. Бил философ.
Присъствието му изглежда помогнало на Методий да се съвземе. Бил изгубил всичко. Бил скъсал с всичко. Бил се отвратил от всичко. Сигурно се е чувствал объркан като праведния Йов. И тогава пристигнал Константин. Братчето, с което се били виждали изрядко, изведнъж се оказало единствената му връзка със света. А не бил какъв да е брат. Бил все така пълен с енергия. Философствал, ще рече продължавал да търси смисъл. И напирал да извършва дела. Единственото нещо, за което Методий можел да се захване, била вярата. И неусетно се обвързал с вярата на другите, с потребността да проповядва и доближава до тях Словото Божие. Сетне естествено изникнал въпросът за книгите и за непросветеността на людете, с които бил живял години наред. С тях и нуждата от превод на най-важните християнски текстове. Може би Константин като на шега поставил началото и превел встъпителните стихове от Евангелието на Йоан. „В началото бе Словото и Бог беше Словото.“ Трябва да ги е записал с гръцки букви, но видял, че те не стигат.
При това положение възможните подходи се броят на пръсти.
Единият бил приложен от ирландските и английски монаси: те намерили начин, като комбинират известните им букви (латинските), да изразят и онези звукове, които са специфични за техния език. Това и до днес затруднява учещите английска фонетика, но очевидно върши работа. Отчасти се ползва и във френския, испанския и италианския.
Вторият подход е да се добавят букви за липсващите звуци към познатата азбука. Единият подвариант е да се измислят няколко чисто нови, както направил Вулфила. Другият е да се използват наличните букви, като им се добавят чавки, опашки, ударения и други подобни. Така пишат и днес чехи, поляци, скандинавци и в по-малка степен холандци, испанци, французи.
Третият е да се създаде чисто нова азбука. Подобни азбуки обикновено възниквали или като откритие на самата идея за писане, или при по-изолирани места и народи, и най-вече във времена, когато културният обмен бил по-ограничен. Такива са писмените системи на евреи, грузинци, арменци, алани, може би и на старите българи.
Някои изследователи твърдят, че преди да избере втория подход – да добави букви към гръцката азбука и така да създаде кирилицата, Константин решил да опита третия, като „изнамерил“ глаголицата. За всеки, който е виждал и двете азбуки и вярва в това, че Константин бил образован и мъдър човек, лансирането на подобна последователност би могло да прозвучи странно. Разказът започва да звучи още по-особено, когато научим, че не Кирил измислил кирилицата, а някой друг, който ѝ приписал неговото име от уважение.
* * *
Като всяка революция, приемането на християнството открило пред България огромен брой неподозирани проблеми.
Най-малкият от тях бил нежеланието на значителен брой от хората в държавата да приемат тази промяна. Това можело да доведе евентуално до бунт и опит за цареубийство, (както и станало) и което било опасен, но не чак толкова рядък феномен. Случвало се и на други места.
По-големият проблем е, че като при всяка революция, победителите се сблъскват с множество въпроси, на повечето от които те нямат представа как да отговорят. Неслучайно първото нещо, което Борис предприел след бунта, не само за да укроти антиромейските тенденции, било да отправи прочутите си въпроси към папата. Докато християнството просто се разпространявало по земите, това ставало тихо и дискретно. Лица и общности приемали вярата такава, каквато им я предлагали тези, на които били повярвали. Вероятно е имало разнообразие сред проповедниците, сигурно е имало и иконопочитатели, и иконоборци, а по-рано може би монофизити или монотелити. В земите в Тракия е възможно известно влияние да са оказвали и павликяните. Когато обаче държавата поела нещата в свои ръце, станало ясно, че ще има норми за „правилно“ и „неправилно“ изповядване на вярата.
Повечето велики покръстители на езическа Европа, ако съдим по житията им, са се сблъсквали и с ереси, които развенчавали, но процесът бил общо взето еднопосочен. В България проповедници нахлули отвсякъде, а владетелят, който се нагърбил с решението за християнизацията, имал премного основания да се колебае кому да даде превес, от което хаосът се развихрял. Колебанията на владетеля траяли почти пет години. Когато през 870 г. България се признала за част от диоцеза на Костантинополския патриарх, Борис нямал много избор освен да остави на ромейските духовници да определят основните правила за поведение на вярващите. Василий I, който имал и политически нюх и житейски опит, явно си е давал сметка поне отчасти за сложността на положението. Съвсем приятелски той определил за архиепископ на България човек, на когото Борис имал доверие. Но само архиепископът не бил достатъчен, за да се справи с хаоса. Духовниците от своя страна невинаги намирали път към новите вярващи, а старите невинаги им се радвали.
Архиепископът, назначен от Василий, е трябвало да е приемлив за Борис и дори това да не е бил Теодор Куфара, както са склонни да мислят някои изследователи, поне е бил човек, комуто той се доверявал. Кой можел да каже обаче какъв ще е следващият? Борис вече бил събрал достатъчно опит от контактите си и с Рим, и с Костантинопол и си давал сметка каква огромна сила може да бъде църквата. Бил наясно, че докато главата на църквата му се назначава от василевса, трудно би могъл да бъде спокоен в собствената си държава. И докато се молел Богу и се покайвал за греховете си, т.е. отдавал Божието Богу, кроел и планове как кесаревото да си остане в негова власт. Не може да не е говорел с малкия Симеон за това. Щом бил толкова умен, трябвало отрано да свиква с мисълта за важната роля, която му предстояла. Но на ум, така буден както Симеоновия, не убягвали онези малки нюанси, които подсказвали, че неговата мисия е всъщност да улесни мисията на владетеля.
А покрай леля си Анна се бил вживявал в разказите за Александър…
Детската си невинност загубил, когато починал Гавраил. Не знаем от какво точно е умрял, но вероятно било неочаквано. Това, което в този момент разтърсило дванадесетинагодишния Симеон не била скръбта. Дълбока връзка с брата си той нямал. Но изведнъж почувствал повече физически, отколкото с ума си, че между него и Владимир вече няма никой друг. Знаел, че Владимир е престолонаследникът. Бил научен, че държавната власт, това да си владетелят, господарят, изцяло попада в територията на братята му и евентуалните техни наследници. Давал си сметка, че му е отредено друго поприще, тъкмо затова никога и през ум не му било идвало да оспорва тази подредба на нещата. За първи път обаче в този момент си дал сметка, че ако и Владимир умре, следващият е именно той самият. Естествено било да изпита смущение, страх и онази неизбежна вина, когато без да сме поискали нещо, без дори да сме го изрекли наум, мисълта за него ни сграбчва поради едното знание за съществуващата възможност.
* * *
Самият Владимир бил обсебен от две идеи: да докаже на всички, дори и на себе си, че вече е владетелят и, разбира се, да се порадва на новата си титла с всички откриващи се пред владетеля възможности. И… да си създаде наследник. Сигурно е демонстрирал известна разпуснатост и склонност към гуляи, на които било естествено повечето присъстващи да не са най-благочестивите следовници на отдадения на Христовата вяра Борис. Точно тези със сигурност не били забравили тръпката на някои езически ритуали. И естествено, имало и жени. Нова жена или дори нови жени, и то въпреки християнските забрани – все законни, т.е. прибрани в дома му, за да бъде законен и евентуалният наследник. При това дори не затворил в новосъздаден манастир венчаната за него по християнски жена. Вероятно защото, макар и без наследник, му била мила и защото я уважавал. Това било огромно предизвикателство към новата вяра и още по-страшно – опасен пример за тези, които така и не разбирали защо е трябвало да се откажат от втора или трета съпруга и да останат само с една.
Когато се съвзел от болестта си, Борис бил стреснат от делата на сина си. Може и да е обсъдил събитията със Симеон, но така или иначе бил свикнал думата му да тежи; бил достатъчно властен, дори и без подкрепа. Затова се срещнал с Владимир и го смъмрил сурово. Едва тогава напълно почувствал какво се е случило. Владимир бил вече владетелят, не почтителният син. Може да е бил малко замаян от новата си роля и от сервилните възхвали на обкръжението си. И решил да покаже на баща си кой кой е – възможно най-обидното поведение за човек с властния и непримирим характер на Борис. Той, Борис в първия момент сигурно не повярвал на ушите си. Бил дори повече учуден, отколкото възмутен. И се опитал да вкара непрокопсания си син в пътя – сурово, като строг баща и владетел. Това пък преляло чашата за Владимир. Не бил чакал толкова дълго, за да се отнасят с него по този начин.
Само защото Борис успял да преглътне, по-скоро да зарови гнева си и да стисне зъби, не се наложило да бъде върнат в манастира си, заобиколен от канска стража. Гневът обаче останал и, скрит в гърдите му, набъбвал с всеки изминал ден. Пропастта между него и Владимир била издълбана. За Симеон оставало само да канализира гнева в правилната посока.
Както споменахме, Симеон бил в непрекъснато движение. Бил млад и енергичен. Бил учен и то не само в религиозните, но и в светските дела. Усвоил изкуството на интригата и на доброто представяне, без които в Константинопол било трудно да бъдеш приет. Но преди всичко имал таланта да увлича хора, които да го следват. Не се представял обаче като голям оратор – предпочитал да пише, нежели да води диспути. Но владеел изкуството на беседата, на разговора в тесен кръг внимателни слушатели, пред които без показност, но с житейска убедителност, най-често с импровизирани отговори на невинаги очакваните въпроси, да изложи позицията си. И то така, че събеседниците му да я възприемат.
Нищо не помага на човек да си събере мислите така, както пътуването. Особено яздейки (което прилича на днешно дълго шофиране сам в колата). Дори и със свита от спътници, ездачът е в известен смисъл сам с коня или по-скоро сам със себе си. И макар в голяма част от времето мисълта му като да блуждае, идеите неусетно кристализират, подреждат се и се запазват. Понякога това били практически планове. Друг път – просто мечтания, които не непременно смятал да изпълни. Може би тогава се родила фантазията за Константинопол и за василевса на българи и ромеи. Естествено на първо време тя нямала място в плановете за реалността. Но все пак се била родила… А имало много други практически въпроси, които мислите му дооформяли по време на дългата езда. Пътуването из държавата доизграждало Симеон. А срещите му с боили, духовници и обикновени хора фиксирали изграденото.
Симеон често посещавал Климент в Кутмичевица. Било естествено да подпомага и работата на учениците, събрани в Плиска около Наум, Константин (по-късно епископ Преславски) и чичо си Тодор, син на Борисовия брат Докс. Също и да опознава и надзирава работата на гръцките духовници във всички части на България. Така Симеон бил навсякъде. От него зависело как ще го възприемат съотечествениците му: като бъдещ религиозен водач или като Водачът изобщо. Важно било в поведението си да намери точната мярка между показната скромност и неусетно, но императивно доловимото величие.
Симеон се интересувал искрено от книжовната дейност. Бил надарен да схваща бързо и бързо да извършва това, което имал да прави. Понякога помагал в преводите, но мисълта му се движела много по-бързо отколкото ръката на записвача и от това му ставало досадно. Не е много вероятно да е писал или диктувал преводи.
Сред събраните около Наум люде най-силно впечатление му правел Константин, който по-късно станал епископ Преславски. Константин бил ученик на Методий – от онези, които Светополк продал в робство. По заповед на Василий I бил откупен от пазара във Венеция заедно с още неколцина, а после, в знак на добра воля, бил изпратен в България. Горе-долу на възрастта на Симеон и макар да не е учил в Магнаура, той се стараел да изглежда не по-малко образован и схватлив. Вероятно в самото начало Симеон не го харесвал особено. Струвал му се неестествен и може би малко самонадеян. Освен това желанието му да пише на глаголица, което не смущавало Борис и харесвало на Владимир, дразнело Симеон. Струвало му се провинциално. При положение, че можел да използва кирилицата, която била подобна на гръцката и която можела да свърза четящите хора, този самохвалко настоявал да борави с някакви странни знаци, така чужди за образования човек, подобно на грузинските или арменските. Константин използвал често думи като „славяни“ и „славянски“, а също и другите ученици, които идвали от Моравия, следвали примера му. „Славянски“ било определението, чрез което там те се разграничавали от немското духовенство, при това без да бъдат обвинени, че служат по константинополски образец. Симеон нямал нужда от това. Затова и по-късно се обявил за василевс на българи и ромеи.
Постепенно обаче Константин започнал да му става интересен и колкото повече разговарял с него, толкова повече започвал да го харесва. Все пак решаващо може би било това, че Константин показвал и възхита, и преданност. Неусетно Симеон го впечатлил искрено. Това се случвало някак естествено с повечето хора, с които Симеон разговарял.
Докато Симеон печелел сърцата и умовете на поданиците, Владимир се заграждал все по-плътно с относително тесен кръг велможи, като повечето от тях го тласкали ако не точно срещу, то поне встрани от новата вяра.
* * *
Ромейските императори често били сравнявани с библейския цар Давид, затова някой от тях намирали повод да изразят вътрешни преживявания чрез артистични препратки към неговите дела. Василий I подарил на Евдокия Ингерина ковчеже от слонова кост с гравирани върху него шест сцени от живота на цар Давид. Наред със задължителната победа над Голиат сцените представят пиянството и злодеянията на Саул (намек за първия ѝ мъж Михаил III Пияницата), на които Давид, т.е. Василий I, сложил край. Василий II поръчал за себе си псалтир, в който били изрисувани също шест сцени от живота на цар Давид. Само че различни. След помазването и победите над врагове и зверове и над Голиат, шестата сцена показва покаянието на цар Давид пред първосвещеника Натан за връзката му с Витсавия, чийто мъж предателски изпратил на сигурна и неизбежна смърт. Излишно е да обясняваме, че този епизад няма нищо общо с конвенционалното отъждествяване на ромейските императори с цар Давид. Но за Василий II той бил важен, защото отразявал нещо дълбоко лично – историята на любовта му към неговата Витсавия.[1]
Да се опише жената на Борис е трудно, при липсата на всякакви данни за нея. От друга страна, няма кого другиго да посочим за ролята на Витсавия, както и няма друг през тези години, когото Василий да е могъл да изпрати – и да е изпратил – на сигурна смърт. Не може да е била от тези жени, които очароват околните до захлас – ако беше така, сигурно щяхме да чуем за нея. Не била и от амбициозния тип, който би се набъркал или би тласнал мъжа си да се набърка в политическите интриги, каквито дворът в Константинопол предлагал в изобилие и колкото и да те наблюдават, не било трудно да попаднеш във вихъра им. Била затворена, сдържана, не точно недостъпна, но винаги успяваща да запази дистанция, деликатна, може би дори изящна, но без това да се набива в очи. Жена, която от петдесет крачки не забелязваш, на пет осъзнаваш, че ти се струва хубава, а когато се разминавате, имаш чувството, че те е отминала богиня. В крайна сметка каквато и да била, очите на влюбения юноша можели да изпишат върху нея онези краски, които сърцето му жадувало да открие.
Василий не бил в положението да грабне жената на българина и да я направи своя любовница. Паракимоменът едва ли би го допуснал. А и той самият не бил такъв човек. Можел да има много жени в Константинопол и докато въздишал по Витсавия, не се отказвал от услугите им, но пред нея изпитвал някакво благоговение, почти страхопочитание. Не бил книголюбец. Знаем, че в по-късни години мразел стиховете и доста провокативно показвал ограничена образованост. Но е трудно да отгатнем дали това е била изначалната му нагласа или свръхреакция срещу отхвърлената собствена романтичност.
За връзка трябват двама души. Жената на Борис била почти с десет години по-възрастна от Василий, т.е. около тридесетгодишна. Бракът ѝ с Борис не ѝ носел радост. Стараела се да го подкрепя в тежките и не толкова тежки дни. Стояла до него с бебе на ръце, когато Йоан Цимисхий влязъл в Преслав. Опитвала се да смекчи отчаянието и безпътицата, които смятала, че следват детронацията му. Била това, което околните можели да нарекат преданна съпруга. Но ѝ ставало все по-трудно да надмогва досадата от Борисовото присъствие, да търпи спокойното му, всъщност празно държане. Борис ѝ се струвал кух, както кух ѝ се струвал бракът ѝ и животът въобще. Единственo някаква радост ѝ носели дъщерите ѝ.
Ухажването на Василий я карало да се чувства жива. Не бил красавец. Нито очарователен. Около него естествено се носела миризмата на власт, която често възбужда жените. Но не и нея, която била вкусила от властта и то тъкмо от горчивината ѝ. У Василий я трогвала онази възхита, която личала в очите му и спрямо нея, и спрямо дъщерите ѝ. С голямата, вече шест-седемгодишна успявал дори някак си да се сприятели. Бил трогателен в усилията си да ѝ се хареса. Била му благодарна дотолкова, че ѝ се искало да го възнагради за това, че я кара да се чувства жива. Но вярна на нрава си, поставяла пред това всички възможни препятствия.
* * *
Ромейските хронисти представят битката при Сперхей като огромна катастрофа – нещо, което, ако съдим по следващите успехи на Самуил, едва ли е било вярно. Те обаче добросъвестно отразяват ромейската пропоганда, която успяла да създаде това впечатление, поне в рамките на Константинопол. Има неясни податки, че тогава са се водели някакви преговори. Но Роман явно е бил държан в неведение за тях. Това, което му представяли, били вести за разгром на Самуиловата войска и за това, че ранен, Самуил едва успял да избяга.
Роман бил по своему трагична личност. Преживял най-хубавите си десетина години в България като цар, като владетел, но сега това му се струвало сън. Откъснал се от единствения човек, който някога показал пълно доверие в него, който му отдал искрено почести и винаги се отнасял с него като с равен, дори не като с равен, а като с цар. Но това откъсване станало, защото усетил в неговите въжделения нещо нездраво; нещо, което, ако и да изглеждало красиво, на него му се струвало, че носи на всички повече страдание, отколкото радост. Роман бил развил онова чувство, което се среща днес повсеместно: че няма нужда от поезия, красота и воинска чест, ако те увреждат живота или дори само части от тялото на участниците в едно начинание. Думите от Евангелието на Йоан: „животът беше светлината на човеците“, той схващал така буквално, както го схващат повечето хора и днес. Все пак Йоан едва ли е имал предвид, че трябва на всяка цена да се оживее, че нищо не си струва дотолкова, че да загубиш или отнемеш за него живот. Исус е ценял живота високо. Това не Му е попречило да умре на кръста. Той не отнемал живот. Но с Неговата сила Петър го сторил.[2]
Макар да се сражавал и вероятно поне веднъж-два пъти да е убивал в бой, Роман се развил като пацифист. Сблъскал се с драмата на братоубийството, което като цар санкционирал. Едва след това осъзнал цената на това дело – не толкова за него, царя, колкото за брата-братоубиец. Именно защото бил добродетелен и отговарял на повечето християнски ценности, които днес си мислим, че сме утвърдили, именно затова Роман успял да отстъпи от всичко, което ценял. Битката при Сперхей, така както му я представили в Константинопол, показвала, че бил прав – че всички направени жертви били напразно. Тъкмо тогава дошла поканата от василевса – да му стане служител с титлата препозит (впрочем не твърде висока) и да бъде назначен за стратег на Абидос на малоазийския бряг на Дарданелите. Дали в това обвързване с източното море нямало някакво тайнствено загатване за загубата на другото, западното, към което заедно със Самуил бил насочил погледа си?
Роман, помазаният като цар български, приел.
Роман бил осъден на самота – не физическа, но духовна. В продължение на повече от десет години, годините на неговата младост, той бил живял под знака на споделените въжделения, чийто източник бил Самуил, но които тогава той чистосъречно приемал за свои. Не бил философ, за да ги осмисли дълбоко. Не бил изкушен от перото, за да ги опише подробно. И бил загубил физически и морално човека, който през онзи период очертавал кръгозора му. После последвали години на болка и съмнение, на изолация и разочарование, на объркване, което граничело със загубване на представата за себе си. Ако тези три-четири години – между приемането на ромейска служба и ромейската офанзива срещу България – бяха траяли по-дълго, може би за Роман би се открила възможност да повярва отново в Самуиловите идеи за държава. И може би тогава отказът да следва Самуиловия път би му донесъл още повече мъка. Историята обаче се погрижила да му даде известно мрачно удовлетворение, едно трагично осъществяване, което пост фактум оправдавало решението му. В следващите двадесет години България се сринала, погребвайки под развалините си прибързаните Самуилови мечти.
Не знаем какво от това Роман е доживял да види. Скилица съобщава за „предаването“ на Скопие. Можем да предположим, че за да го отъждестви с тогавашния комендант на крепостта, по това време Роман трябва да е бил още жив[3]. Можем обаче да допуснем, че към момента на триумфа на Василий вече е бил покойник – инак сигурно макар и като намек бихме чули нещо за него по този повод.
Историята не е благоволила да съхрани паметта за Романовата смърт. Изчезнал така, като че ли никога не го е имало, а и времето на неговото царстване се свързва не с неговото име, а със Самуиловото. Преминаването му към служба на василевса се избягва от добро чувство – за да не бъде обвиняван в предателство. Удивителното е, че като че ли от всички познати ни участници в тези събития, той в най-голяма степен е имал възможност да размишлява над тях, да си блъска главата в уединението на пленничеството и в самотата поради липсващите близки върху смисъла на делата, в които бил взел твърде голямо участие.
Дали от малодушие, от разочарование или от някакъв вид осмисляне е взел решението да приеме служба при василевса? Дори само преди половин век отговорът на този въпрос е изглеждал лесен. Днес, когато идеята за човешките права и мирното сътрудничество са изместили доста встрани понятията „дълг“ и „чест“, той вече не е така лесен.
* * *
Папа Лъв IX изпратил в Константинопол трима пратеници: Умберто де Силва Кандида, кардинал Фридрих (бъдещият папа Стефан IX) и Петър от Амалфи. Силва Кандида вече се бил прочул с диалога си против корупцията и с реформаторското си поведение като епископ на Флоренция. Това не означава, че бил голям дипломат. Дискусията се провела в тон с правилата на времето, а именно – като агресивно надприказване. В крайна сметка патриархът изхвърлил имената на римските папи от службата, а на 16 юли 1054 г. Силва Кандида, който не бил допуснат да служи, поставил на олтара на „Света София“ папска була за отлъчване на Михаил Керуларий, Лъв Охридски и сподвижниците им. Имало обаче един малък проблем: папата, от чието име действали пратениците на Рим, бил починал още на 19 април.
На пръв поглед изглеждало като да се повтаря поредицата от действия, предизвикали Фотиевата схизма. Може би мнозина са смятали, че и тази схизма също ще отзвучи за няколко години. Разликата била, че в Константинол вече били загубили Италия и нямали за какво повече да разчитат на помощ от Рим. В Рим пък започвал големият сблъсък между папи и императори и това правело невъзможно всякакво отстъпление от папските претенции. Дребнавата злоба на някои прелати и от едната, и от другата страна, добавяла енергия към така възникналото противопоставяне.
Вестта за тези събития вероятно настигнала Пресиан по пътя му. Дали си е дал сметка, че започва истинското разделение между Изтока и Запада? Или се е надявал на разума и на способността му да надделява? Трудно е да се повярва, че човек до такава степен отдаден на вярата, е отминал това събитие с безразличие. Бихме могли да допуснем, че рaзделението му се е струвало неестествено. Нали бил презает с мисълта за Методий и с възхитата от неговото дело. Днес можем да оценим Методиевото дело като разделително, както в крайна сметка било разделително делото и на Лутер, и на Калвин. Но така ли го е възприемал Пресиан?
За лишения от зрение светлината на разума изглежда по-ярка, несмущавана от образите на реалността. За заслепения изглежда естествено всички човеци, движени от своите по своему „добри“ мотиви, да се сближават все повече, колкото по-близо до себе си и по-навътре в сърцето си приемат вярата, която по определение е добро.
Пресиан достигнал гроба на Методий – Светителя, който доближил до сърцата на мнозина Словото Божие и им открил пътя към спасението. Методий вярвал в силата на Църквата да бъде независима и да стои като морален противовес на властта. Пресиан, който се бил докоснал до властта, бил готов да възприеме неговото разбиране. При това успял да не се превърне във фанатик.
Самият Методий прекарал последните си години в сянката на властта на Светополк. И може би тъкмо той, Методий, най-добре разбирал, че не която и да било позиция, а мярката в нея, я прави добра. Мярката, която е най-добрата опора за безпределната вяра. Методий имал и вярата, и мярката. Пресиан се стремял към тях.
Пресиан починал кротко на шестдесет и три години и бил погребан в близост до гроба на човека, който почти половин живот бил неговия ориентир в света, озарен от липсата на светлина.
Филип Димитров е премиер на България в периода ноември 1991-декември 1992 г. Той влезе в историята на прехода като „първия демократично избран български министър-председател“. Днес Филип Димитров е съдия в Конституционния съд на България. Автор е на два исторически романа – „Ибо живяха, Господи“ (1991) и „Братя“ (2019), както и на романа с евангелска тематика „Светлина на човеци“ (2003), публикуван и на английски (2019).
––––––––––––––-
[1] Ковчежето на Eвдокия Ингерина се пази и днес в Palazzo Venezia в Рим, а псалтирът на Василий II се съхранява в Biblioteca Nazionale Marciana във Венеция. Кратка, но много ясна интерпретация на двата обекта дава Henry Maguire в The Art of Comparison in Byzantium.
[2] В глава 5-а от Книга Деяния на апостолите се описва смъртта на Ананий и Сапфира.
[3] Възможно е Скилица, който пише повече от век след събитията, да е подходил към въпроса по пътя на логиката: знаел е, че Роман е пребивавал в Скопие; знаел е, че е бил назначен за стратег на Абидос; накрая е свързал двата факта с предаването на Скопие – нещо, което не е нетипично за пишещите история.
