Жан-Марк Тюрин: Всеки живот е скъп

С белгийския писател Жан-Марк Тюрин разговаря Катя Атанасова

Освен писател сте и режисьор на филми. Известен сте и като радиодокументалист. Какво ви дадоха тези занимания?

През 1991 г., по време на предварителните работи по филма „Духът на непокорството, около групата от улица „Сен Беноа“, който подготвях с Жан Масколо, сина на Маргьорит Дюрас, се запознах с Ален Трюта, по онова време програмен директор на радио Франс Кюлтюр. Той отказа да участва във филма, но ни предложи да запишем петчасова емисия на същата тема. Ето така успях да вляза във Франс Кюлтюр. Една чудесна случайност…

Познавали сте Маргьорит Дюрас, имате и книга за нея

Когато се запознахме през 1971 г., Маргьорит Дюрас живееше много самотно. Кръгът от приятелите ѝ интелектуалци се беше дистанцирал след края на Алжирската война. Май 1968 г. възроди политическите надежди, към които тя се присъедини заедно с Дионис Масколо, Робер Антелм и Морис Бланшо. В началото на 70-те години тя започна постепенно да се отдалечава от своите приятели „активисти“, за да се посвети на писането и на киното. Новите ѝ приятели бяха по-млади от нея. В същия този период тя работи с актьори, които ѝ останаха „верни“ – Делфин Сейриг, Мишел Лонсдал, Бюл Ожие и Мадлен Рено. Беше благородна жена, интересуваше се от другите, от условията на живот на „дребните хора“ и тук си припомням разказите ѝ „Госпожа Доден“, „Цветята на алжиреца“, или пък „Човекът, който режеше водата“. Едновременно с това проявяваше почти болестно скъперничество. Най-често се виждахме в началото на 80-те години, когато заедно създадохме филма „Децата“. Отидех ли в Париж (аз живея в Брюксел), отсядах при нея и това започна още през 1971 г. Когато през 1980 г. срещна Ян Андреа и заживяха заедно, тя ми предостави една гарсониерка съвсем близо до апартамента, в който живееше. Бяхме близки приятели до смъртта ѝ през март 1996 г. Написах книгата за нея най-вече за да възстановя някои истини. Много измислени или изсмукани от пръстите неща бяха изписани по неин адрес. Затова се опитах да внеса някои уточнения. В тази книга се опитвам да отдам дължимото и на бащата на сина ѝ Дионис Масколо, с когото също бях много близък. Струва ми се, че следва да четем Дюрас заради стила, който тя откри и почти наложи. Един вид словесен минимализъм, който носи определена музикалност. Препоръчвам на младите хора да прочетат

Наричате себе си „майстор на бриколажа“.

С „майстор на бриколажа“ намеквам, че нямам план за кариерата си, не определям себе си като човек на киното, макар да съм създал няколко филма, не се определям и като писател, макар да съм писал книги. Имам усещането, че всичко това е една и съща работа, една и съща насока в моята работа: да дам думата на онези, на които не е дадена. В моите очи думата „майстор на бриколажа“ съвсем не носи негативен оттенък, бих могъл да използвам и думата занаятчия, тоест човек, който се опитва да упражнява по най-добрия възможен начин своя занаят. Не обичам думата „артист“, за мен тя няма особен смисъл. Употребява се така, сякаш отрежда на използващия я някакво особено, привилегировано място в обществото. Не понасям хора, които се вземат насериозно. Това ме кара – с напредването на възрастта все повече – да се смея.

Прави впечатление интересът ви към хората, „лишени от глас“, участта на ромите, прекършените човешки съдби от световните войни, днешните страдания на поразените от диоксина във Виетнам. Това избор на тематичен кръг ли е, или има нещо повече?

Аз нямам нищо за казване. Лично аз. Искам да цитирам една фраза на Ницше: „Човек трябва да бъде поет на собствения си живот и в най-дребните неща“. Ако се опитвам да кажа нещо, то е, защото светът постоянно е тук, наоколо. Собствената ми дребна особа не ме интересува. Искам да попивам всичко, което съществува около мен. Дори и отдалечено, географски или във времето. Слушам го, усещам го и го отдавам с надеждата да почета всички жени и мъже, които по един или друг начин ми поверяват своя живот или своите откровения. Изпитвам дълбоко уважение към всичките 7 милиарда на тази земя. Нито един живот не е по-скъп от друг. Всеки живот трябва да се пази като зрънце злато. Смъртта на дете е непоносима за всяка майка, за всеки баща. Каквито и да са те. За ромите съм създал много документални филми, преди да напиша публицистичната книга „Престъплението да бъдеш ром“, а и след романа „Теа от Поречието“. По същия начин подходих и към темата за жертвите на диоксина във Виетнам: документално радиопредаване, след това художествено радиопредаване, филм и накрая книга. Американското престъпление във Виетнам е толкова чудовищно, че малко други престъпления могат да се мерят с него. Използването на забранени от международните конвенции оръжия, тези престъпления срещу човечеството, тъй като на прицел е най-вече цивилното население, се извършват във Виетнам само двайсет години след бомбите в Хирошима и Нагасаки. Тези американски престъпления в моите очи изискват да бъдат разгледани поотделно и в дълбочина. Различният поглед към тях може да се приеме като „вариации на тема“, каквито има в музиката. Всяка използвана форма стига да определена публика. По тази причина не множа темите, предпочитам да навлизам в дълбочина в проблематиката. В романа си „Фудрол“ говоря за дядо си по бащина линия, когото не познавам. Бил военен лекар по време Първата световна война и се върнал от фронта травмиран. Между завръщането и смъртта си през 1939 г. не е можел да работи. Онова, което видял и преживял, го подлудило. Лекували го в медицински центрове и психиатрични клиники. Беше семейна тема табу. С романа се опитах да върна душата и достойнството на моя дядо, а чрез него мислех за всички онези войници, най-вече млади, завърнали се от военен конфликт – о, колко са много – с разбъркана глава. Полудели или с психични проблеми. Те са жертва на геополитически и икономически интереси на много по-високо ниво. Те са само пушечно месо, за което се проливат по няколко крокодилски сълзи

На български излиза вашият роман Голямата награда на петте континента на франкофонията през 2018 г. Какво още бихте казали на българските читатели за него?

Ромският или цигански народ е презиран, отхвърлян и гледан с лошо око в цяла Европа. Защо? Всъщност става дума за един напълно европейски народ, тъй като той е навсякъде и споделя езика на всяка от страните, в които се установява. Много съм щастлив, че мога да говоря за това с българската публика, която сигурно добре познава „циганския въпрос“. Не се говори много, или поне в Западна Европа, за геноцида, на който са били жертва те при нацисткия режим. Това е пример за остракизма, който търпят циганите. Говори се за антисемитизъм, но никога за антициганизъм…

В романа съчетавате жанрови елементи от притчата, едно своеобразно „магическо“ разказване с пределно реалистични елементи. Как може да се разкаже историята през една лична съдба?

Желанието ми не беше да напиша реалистична книга и затова единствено думата Дунав смътно отпраща към някакво географско пространство. Думата нацисти не се споменава, а е заменена с черните богове, за да подчертаем, че военните престъпления продължават и днес. Всекидневно. Колкото до съдбата на една-единствена жена, за да разкажем (или да се опитаме да разкажем) историята, трябва да наблегнем на това, че тази жена не е сама, тя споделя радостите, мъките, цветята на цял един народ, този на циганите.

Каква е ролята на писателя днес?

Дали писателят има определена роля? Вероятно. Не съм сигурен. За мен литературата е „активистка“, защото обгръща света. Тя е в състояние да пробужда съвестта, душите. Литературата говори за широкия свят или не говори, тъй като, и тук се повтарям, тя говори вместо хората, които нямат възможността да говорят.

Какво ви предстои в творчески план?

С риск да изглеждам прекален песимист, не очаквам кой знае какво. Светът върви на зле. Хората съсипват планетата, а младите, които искат да я спасят, остават нечути. Пред търговците на оръжие има добро бъдеще. Несъгласията по отношение на разюздания либерализъм се преследват. Никъде не виждам светлинка. Макар да трябва да продължим да се борим, крачка по крачка. Да утвърждаваме свободата си. Решимостта си да придадем дълбоко човешки смисъл на живота. На всяка форма на живот. А в творчески план… Дали от семето на въображението може покълне поне малко надежда?

Жан-Марк Тюрин (1946 г.) e писател, режисьор и продуцент. Романът му „Теа от Поречието“ излиза в издателство „Сонм“ в превод на Тодорка Минева. Авторът ще присъства на премиерата му на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019), посветен на френскоезичната литература.

Превод от френски Зорница Китинскаhttp://kultura.bg/article/346-zhan-mark-tyurin-vseki-zhivot-e-skyp