ЗАСТИГНАТИ ОТ РАДОСТТА

Началото, което поставя всяка нова година, ни вкарва в етап, който съм склонен да определя като „асиметрия на празника”: започваме наново, а сме си все същите. Веселим се, а пък не ни достига щастие; празненствата гаснат като фойерверки, а по земята остават само цветните кръгчета от конфетите, изпъстрили тротоари и улици.

Къде във всичко това остава радостта? Провокиран съм от Теодора Димова да задам този въпрос, защото в колонката си „Радостта” тя спомена една случка, която самият аз исках да споделя тъкмо в началото на новата година. Подобни събития са част от траекторията на ненамерените отговори, около които кръжат въпросите, напиращи вътре в нас. Неволно си спомних и за автобиографията на К. С. Луис, от която заимствам заглавието на този текст: в нея той също се пита дали и доколко един наш разказ би могъл да заинтригува другите и стига до извода, че е възможно в степента, в която останалите биха могли да изпитат онова, което наричаме „радостта“.

Накратко, един разговор в притвора на църквата отпреди няколко седмици ме подсети за тази история. И оттогава тя блуждае в съзнанието ми, непрекъснато изникват отделни нейни детайли.

Онова, за което ще ви разкажа, се случи преди повече от петнайсет години. В дните между Рождество и Нова година приятели предложиха да ме заведат на представление, каквото едва ли съм виждал някога. И то къде? В Берковица. Никога не бях ходил в Берковица. Знам за прочутите ягоди, за местната духова музика, с която северозападът толкова се гордее – в нея радостта е съпътствана от особена тъга, но за това след малко. Сетих се и за Вазов, който е бил председател на Окръжния съд в Берковица: нали там освен „Грамада“ е написал „Митрофан и Дормидолски” с неповторимото начало на една от главите: „Беше хубав майски ден (тъй се почнуват романите)“.

Ала моето пътуване към Берковица през онзи декември се очертаваше да е съпътстване не само от мразовит студ, ами и от доста сняг. И все пак хора, свързани с програмата „Изкуство за социално действие“, сред тях актьори и музиканти, ме убеждаваха: „Трябва да видиш това представление. Наистина няма да го забравиш”.

До поясня: ставаше дума за представление на деца от два дома в града. В такива случаи сърцето, а не разумът надделява и една група тръгна от София, въпреки лошото време. Пътят бе наистина труден, а в онази обстановка направо опасен. Пред нас се движеше микробус, взет назаем от един театър, пренасяйки реквизита.

Така по обяд се озовахме в Беровица. Студ и мраз, жив човек не се виждаше по улиците. Ориентирахме се по прочутата часовникова кула, къде би трябвало да е читалището „Иван Вазов“.

Влязохме, вътре няколко печки на нафта напразно се опитваха да отоплят голямата зала и помещенията зад сцената. Едва няколко години ни деляха от мизерията на „Виденовата коледа“, така че можете да си представите какво е било в тази част на северозапада.

Онова, което променяше всичко, въпреки студа в читалището, бяха децата от домовете. Ромски деца с грейнали очи, които тичаха, пляскаха с ръце, чакаха си костюмите. Актьори и музиканти бяха идвали и репетирали с тях. И сега предстоеше официалната премиера на спектакъла „Змейово царство“.

Залата се препълни – стари, млади, учители, много деца от домовете, местни хора, чули за представлението. Всички сгушени в палтата си. Интересът бе голям. Както сигурно е било по Вазово време.

Завесата се вдигна. Артист-конферансие обяви с няколко думи началото на „Змейово царство“.  И докато още не беше свършил монолога си, иззад него се появи момиченце на десет-дванайсет години в театрална рокля с пайети и ненадейно влезе в ролята си от първо лице.

То забрави, че играе еди коя си принцеса, която може да бъде дадена на лошия змей или дракон, а заговори от първо лице: „Аз съм принцеса! Аз съм принцеса!”. И бе озарено от радост, каквато рядко съм виждал в живота си. Промени се като Пепеляшка. След което излезе втора, после трета принцеса. И те променени, неузнаваемо други под прожекторите. Появиха се и малките принцове. В това представление нямаше второстепенни роли. Всички тези деца грееха и играеха, играеха с такава страст и радост, на които, убеден съм, би завидяла трупата на Шекспировия театър.

Бяха неотразими. Изразяваха неизразимото. Разплакаха всички. Дори сега, докато като пиша тези редове, си признавам, че тогава от вълнение не виждах лицата им, помня обаче гласовете им. И щастието, истинското щастие, което те изпитваха и даряваха на другите.

Театърът, като по чудо, бе заличил горчивините на живота: липсата на родители, трудното детство, преживяното дотук. Те бяха други. И бяха звезди.

А в същото време си бяха същите: сигурно недохранени, играеха в неотоплената зала на читалището. Но кой си мислеше за тези неща? Имаха „радостта, която никой не може да им отнеме“.

А къде бе чудото? В погледа. Те виждаха нещо друго и ние ги виждахме по друг начин. Поне този следобед, в този миг, на тази сцена.

Не помня как представлението свърши. С риск да прозвучи сантиментално, ще кажа, че залата плачеше и се смееше едновременно. След което принцесите и принцовете излизаха по двайсетина пъти на бис, под бурните аплодисменти на публиката.

След спектакъла имаше скромно угощение в предверието. Спомням си го много добре: сухи пасти в картонени кутии, безалкохолни и чай. Децата не посягаха към сладкишите, тичаха във вълшебните си одеяния, с които не им се разделяше. Пастите си останаха в кутиите. Директорката и учителите ги прибраха, за да им ги отнесат в домовете.

Не ми се иска да морализаторствам върху тази история. Твърде лично я преживях тогава, за да разсъждавам теоретично сега дали и как „социалната промяна е възможна“. Разбира се, че е възможна. Няма да забравя как тези озарени, артистични и радостни деца станаха други и поне за малко промениха живота си.

Ще кажете, че на сцената това е възможно и лесно, както е ефимерна и радостта. Обаче на другия ден пак ще се потопят в сивотата и мъките на реалния живот.

Може и да е така. Но радостта им бе белязана от опита на щастието. Че и на сълзите включително.

И не знам защо, докато си мислех за тази история, се сетих за стиховете на Аполинер от „Мостът Мирабо”. Ще ги преведа буквално: „Да го запомним така: радостта винаги идва след болката”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите “Пропуканата България” (“Хермес”, 2015) и “Българската дилема” (“Хермес”, 2017).