Защо имаме нужда от позитивни новини повече от всякога?

Светът никога няма да спре да бъде опасен и да ни засипва с удари. Но нима има нещо, което да ни носи повече смисъл от това да си помагаме да устоим срещу вятъра, да се стоплим?

Това са думите на Ан Ламот* – писателка, която никога не съм чела (а само от началото на годината съм прочела пет книги на различни автори жени). Но дори без да я познавам, имах нужда точно от нейните думи днес.

Здравей. Аз съм Десислава Иванова – главен редактор на най-голямата позитивна медия в България. Ще ти кажа няколко неща за себе си, понеже не обичам други хора да ме описват, а е важно поне малко да ме познаваш.

  • Майка съм на Игинатор на почти 2 години.
  • Работя две неща – едното е истинската ми работа, която споменах в началото, другото е работата ми кауза – книжна сладкарка, която стимулира четенето чрез храната в художествената литература.
  • Обичам да чета книги (очевидно). Напоследък повече електронни – нещо, което щях да сметна за безумно преди 5 години.
  • Мразя някой да ми казва, че не мога нещо (макар че не мога много неща, челна стойка например).
  • Предпочитам да пиша пред това да говоря.

И все пак се случва да говоря – пред двама (всеки ден), 20 (всяка седмица) или 200 (засега веднъж) души. Реално обаче благодарение на това, което правя, понякога “говоря” пред хиляди. Включително в момента – говоря с теб. Думите са странно нещо – могат да направят всичко. Те изобразяват мислите ни и ако се научим да се грижим за тях и да ги обичаме, можем да очакваме същото в замяна. Думите сами по себе си не лъжат, но могат да бъдат използвани, манипулирани. Хората, които правят това, понякога наричат себе си журналисти. Това, че твърдят, че са такива, обаче не го прави истина.

Затова пък аз съм посветила живота си на словото – двете неща, които работя, са едно и също нещо, пазител на думите. Просто понякога чета думи (много по-често), а друг път ги пиша.

И когато правя второто, се старая да го правя с любов, но също така много отговорно. Не искам думите ми да са празни, искам да означават нещо. Да носят смисъл и утеха. Да радват, понякога да натъжават (повярвай ми, от тъгата има смисъл), да бъдат катализатор. Хората да се познават в тях. Но най-вече аз да се познавам в тях. И след две или двеста години да не съжалявам за казаното.

Вирусът на медиите

Ако си мислиш, че в предишните няколко дни си бил залят от лоши новини и черна хроника, не искам да те плаша, но това тепърва предстои. Настоящата ситуация е такава, че ще чуеш още много – всичко се променя толкова бързо, дори журналистите не успяваме да смогнем с информационния поток. И макар че професионално се занимавам само с позитивни новини, което ме поставя в изключително привилегирована позиция спрямо други колеги, аз също следя случващото се. Не съм споделила нито една статия в профилите си в социалните мрежи, но съм изгледала всеки брифинг, изчела съм десетки научни и журналистически материали, гледала съм графики и математически модели, изслушала съм всяко изказване на водещи експерти.

Дори да следиш само проверени и достоверни източници, информационният поток е толкова голям, че или трябва да се оставиш на течението, или да се удавиш.

Или…

Хората си мислят, че в бъдеще може да има дефицит на какво ли не – все пак вече има недостиг на маски и дезинфектанти (а в някои страни и на тоалетна хартия?!). Аз обаче мога да ти кажа на какво със сигурност ще има дефицит – на добри новини.

Не защото няма да ги има – напротив, там ще са си. Но ако досега са били пренебрегвани от масовата преса, представи си какво ще стане в условия на пандемия и постоянно надвиснал апокалипсис. Медиите ще имат достатъчно водещи новини, които да всяват страх и безнадеждност от всеки възможен екран. Но надежда има. Надеждата е единственото нещо, което е по-силно от страха. А страхът е по-заразен от всеки вирус. Страхът се превръща в паника и масова истерия. Нещо, което не трябва да позволяваме да се случва.

И когато доброто изглежда все по-малко, има едно място (или поне едно, за което аз мога да гарантирам с името си и титлите, които всъщност нямам), където винаги ще го намериш – в най-голямата позитивна медия в България. Точно тази, която четеш в момента.

Аз самата имам нужда от Успелите повече от всеки друг. Имам нужда да знам, че има и други хора като мен. Имам нужда да виждам историите на тези, които са далеч по-успели и вдъхновяващи. Имам нужда да разказвам тези истории, за да може и други хора да знаят, че не са сами. Че смисълът не е изчезнал. Че доброто не е скрито. Само тази седмица на нашия сайт са излезли десетки позитивни новини – такива, които трудно ще намериш на едно място в друга медия.

Научих за Иван Раев – най-възрастният ски учител в света. Оказа се, че той живее под носа ни, в Пампорово, и не се интересува от цифрата, която представляват годините му – 95.  А знаеш ли, че царските орли, едни от най-застрашените птици в световен мащаб, вече имат цели 32 двойки у нас? Това наистина е рекорд, тъй като през 2000 г. на територията на България е имало едва 7 гнезда. И ако смяташ, че царските орли не са най-важното нещо на света (макар че трябва да са поне в топ 123!), какво ще кажеш за ученика, който е изработил инвалидна количка, с която могат да се изкачват стълби? Ако прототипът му се окаже успешен, уредът има потенциала да промени хиляди животи не само в България.

А след като вече си така добре запознат с всичко около коронавируса, знаеш ли как българските технологии и производство помагат в борбата с него? А колко медала спечели Боряна Калейн на турнира в Бърно? Чу ли за плувкинята Нина Рангелова, която за седмица успя да събере 35 хил. лв. за лечението на болно момиченце?

Познаваш ли Цанимир Ангелов – млад български учен, или Варвара Карнаух – украинка, която избира да живее в България? Знаеш ли колко различни каузи можеш да подкрепиш? А защо това е важно? Защото ти не си безсилен. Ти можеш да помогнеш на някого. На един човек. Или на много!

Ти можеш да бъдеш добър и отговорен. Всъщност вече си такъв! И в следващите дни, седмици, месеци и години ние ще имаме нужда от теб. И ти ще имаш нужда от нас.

Всички сме чували за конниците на апокалипсиса – време е за конниците на доброто. Ние яздим еднорози, разказваме шарени истории и разпръскваме радост като конфети. И ще продължаваме да го правим във всички сезони и докато можем. От теб зависи докъде ще стигнем – небето не е границата, граници няма.

Можеш да ни подкрепиш с дарение в Patreon. Можеш да ни последваш в социалните мрежи, за да бъдем цветното петно в медийното ти ежедневие. Можеш да разкажеш за нас на семейството и приятелите си (а защо не и на някой непознат?). Можеш да коментираш статиите ни, да ни даваш обратна връзка – ние винаги я приемаме. И да, понякога грешим, но се извиняваме и учим от грешките си. А можеш и да пишеш за нас като доброволец или стажант – кандидатствай ТУК!

Аз съм Десислава Иванова и независимо дали ми казват Маргарита, малката господарка на Вселената, чуДеси, Деси-меси-сладка-питка, Деси с лава или просто мушмула, аз много добре знам коя съм. А ти кой си? Ще се радвам да се запознаем. И ако си наш (по)читател, е много вероятно и ние да сме твои фенове. И заедно можем да променим света!

*това реално е превод на думите на Ан Ламот, който двама души правиха и пак не звучи толкова добре, колкото оригиналът

Заглавна снимка:
Игинатор, който се крие зад баща си.
Кадърът е уловен от Петър Хаджиколев

 

Автор: Десислава Иванова