Ива Свещарова и Вили Прагер: Ако искате по-добър живот, трябва да живеете по-добър живот.

Ива Свещарова и Вили Прагер са две от най-наложилите се имена на съвременната изпълнителска сцена, които не спират да изненадват, провокират, а и усмихват зрителите със смелите си, силно иронични работи, които създават като артистичен тандем и поотделно. 

В последните години са „абонирани“ за националната награда ИКАР за „Съвременен танц и пърформанс“, която си прибраха вкъщи за представлението shamebox през 2018 г. и за „Произведени за щастие“ през 2019. Запознават се като ученици в 22. училище в София, където попадат в експерименталната театрална паралелка 4xС, и оттогава често работят заедно. 

След гимназията и двамата продължават образованието си в Пловдивския университет, а след това заминават за Германия, където правят магистратури в две от най-престижните програми в тази сфера: Ива завършва „Хореография и пърформанс“ в Института за приложно театрознание в Гисен, а Вили получава диплома от програмата „Соло/Танц/Авторство“ на Университета за изкуства в Берлин.

Паралелно с творческите си проекти те не спират да инициират и подкрепят множество начинания, допринасящи за развитието на съвременната изпълнителска сцена и утвърждаването на ролята на културата в България и на Балканите. Така например двамата са сред основателите на Brain Store Project, Номадска танцова академия – Балканска мрежа за съвременен танц и пърформанс, както и Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

На 18 и 19 декември в София се състоя премиерата на последния им проект: българо-немска копродукция A Better Life, в която двамата артисти, заедно с хореографа Мартин Щиферман (основател на берлинската танцова компания MS Schrittmacher), с присъщото им чувство за хумор търсят формулата за възможния по-добър живот и постигането му насред глобалната мобилност и житейска неизвестност на днешния ден. Месец по-късно ще се състои премиерата на A Better Life и в Берлин.

Кои са Ива Свещарова и Вили Прагер като екип? Или какво се получава, ако към Ива Свещарова на стайна температура се добави щипка Вили Прагер?

Ива: Резултатите са различни – от много разлято мляко на сцената, до ироничната усмивка, която те подхлъзва, че всичко е прекрасно.

Вили: Сещам се, че тези двамата се срещнаха през 1990 г. и оттогава усилено „готвят“ експериментално изкуство, без да се страхуват от каквито и да е подправки.

Вили, коя е Ива Свещарова?

Ива Свещарова е артистът, който не спира да се катери по планините, търсейки все по-високи върхове, и е човекът, който е готов да скочи от тях, ако трябва да ти помогне.

Ива, кой е Вили Прагер?

Вили Прагер е стихия, която обръща наопаки формирани структури и ги пренарежда в една неочаквана и предизвикателна форма.

Защо не можете без съвременния танц и пърформанс и изобщо без съвременно изкуство?

Ива: Инжектирана съм с магията на изкуството и това стана в момента, в който попаднах в театралните класове на режисьора Николай Георгиев. Не мога да си представя, че бих съществувала, без да съм в директен контакт с изкуството като цяло. Това е просто начин на живот.

Вили: Най-ярките ми спомени за срещата ми с изкуство са именно тези със съвременното изкуство, за което са виновни Николай Георгиев и екипът около него. След това всичко някак си се задълбочи в тази област, когато получих или по-скоро си „изработих“ шанса да се срещна с европейски творци от съвременните изпълнителски изкуства, като Дойферт и Плишке, Ксавие льо Роа, Марк Томпкинс, Томас Лемен и др. И така, няма връщане назад!

Драскотините по куфарите ви подсказват, че пътищата ви се движат паралелно от гимназията насам, често се пресичат, но и всеки от вас има своя траектория. Кога и как започна сценичното ви сътрудничество, как разбрахте, че искате да създавате заедно?

Ива: С Вили Прагер се срещах в експерименталните театрални класове 4ХС, ръководени от режисьора Николай Георгиев. Той е и виновникът да продължаваме да се занимаваме с изкуство. Разкри ни едно магично пространство, от което няма бягство. Като наркотик е – усетиш ли го, няма отказване. С Вили започнахме да работим оттогава, от театралните класове. Всички изпитни материали създавахме заедно, като често пъти работихме с Мила Гиларди. Наричаха ни „Великата тройка“.

Вили: Ива казва всичко накратко. Само ще добавя, че първата ни самостоятелна работа извън 4хС се състоя през 2000 година в женския басейн на Минералната баня, където заедно с Ива и Мила започнахме да изграждаме нелеката практика да работим като независими артисти.

Могли сте да останете в Германия след завършването на магистърските ви програми там, защо решихте да се върнете?

Ива: Не се наложи да размишлявам върху въпроса „Да остана или да се върна?“. Движението ми между двете страни протече плавно, с конкретни намерения и желание за осъществяване на определена цел. В днешно време е трудно да се каже, че принадлежим на едно определено място. Ние сме в постоянно движение, физическо и мисловно, затова за мен няма напълно завръщане където и да е. Работата ми в Германия продължава под различна форма, което често пъти ме прехвърля в различна географска ширина.

Вили: Никога не съм напускал Берлин. Продължавам да работя и там. Да, сложно е да си на две места, но всъщност ние сме на толкова много места, на колкото трябва. Изборът да съм повече в София е заради факта, че обичам родния си град и искам да допринеса за неговото развитие като европейска столица. Искам в София да се „лее“ поне толкова съвременно изкуство, колкото в един квартал на Берлин.

А какъв е по-добрият живот, към който всички се стремим, според последните ви данни и каква е формулата за постигането му?

Ива и Вили в един глас:

Ако искате по-добър живот, трябва да живеете по-добър живот.

Преди 13 години заедно със Стефан А. Щерев създавате Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, защо и какво ви дава работата по това мащабно събитие?

Ива: Работата по фестивала ме въвлича в постоянни битки. Реализиране на събитие като „Антистатик“ понякога изглежда като да трябва да се бориш с вятърни мелници. А защо? Фестивалът би трябвало да е нещо съвсем осъществимо и разпознаваемо като необходимост за културната среда у нас.

Въпреки това постоянно се сблъсквам с неефективна и неадекватна бюрокрация. На важни ръководни позиции срещам експерти, които не познават естеството на съвременните изкуства, но са готови да те поучават как се прави фестивал и изкуство. Тези моменти често пъти са изтощителни и дори демотивиращи, въпреки това ние виждаме смисъл в „Антистатик“ и ще продължаваме да разширяваме неговата рамка с нови елементи.

Чрез „Антистатик“ мечтая за едно по-смислено бъдеще за съвременните изпълнителски изкуства у нас.

Вили: „Антистатик“ за нас не е само фестивал, той е артистичен проект, в който можем да създаваме един напоителен и интензивен творчески свят, за който мечтаем. „Антистатик“ е фестивалът, правен от артисти за артисти!

В последните ви съвместни проекти размишлявате по теми, които често приемаме за даденост, а всъщност се оказва, че не разбираме добре: До каква степен смятате, че трябва да се пресичат изкуството и животът на съвременното общество?

Ива: Тези теми са основен обект на човешкото желание като нещото, към което се стремим, за да разберем по-добре рамката на живота, който, искаме или не, трябва да изживеем. Изкуството е, за да повдига въпроси по различни, важни за нас теми, да ги изучава, критикува и обръща с хастара наопаки.

Работите и по проекти поотделно. Ива, на теб какво ти предстои?

В началото на следващата година предстои премиерата в София на колективното представление Soft things, по което работя с немската артистка Розе Беерман. Представлението излезе в Германия в началото на октомври и след като открия какъв е „по-добрият живот“, веднага се заемам с довършителната подготовка за представянето тук. Премиерните дати са 27 и 28 февруари на сцената на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс.

Вили, а на теб?

Заедно ни предстои премиера на A better life в Берлин през януари, подготовка на 2. Българска танцова платформа, Международна хореографска среща София 2020, Образователна програма „Без дистанция“, продуциране на втория брой на „Списание за танц“ и 13. Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

В личен план се надявам любимата ми майка да се пребори с онази ужасна болест…, и аз ще съм най-щастливият човек! Това ми е приоритет!

Как гледате работата един на друг, когато не работите заедно?

Ива: Подкрепящо, с всички възможни форми.

Вили: С любов. Някой път дори ревнувам.

Кои са най-силните страни на това да се занимаваш със съвременно изкуство в България?

Ива: Поради каменистите условия на работа ставаш флексибилен в решенията си и понякога неочаквано изобретателен в стремежа да реализираш намеренията си.

Вили: Налага се да си много флексибилен и креативен, това е твърде уморително и невинаги води до добри резултати.

А каква е най-голямата ви мечта за развитието на съвременното сценично изкуство тук?

Ива: По-адекватни условия на работа и вдъхновяващи събития.

Вили:

  1. Адекватни образователни програми.
  2. Адекватни пространства за създаване и представяне.
  3. Адекватно финансиране.

Какво бихте споделили с младите си колеги, с какво бихте ги посъветвали и с какво бихте ги насърчили?

Ива: Не обичам да се отказвам, когато съм започнала работа по определен проект, дори и да изглежда почти невъзможен за реализиране. Това е основно за мен, може би дори маниакално подхождам към този стремеж да не се отказвам, но въпреки това за мен е движеща сила. Винаги може да се намери решение, важното е да не се поддаваме на отчаянието или хипотезата, че не би станало.

Вили: Изключително важно е човек да работи това, което обича да прави, в което е влюбен. Да не спира да се учи и да бъде любопитен, а ако усеща, че губи интерес, да намери средство, с което да го възбуди отново, ако не става – да се захване с нещо друго.

Ако се опитаме да изчистим думите сътрудничество и партньорство от проектния смисъл, който ги просмуква напоследък, как бихте ги обяснили в чистия им вид и през личния си опит?

Ива: Пълно доверие в екипа, точни взаимоотношения и коректност в осъществяване на предприетите действия.

Вили: Екип.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Автор: Васил Койнарев