Космичните огледала
Калина Томова
Сама съм.
Дъхът ми се разбива в тишината.
Празна стая.
Само пулсът на сърцето отброява миговете на живот.
Усещане за нетипично състояние.
Без спомени. Без бъдеще.
Едно присъствие в мига.
Огледало, от което две очи бодат.
Като кинжали впиват се в душата.
И мълчат.
Попивам в тях.
Безмълвно приближавам.
Отсреща – другата върви към мен.
Като магнити се привличаме.
Не разсъждавам.
Възможно е да го направи тя.
Огледалото разгръща същността си.
Пречупва се, обгражда ме в стени.
Аз и другата се умножаваме.
Една към друга, като омагьосани, вървим.
Коя от всички съм? Каква огромна стая…
Опитвам себе си да събера.
В безброй вселени мислите се разпиляват.
И обитават всичките тела.
Вървя… Парчетата от мен се движат също.
Пресичат се в невидими стени.
Дъхът ми в огледалото се блъска.
Мъгла дели ни.
Търсим се с невиждащи очи.
Всяка в своя свят се изявява.
Ликува, страда, опитност гради.
Понякога въздишките долавя на другите.
И пита се защо боли…
А някой път, докосната от радост непонятна,
готова е да полети.
Коя от всички ни реално съществува?
Или едно сме в много светове?
Играещи различни епизоди от сериала „Търсещи очи“?
Дъхът ми с пулса на сърцето се събира.
Огледалата се топят, докоснати от онемяла тишина.
Вселените раздалечават длани вплетени.
Загубвам частите на своята душа.
Едно съм с настоящето. Със себе си.
С живота си в познатия ми свят.
Сама съм. Стаята е празна.
Ала съм по-различна чрез видяното
в космичните огледала…
