Крикор Азарян
За актьорството е необходимо въображение. Една от грешките, които открих в себе си като преподавател, и за жалост късно коригирах, е, че губех много време върху това актьорите да са органични и правдиви. Ясно помня кога проумях тази грешка. Беше третата година на студентите, работехме по-голяма пиеса и понеже имаше много действащи лица, взех и кукловоди от класа на проф. Илков. И на репетициите видях, че те са по-интересни, защото с органика не се занимават, те с куклата всичко правят. В замяна на това разполагаха с изключително развито въображение. Те не просто предлагаха интересни неща, а на всяка подадена им задача не спираха да те изненадват. От опит знам: стени берлински пред въображението стоят. А когато успееш да ме изненадаш, ти поставяш на изпитание логиката. Защото аз, зрителят, съм мислещо същество. И като гледам например как когато чайката изкрещи, актьорът не се обръща машинално, а отговаря с друга реакция и тя е убедителна, си казвам: “Виж, колко интересно!“ Затова и обичам летливите актьори, възбудимите, които не само те разбират, а и те усещат. За мен, да ми простят и епосът, и лириката, величието на театъра е, че има слово, но нещата, които можеш да кажеш са отвъд онова, което всички думи биха могли да изразят. Всъщност Чехов точно това е осъзнал и се е опитал да изкаже. И именно тук е модерността му.
Чехов много е харесвал Ибсен и особено Метерлинк, тоест символисти, или интерпретирани като символисти, поне що се отнася до Ибсен. Той като че ли се е поддал донякъде на тази мода, но с едно наум, така че при него веднага долавяш иронията, усмивката. Ето, да речем „Платонов“ или „Иванов“, „Вишнева градина“… „Вишнева градина“ е белият цвят, вишните, които са били сочни, но днес не са, те вече не раждат. Голямата трудност при Чехов е, че почти всичко е с обратен знак. Ако се чете еднозначно, винаги се загубва нещо много по-значимо. Ако в името на яснотата на посланието се изведе една идея, например „чайка – символ на красотата и свободата“, се губи нещо и вече не е Чехов. Ако си наложиш да бъдеш обективен, и хем е едно, хем не е – тогава се изгубва плътта на спектакъла. Знаейки това, изстрадал всичко това, режисьорът трябва да разкаже историята, така както той вижда този свят, хората, както мисли за творчеството. Разбира се, може да стане само тогава, когато не на ремарката или не на биографията на спектаклите си верен, а когато си верен на духа на Чехов. Въобще едно от нещата, което несъзнателно е съществувало в най-добрите ми спектакли, а пък после и съзнателно, то е, че интерсното е отклонение от нормалното, от приетото, от доброто.
Красивото е, когато има някакво отклонение от тази красивост. Често давам за пример последната ми среща с Нерон. Знаехме се още от Пазарджик, когато работех там през седемсетте години. Веднъж отидох да обядвам в „Кристал“ и отнякъде дойде той. Седна на моята маса с едно момче – студент или току-що завършил, вече не помня. Нерон беше много словоохотлив, не спираше да говори и онова момче извади бележник и започна да записва, а него това допълнително го стимулираше. Имаше нещо смешно и нелепо. Той въобще не страдаше от липса на самочувствие, говореше колко е гениален, как е Салвадор Дали, Пикасо и така нататък. И както се хвали, изведнъж изтрясква някаква мисъл, от която не можеш да се окопитиш. Кой го каза – този човек луд ли е, гений ли е? И всъщност открих – безотговорен. Не му пука. Изригнал от Пазарджик, клуба на актьора, Марица, комари, любовни истории и картини, които рисуваше върху дърво. По едно време дори ги подаряваше за по петнайсет-двайсет лева. И изведнъж – Париж, изложби, Лувъра, откупки. Той притежаваше страхотна потенция и производителност, неистовово рисуваше. До такава степен, че дразнеше колегите си. Но на него му пукаше. И тогава си казах – ето! Ако искаш да направиш хубав филм, ако наистина искаш да направиш едно истинско представление – бъди такъв! Като че ли това е нужно. Една неистова безотговорност.
Димитър Казаков-Нерон
Муза,1980
