Нещо изплува. След високите вълни на модернизма, разбили се безотрадно в постмодерна пяна, нещодруго започва да изплува: една самоосъзната различност, плод на нова и поради това мъчно дефинируема нагласа и отношение към действителността. В тази постепенно оформяща се чувствителност резонира едно по-уязвимо, но и по-отворено и ангажирано артистично и обществено светослушане, светочувстване и светостоене. Каква е тази чувствителност, какво точно изплува? Все по-убедително и стройно зазвучават гласовете, обединени около номинацията на метамодернизма.
През последните няколко години метамодернизмът измина разстоянието от слабо известен академичен термин от естетиката и културния анализ до ясно обособена културна фаза. Някои наблюдатели внушават, че сме свидетели на нова еволюционно-психологическа организация на човешката мисъл и в определен смисъл на изграждането на нова ценностна система със сериозен политически потенциал. Чевръсти и прагматични, метамодерните активисти вече организират и първия си неформален конгрес – в Украйна. От 27 до 29 септември в Киев ще се проведе фестивал на метамодерните изкуства, съпътстван от конференция, посветена на личностното развитие и обществената трансформация. В продължение на три дни артисти – практици и теоретици – ще представят идеите си за това какво е метамодерно изкуство в частност и какво е метамодерно мислене и проблематика в по-общ план. Това е едно от първите, ако не и първото широкомащабно, международно събитие, чиято цел е не само да даде платформа на новоизплуващи артистични визии за човека и неговите общества, но и да събере заедно хората, наричащи се метамодернисти, да преброи, организира и консолидира смислите, с които понятието бива натоварено. Този текст представя и контектуализира някои от тези смисли.
МЕТАМОДЕРНИЗМЪТ: ВИДОВЕ И ДЕФИНИЦИИ
Въпреки че внимателната археология на термина проследява произхода му до различни текстове от втората половина на ХХ век, понятието се популяризира и става действаща сила едва през 2010 г. с есето на нидерландските културните анализатори Тимотеус Фермюлен и Робин ван дер Акер „Бележки върху метамодернизма“. Считано за манифест на новата културна реалност, есето е първият опит да се дефинира феномена и да се очертаят границите му, то е камъкът, върху който се изгражда т.нар. Нидерландска метамодернистка школа, според класификацията на социолога Брент Купър. Освен нидерландски, Купър различава скандинавски метамодернизъм, боргмански (по името на американския философ Албърт Боргман), гонсалески (от името на кубино-американския историк и теолог Хусто Л. Гонсалес) и черен. За да сме последователни тук, трябва да споменем и американското разклонение на движението, не по-малко влиятелно и съществено с мислители и артисти като Дейвид Фостър Уолъс, Сет Абрамсън и Шая Лабъф. Класификацията на Купър, а̀ко и донякъде поизмъчена, (опитва да) демонстрира, че в същността си явлението, описано от Фермюлен и Ван дер Акер, е не само по-отдавнашно от 2000 г., когато двамата автори поставят началото му, но и много по-широко в географски и културен план, представяно както от европейски и американски, така и от латиноамерикански и афроамерикански мислители. С други думи, метамодернизмът не е поредното евроцентристко (разбирай „бяло“, „овластено“) явление! Въпрос на кратко време е познавачите на Близкия и Далечния Изток и техните изкуства да открият метамодерни тенденции и на изток от Европа; въпрос на още по-кратко време е да чуем и за феминистки, куиър и джендър метамодернизъм… Разбира се, тези проследявания и изследвания са важни както в исторически, така и в културно-аналитичен план. Но въпреки усилията на Купър да представи една мултинационална, политкоректна и широкоспектърна метамодерна панорама, включваща малцинствени групи и гласове, следва да си признаем, че отвъд няколко значими, но изолирани случаи и явления, движещата сила зад въпросния феномен действително идва от най-бялата част на Европа, Северната – от т.нар. нидерландска и скандинавска школи. Там е люлката на метамодернизма, там е лабораторията на най-важните му смисли.
А смисли има много. Първо, какво означава този неологизъм? От една страна, мета-модернизмът следва да се разбира „със“ пост/модернизма, като критичен размисъл-коментар върху модернизма и постмодернизма; от друга, той стои „отвъд“. Предвидимо, μετά- е знак за самореференциална абстракция на (пост)модернистите и техните творби и проблеми, медитация върху статуквото. Но не само. По-дълбокото значение на мета- в метамодернизъм идва от μεταξύ – Платоновата идея за „помежду“, „по средата“. Метакси означава неща, амбивалентни и донякъде мистериозни, явления и създания, които живеят в два свята едновременно.
Като имела – нито дърво, нито растение.
Като здрача – нито ден, нито нощ.
Като юношата – нито дете, нито възрастен.
Като човека, разпънат между божественото и животинското.
… И като метамодернизма, вибриращ между струните на модернизма и постмодернизма.
Действително метамодернизмът, или мемо, както интимно го наричат изследователите, се появява естествено, когато изтощеният постмодернизъм, или помо, става неадекватен и е недостатъчен да обясни какво се случва. Така, в исторически смисъл днес разпознаваме метамодернизма като културната фаза след постмодернизма. Всъщност от няколко десетилетия в интернет циркулират дузина термини, тайно наддаващи за заветното благо – да станат глобално разпознаваемият и обединяващ мем на новото време. Сред някои от предложенията са пост-постмодернизъм, хипер-, авто- или диджи- (от дигитален) модернизъм, транс-постмодернизъм, пост-милениализъм, псевдомодернизъм и дори ремодернизъм. Всяка една от тези конструкции си има мотивировка, мисъл, муза и манифест, но като че ли засега метамодернистите успяват най-добре да вдъхновят и организират последователите си. До известна степен този превес на метамодернизма се дължи на умелото избрания префикс, на многосмислено мета- като „със“, „отвъд“ и „помежду“.
Все пак, какво е метамодернизъм?
МОДЕРНИЗЪМ–ПОСТМОДЕРНИЗЪМ
Да повторим: метамодернизмът е продължение – плод и реакция – на постмодернизма, както постмодернизмът е плод и реакция на модернизма. Разликата е, че метамодернизмът НЕ Е антагонист на постмодернизма, какъвто постмодернизмът бе по отношение на модернизма – метамодернизмът включва и двете нагласи, като непрестанно осцилира между техните ладове – структури на чувството(по Реймънд Уилямс) и мисловни формации. Той не измисля нищо ново per se, в смисъл на новиструктури на чувството и нови идеи – но начинът, по който метамодернизмът подхожда, осмисля и артикулира старите, е нов – смел и внимателен, възторжен и отчаян едновременно.
Метамодернизмът бива дефиниран като културна парадигма, културна философия, структура на чувството и логическа система. Тези фрази означават, че както предшествениците си модернизъм и постмодернизъм метамодернизмът представлява специфичен начин на мислене по отношение на личността, езика, културата, смисъла – всъщност, по отношение на всичко. (Сет Абрамсън, Ten BasicPrinciples of Metamodernism, 2015)
За да поставим този нов начин на мислене в контекст, нека да си припомним основните тропи на неговите предшественици.
Великолепната епоха на модернизма, чието начало експертите отнасят към Ренесанса, е епоха на големите движения, големите жестове и големите теми, сред които един от основните е въпросът за истината. Рационалистите от ерата на Просвещението предизвикват безкритичното приемане на „истините“, наследени от миналото, като божествената власт на краля или Бог. Заражда се интерсубективно потвърдимото, емпирично търсене на истината като абсолют: ако и аз, и ти виждаме танца на бактериите под микроскопа, вероятно бактериите наистина съществуват, но ако само аз виждам странни летящи обекти, а ти не – приемаме, че такива обекти са просто плод на моето богато въображение. Материализмът, позитивизмът, редукционизмът, детерминизмът и национализмът са все теории, конструиращи модернистичната вяра в интерсубективната, верифицирана след многократни проверки и доказателства „истинска“ действителност. Рационалното е истинно, истинното е рационално, провъзгласява Хегел. Достъпът до истината е гарантиран от научния метод – индукция, дедукция, абдукция – който, ако не днес, то утре задължително ще открие всички тайни на битието и закони на природата. Движещата сила в така замислената разумна и хармонична вселена са пионерите, революционерите и откривателите, а суверен е индивидът: той е Аполониева тоталност с метафизическа значимост и съдбовен път – да върви напред в тъмата, палейки Едисонови лампи и в най-скришните кътчета, разпръсквайки мрака на невежеството и страха. Роден в „най-прекрасния от всички възможни светове“, героят се ръководи от абстрактния, но дълбоко нравствен и безкомпромисенкатегорически императив и от първия принцип „Мисля, следователно съществувам“.
Какво ли не дължим на модернизма! Теорията на еволюцията, Бетовен, Френската революция и Американската конституция, психоанализата, комунизма, феминизма и човешките права, болниците и училищата, Пикасо, Освобождението на България, Израел, гравитацията, пеницилина, аболюционизма, китайското чудо, Чомски … и постмодернизма.
Уикипедия ни информира, че постмодернизмът е движение, което се развива през средата и втората половина на ХХ век като реакция на модернизма. Ако разбираме постмодернизма като осъзната и организирана реакция срещу и алтернатива на модернизма като начин на мислене, тази датировка може да се приеме за вярна; действително въпреки че огромен брой от най-забележителните модернистични явления виждат бял свят именно през първата половина на ХХ век, те следва да се възприемат не като връх и разцвет, но по-скоро като лебедовата песен на една загниваща епоха, спешно нуждаеща се от алтернатива. Но погледнато в дълбочина, постмодернизмът-като-критика-и-коментар съпътства модернизма едва ли не от самото му начало. С развитието на капиталистическата индустриализирана модерност се забелязва, че много от високите идеали не успяват да проникнат под повърхността, че промяната е плоска, че делата зад думи като „прогрес“ и „рационализъм“ често обслужват силните на деня и че „божествената власт на краля“ е заменена от тази на капитала. Постмодернизмът изплува и се оформя от етичните недостатъци и духовните късогледства на установения режим. Постмодернизмът се явява ин за всеки модернистки ян:
– Как завършва Френската революция при всичките ѝ жертвоприношения пред олтара на идеалите за равенството и братството? С диктатурата на Бонапарт и с развенчаването на митичния ореол на героя.
– Романтиците на XIX век намират рационализма студен и квадратен, неспособен да улови както меандрите на човешката душа, така и красотата и дълбочината на човешкото страдание.
– Самоукият икономист Карл Маркс се обявява срещу набиращата пара система на капитализма, който употребява живота на трудещите се и изобретява нови видове неравенства и социални несправедливости.
– Гражданската война в САЩ освобождава робите, но без да осигурява и гарантира техните граждански и човешки права. Повече от 100 години трябва да минат, за да се приеме Законът за човешките права от 1968, и дори днес САЩ се борят с ерупции на расизъм и хомофобия.
– Големият подем на модернизиращ се Китай се заплаща с милиони човешки животи и загуба на културното наследство и духовните устои.
– Благородният импулс да се електрифицират и най-отдалечените кътчета на Третия свят с лампите на едно модерно, рационално и просветено мислене е съпътстван от бездушни финансови машинации и съмнителни международни транзакции, и в крайна сметка е развенчан като омразна колониална агресия.
– Хегел получава своя Шопенхауер, Чомски – своя Фуко, а освободена България … за това по-нататък.
Бог е мъртъв и ние сме неговите убийци – кой ще изтрие тази кръв от нас – ужасено пита Ницше през 1882 г. и очертава размера на пропастта, която рационализмът и материализмът изкопават в душата на модерния човек. Това е диагноза. С Бартовата прокламация „Авторът е мъртъв!“ от 1967 г., модернизмът официално е passée.
От птичи поглед постмодернизмът се явява труден за преглъщане. Той е дребнав, угрижен, превзет и сух. В същото време той е животоспасяващ. Новото мислене е автоимунна реакция на едно калцифицирано и изтощено от напрягане и ентусиазирано експериментиране тяло. Постмодернизмът е като доктор Хаус, който забелязва, че много хубаво не е на хубаво, като счетоводител, който трябва да прегледа, анализира и изведе начисто заплетените сметки на своя идеен и харизматичен СЕО, като махмурлук след весел запой. Нищо чудно, че колкото модернизмът е искрен и възторжен, толкова постмодернизмът е ироничен и циничен. Едновременно с деконструкцията на метанаративите постмодернизмът се захваща и с важни обществени поръчки – да се даде глас на определени периферни групи; да се овластят малцинствени общности; да се подпомогнат социално слабите; да се воюва за равенство между половете, еманципация на колонизираните, реформи в отношението на човека към околната среда…
Постмодернизмът също има своите праведни бунтари и прилежащи „църкви“, като куиър-феминизъм, постколониализъм и екологичен протекционизъм. Тези бунтари (…) съставляват едно ново „духовенство“, известно като типично постмодерното изобретение на „интелектуалеца“, чиято мисия е да поучава и поправя мисленето на онези бедни души, които все още следват демодираната етика от миналото. (Ханзи Фрайнахт, How To Outcompete Capitalism, 2017)
В своето религиозно интелектуализиране и микроподхода си към действителността постмодернизмът бързо се озовава в задънена улица. Първо си отива Авторът, после Истината, последвана от Индивида, и накрая – самото Съзнание. С откритията на Айнщайн и особено с тези на квантовата физика образованият свят започва да се досеща, че това с абсолютната истина на модернистите май е доста релативно и не отговаря съвсем на „истината“. Ако времето и пространството са относителни, както казват по телевизора, а и аз си знам, че моята истина е различна от истината на жена ми, не означава ли просто, че универсалната истина е… Няма такава!, заявява Мишел Фуко. Ако след десетки години изследвания и научни екперименти най-добрите ни експертите не могат да обяснят как такова интимно и невероятно нещо като съзнанието се създава в мокрия и тъмен мозък от електрически сигнали, изстрелвани от възбудени неврони, не е ли редно да допуснем, че то може би не е просто… Съзнанието не съществува!, твърди с увереност Даниъл Денет. Колкото до индивида, той е напълно „балканизиран“ (по Абрамсън): за да намери мястото си в новия ралативизиран и плаващ свят, индивидът трябва да се самоопредели адекватно, а това се постига чрез разчленяване на неговия „Аз“ от една фрагментирана таксономия по признаци на сексуална ориентация, джендър, националност, раса, религия, етнос и пр. Накрая индивидът е тотално разтворен в племенния етос на политиките на идентичност.
Да обобщим. Днес по-голямата част от човечеството все още живее и се води по каноните на модернизма – като се започне от политическата и се премине през икономическата, пазарната, съдебната, образователната и пр. системи. Спомените за фашизма, ГУЛаг и ядрената надпревара избледняват пред новонадвисналите природни, политически и екзистенциални катастрофи: консумеризмът и глобализмът, пренаселването и замърсяването на околната среда са все метастазирали модернистки идеи, които продължават да се разпространяват и да оказват директно влияние върху живота и начина на мислене на съвременния човек. Постмодернистките идеи ръководят интелектуалния дебат и са се укрепили в университетите. За съжаление, освен критика и колоратурни аргументи (късният) постмодернизъм не предлага много. Той се характеризира по-скоро с преследване на стила, отколкото на идеята, с усъвършенстване и рафиниране на изкуството на жеста… и също с площадно хленчене и сезонен активизъм, със стихийно следване на диети, лайфстайл и духовни учения, с всекидневно производство на „мнения“, продукция на мемове и поддържане на минутни „граждански позиции“ във Фейсбук… и други прочее интересни сценарии. Ако в основите на модернизма бе утъпкването на пътища към голямата идея, като например Бог (истината, науката, прогреса, свръхчовека, всестранно развитата личност, върховното произведение на изкуството и пр.), изходната позиция на постмодернизма е: не че Бог (или голямата идея) не съществува, но Той няма значение (по Стенли Хауеруаз). Като резултат от тази интензивна центробежност на смисъла се оформя и сиротният умствен пейзаж на съвременния човек, характеризиран от чувството за безпомощност, безсмисленост, безумност, безгранична безнаказаност и безбожност.
Влиза метамодернизмът.
Следва продължение.
Станимира Уидърз е завършила теоретичния факултет на ДМА „Панчо Владигеров“ и Амстердамския университет, специалност „Културна музикология“. Понастоящем е докторант в Академията за изпълнителско изкуство към Лайденския университет. От 2002 г. работи извън България като пианист, учител, музикален критик и автор.
