–Какво значи Палаво̀с?-питам-Защото на български значи „палав“.
-На гръцки е crazy- „смахнат, побъркан, луд“. Мнозина мислят, че ми е псевдним.
–Затова ли и разказие Ви са доста палави, да не кажем „луди“?
Янис Палаво̀с бе гост на издателство Колибри в рамките на Коледния базар, неговият сборник от 17 разказа „Шега“ бе представен ив камерната зала на Младежкия театър от писателката Яна Букова.
Янис Палаво̀с е роден през 1980 г. във Велвендо̀ до Козани ( Кожани), Северна Гърция. Завършва журналистика в Солунския университет „Аристотел“ и управление на културата в Атинския университет „Пандион“. Автор е на два сборника с разкази, преводач е на Уилям Фокнър и Джек Лондон. За сборника с разкази „Шега“ писателят е удостоен с Държавната награда за разказ в Гърция (2013)
„ Янис Палаво̀с е оригинален разказвач, прозата му е дълбоко поетична, разказите са драматични, изненадващи, а реалността постепенно преминава в друго, магическо измерение, оставяйки читателя без дъх. В тях разпознаваме и нещо родно за автора и за нас –гористите склонове на Беласица, изменчивата Струма.“ казват издателите .
Когато обаче влезеш в диалог с Янис, разбираш откъде иде чувството за близост по между ни и какво поражда особения му поглед към действиетлността.
-До каква степен светът на Велвендо̀ е повлиял на вашето въображение, как бихте опревделили магията мястото?
-Роден съм в Пиерия, в планината, (ние ѝ викаме Шапка*), която е доста близо до Олимп. (на гръцки: Πιερία е и ном в Република Гърция. Намира се в южната част на Централна Македония. Наименованието произлиза от името на древно тракийско племе- пиери. Според легендите Пиерия е също „царството“ на Орфей и на музите.)
Израсъл съм на място, където всички са фермери. Баща ми отглеждаше праскови и съм силно повлиян от местния начин на живот. Това е среда, в което никой не чете, никой не се занимава с култура, лисва отношение към книгите. Така че, чувството на ощетеност по някакъв начин ме накара да упорствам, да търся и намирам книги, да гледам филми, за да се отърва от това чувство на липса.
-Има ли специфична магия обаче, това място?
– Просто това е малко, провинциално пространство, където всичко е по-близко за наблюдение. Ако си отвориш антените на сетивата, можеш да чуеш и усетиш какво преживяват хората, какво мислят. Някак си ги чувстваш по-близко, отколкото в големия град, където всички хора бързат насам натам в различни посоки, наподобявайки на луди. В големия град нямаш тази привилегия, бих я нарекъл, да наблюдаваш хората не само от близо, но да ги наблюдаваш в дърбочина, в перспективата на времето.
Когато се върна в родния град и срещна съучениците си, сега вече по на 40 години, понадебеляли, имат вече деца, аз ги виждам каквито са били.
-Съвремие и минало заедно ли съжителстват?
– Бих казал, че модерността не е достигнала до гръцката провинция. Малкото селище в планината и Тесалоники са две различни времеви места. Историята тук е настояще. Няма музеи, концертни зали, модерен театър. Хората са застинали в средата на 20-и век.
Така че, когато се връщам в моето село, това не е пътуване в пространството, а пътуване във времето.
– Брали ли сте наистина праскови?
-Разбира се. Аз не бях виждал морето до 12 годишна възраст, защото през лятото трябваше да бера праскови. Сега не купувам праскови, не ги понасям.
Моите истории са близки до стилистиката и атмосферата на на Тео Ангелопулос -(световно известен гръцки кинорежисьор, последният „поет“ на киното, идеолог на „бавното кино“, за когото историята не е праволиненйна, защото в човешкия живот съжителстват времена и епохи..)*
Тук светът е различен от този, който е популярен, знаете Зорба, суфлаки, море, плажове. Филмите на Ангелопулос показват моята Гърция: планините, мъглата, другото време..Това е атмосферата, кято се опитвам да уловя в моите истории ..
–Много близко е до България. Откривате ли общте черти, мислите ли, че Балканите като цяло са особено място, което ражда особено въображение?
-Така е. Гърция по някакъв начин не иска да принадлежи на Балканите, ако питаш гръцките хора, но това се отнася за крайморската Гърция, която е по-свързана със средиземноморието. Моята част на Гърция е близка до това, което виждам в Албания, Северна Македония, което виждам и тук, в България. Това е същата кулутра, същите планини, имаме общи езера, реки и обща история, което се е отразило, повлияло е на начина ни на мислене.
–Имаме ли си специфични герои тази балканска общност? Има един Никос Цумбас във вашите разкази,- типичен образ ли е? (Никос е по нашенски предизвикателен и чаровен безелник, същевременно находчив и неподвластен никому)
-Да, да. Той действително беше мой съученик. Смених му името, разбира се. Той беше особен герой, аз истински му се възхищавах. Типичен мачо, за разлика от мен. Аз бях отличникът, доброто момче в класа, а той се държеше различно, беше по някакъв начин свободен. Умът му не робуваше на норми. Исках да напиша разказ за него.
Но, знаете ли, особени хора има навсякъде и ако сте наблюдателни, ще ги откриете навсякъде.
Това е корицата на гръцкото издание на книгата ми. Нарисувана е от един човек от селото, който бе смятан за умствено изостанал, да кажем. Беше нещо като лудия на селото. Всички се забавляваха с него и му се надсмиваха. Казваше се Такис. Но две години преди да умре, открихме тези негови картини. Спасихме ги буквално от кошчето за боклук. Бил е дете по време на германската окупация и ето, че е рисувал аероплани, бомбардиращи селищата. Не са ли добри? Новата ми книга е също с негова корица.
-Книгата Ви се казва ШЕГА, а разказите в нея всъщност са сериозни. Дали е нужно да погледнем на живота откъм абсурдната му страна, за да го разберем?
–Животът сам по себе си е абсурден. Не знаеш защо си роден, живееш без да знаеш защо и не знаеш защо умираш. Не знаеш и какво следва след това. Това е много тъжно, затова ако не искаш тази реалност да те смаже, трябва да я преобърнеш в шега, да ѝ се надсмееш. Зятова и заглявието е „Шега“. Живовът е вид шега през по-голямата си част, а освен това търсех заглавие, което да е опозиция на самите разкази, защото историите са меланхолични.
-Как се раждат историите ви, от конкретна случка? Кое задвижва въображението ви?
-Историите ми се раждат от тъгата. Не съм писател, който сяда да пише всеки ден в определени часове. Аз прекарвам времето си на работното си място, сред хора. От време навреме, когато се случи да съм разстроен или разтревожен, това чувство на тъга, което ме обзема, се опитвам да превъзмогна с писане. И така се появяват моите истории- от чувството на безпокойство, загриженост, страх…повечето пъти.
– На едно място казвате, че е трудно да обикнеш себе си. Защо? Трудно ли е наистина да се харесаме каквито сме?
-Защото повечето време повечето хора гледат на себе си твърде сериозно. Не се смеят, не се забавляват. Смятат, че ако са сериозни, ако приказват за сериозни неща, като философия и други високи помпозни теми, другите ще ги харесат повече. Но това е напълно невярно. Хората не обичат такива неща. Хората обичат да виждат реални персонажи: той или тя, които се стремят да се помирят със себе си. И смехът над тебе самия е много важна крачка в посока да намериш покой, мир със самия себе си. Затова и пишем. Затова и четем, затова слушаме музика, гледаме кино –да намерим пътя към хармонията със самите себе си.
-Кои са важните въпроси днес, които ви тревожат?
– Знаете ли, аз не съм човек, който присъства в социалните медии. Нямам профил във фейсбук, нямам имейл. Не следя непрекъснато какво става, не съм от тези, които са непрекъснато в крак с новините. Дори начинът по който чета е показателен. Не ходя в книжарницата да питам какво ново е излязло, а когато харесам писател, чета интервюта с него, научавам какво той харесва, така че един писател ме води до друг писател. Това няма общо с модерността. Аз съм скроен по модела на ранния 20-и век. Интересуват ме вечните теми.
– За да живеем по-добре, да се познаваме по-добре тук, на Балканите, може ли литературата да помогне, да намерим хармонията по между си?
-Добрата литература, да. Добрата литература, доброто изкуство, могат да са мост по между ни. Защото се занимават с човека на фундаментално ниво. Хората са различни, но дълбоко в себе си са едни и същи. И доброто изкуство работи с тези фундаментални човешки истини, които са общи. Можем да сме читатели от България, от Гърция или от Румъния, но когато четем Иво Андрич например, ние всички плачем. Защото Иво Андрич говори за нашата вътрешна същност като хора. Това сближава мен и теб и ни прави еднакви. Събира ни заедно. Така че, да, литературата създава мостове по между ни. Добрата литература.
-Познавате ли български автори?
-Познавам Радичков, когото много го харесвам, познавам Георги Господинов, разбира се и Мирослав Пенков. Скоро беше преведен на гръцки и той. Но аз знам повече за киното ви. Защото работя за Филмовия фестивал в Тесалоники в балканския раздел. Затова и познавам много български режисьори. Миналата вечер на представянето на книгата ми ( в рамките на фестивала Книжен пазар2019) имах честта да присъстват Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров- двама много добри режисьори, които харасевам.
-Открихте ли някоя история за разказване тук, в София, какво ще продължите да разказвате?
-Бях много зает в София, не остана време. Новата ми книга „Детето“, втора по ред-кратки разкази, публикувани в Гърция, излезе преди 6 месеца. “Шега“ публикувах 2012, а писах втората си книга 7 години. И имам чувството, че съм изчерпал своите идеи и сега просто превеждам, ходя на работа, живея си живота, но когато дойдат новите истории, те ще се появят.
*Шапка (на гръцки: Πιέρια, Пиерия) е гориста планина в Егейска Македония, Северна Гърция, чийто най-висок връх Байряк (Фламбуро) е 2188 метра. Планината е дълга, образувайки дълъг и тесен хребет, разположен от североизток към югозапад. Шапка е една от най-гористите планини в Гърция https://vstrom-bg.eu/2018/01/13/basic-image-gallery-post/
**Теодорос Ангелопулос е роден през 1935 г. в Атина. Започнал като част от т. нар. „Парижка група“, която е в основата на реакцията през 60-те години срещу традиционното кино, той скоро поема по свой път, създавайки свое място сред великите режисьори от първия век на киното.
Ангелопулос е любимец в Кан – има „Златна палма“ („Вечност и ден“, 1998), Голямата специална награда на журито („Погледът на Одисей“, 1995), награда за сценарий („Пътуване до Китира“, 1984), наградата на FIPRESCI („Трупата“, 1975 и „Пътуване до Китира“).Умира при трагичен пътен инцидент през 2012, докато пресича улицата, блъснат от мотоциклетист. По това време заснема последния си филм „Друго море“.
