Дори във виртуален свят, препълнен с „фалшиви новини“, истината рано или късно си пробива път, помитайки всевъзможните наноси на нечистотата, утаявали се дълго време и то не без мълчаливото съучастничество на мнозина. Нищо ново под слънцето: „няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае“ (Лук. 12:2).
Оказа се, че дори появата на един роман, основаващ се на лична съдба, е в състояние да раздере булото на лъжата. След което всички, сякаш пробудени от унеса на фалша, започват да се питат: а как е било възможно това, защо всички са си затваряли очите, възможно ли е интелектуални авторитети да са покривали или насърчавали деяния, свързани с посегателства над деца?
Поради което и историята, която следва, разтърсила Франция в първите дни на 2020 г., си струва да бъде разказана и осмислена. Шокът дойде на 2 януари т. г., когато издателство „Грасе“ публикува автобиографичния роман на Ванеса Спрингора „Съгласието“. В него авторката, днес директорка на издателство „Жюлиар“, описва своята лична история и събития, случили се преди 34 години, по времето, когато е била едва 13-годишна. В повествованието тя обозначава себе си като В., а мъжът, започнал сексуална връзка с нея, с инициала Г., уточнявайки, че става дума за известен писател, тогава петдесетгодишен. За литературните и медийните среди във Франция загадката не бе сложна – веднага бе разпознат писателя Габриел Мацнеф, 83-годишен, който в творбите си, а и в публичните си изяви не крие „вкуса си“ към малки момичета и момчета. И все пак, сякаш досега всичко това е минавало за фикция, за литературна „трансгресия“, а всъщност… Всъщност всичко е било известно отдавна, ала днес обществото е принудено да види истината, такава, каквато е.
Ден след появата на романа Ванеса Спрингора даде първите си интервюта. В тях тя е съвсем откровена: да, става дума тъкмо за писателя Габриел Мацнеф. А романът ѝ проследява начина, по който е била прелъстена като малолетна, описва контрола, който известният писател е установил над нея, преди да настъпи бруталната развръзка. Спрингора настоява, че не си разчиства сметките със задна дата, тъй като навършвайки пълнолетие (през 1993 г.) е подала жалба срещу Мацнеф за „насилие и сексуално посегателство“. През същата тази година той си позволява в „Зеницата на очите си“ – пореден том от неговия Дневник, излязъл в престижна издателска поредица под ръководството на Филип Солерс – да опише в брутални подробности не само цялата история, но и да публикува откъси от писмата на 13-годишното момиче, без да спестява нищо от сексуалните им отношения. Опитите ѝ да спре публикацията на книгата остават без резултат. Въпреки консултациите с адвокат, тя не успява да го принуди и да свали нейни снимки, които е качил на блога си. В едно от интервютата си Спрингора разказва как е извикала полиция, срещайки на улицата Мацнеф, прегърнал поредната 13-14-годишна… Никакъв резултат. И не крие колко е била шокирана, когато през 2013 г. му е било връчено второто по значение френско литературно отличие – наградата „Рьонодо“ – и то за „цялостно творчество“, а не само за конкретната му есеистична книга. Тогава тя си дава сметка с колко силна подкрепа се ползва той в медийните и литературните среди, без да може да си обясни защо е така.
Ала десетилетия по-късно нещата се променят. На 3 януари 2020 г. парижката прокуратура повдигна обвинение срещу писателя Габриел Мацнеф за „сексуално насилие срещу лица под 15 години“. Изведнъж маската падна. И сега вълна от медийни публикации и разследвания изважда десетки случаи, за които сам той признава (и то от първо лице) в книгите си и в телевизионните си участия.
Как обаче се стига дотук? И кой е Габриел Мацнеф?
Без да е сред най-ярките имена на съвременната френска проза, той е достатъчно известно име, носител е на наградата на Френската академия през 2009 г. и на „Рьонодо“ за есе през 2013 г. Не е превеждан на български език, в интернет открих само един негов проруски политически коментар, публикуван във в. „Култура“ през 2014 г. Текст, напълно обясним с оглед на руските му корени. Роден през 1936 г. в парижкото предградие Ньойи-сюр-Сен (по-известно у нас като Ньой), той е потомък на руски емигранти, които се развеждат, когато е едва на шест месеца. Ето я първата травма, белязала дните му: отделен е от сестра си Александра и братята си Андре и Никола. Оттук нататък, както споделя в публикуваните си дневници, той се чувства като топка, подритвана от съдбата насам-натам; детството му е помрачено от семейната раздяла и от войната.
Интересно е, че книгите му (също по обясними причини) никога не са превеждани на руски език. В единственото му руско интервю, което открих, дадено на писателката Маруся Климова през 1998 г., той определя себе си като „православен либертин“, сиреч като „човек с твърде свободни нрави“. И в същото време е повече от категоричен, че „руската култура му е оказала колосално въздействие, в много по-голяма степен от френската“. От шестнайсетгодишен той чете Достоевски и се прекланя пред него. Негов кръстник е литературоведът Константин Мочулски, също автор на прочута книга за Достоевски. В кръга на семейството му влизат литературният критик Георги Адамович, прочутият диригент Кусевицки, хореографът на „Руските балети“ Серж Лифар. Още като юноша посещава дома на Бердяев, заедно с Кирил Елчанинов създава Комитета на православната младеж във Франция, един от инициаторите е за създаването на предаването „Православие“ през 60-те години по френската държавна телевизия.
В следвоенните години Мацнеф учи в някои от най-добрите френски лицеи. Следва класически езици и философия в Сорбоната, завършва Института за славянски езици, твърди, че винаги е искал да бъде писател. Пише добре, пробва перото си в журналистиката и има определен успех. От 1962 г. води рубриката за телевизия във в. „Комба“, където дълго е сътрудничил Албер Камю, оттам продължава в „Нувел литерер“, после във в. „Монд“. Паралелно с това публикува книги. Един от първите му романи – „Архимандритът“ (1966) се ползва с успех, критиката твърди, че той е открил православието като тема във френската литература. В този период се жени за Татяна Шчербачова, също потомка на руски емигранти, но през 1973 г. се развеждат. След години споделя, че тъкмо този развод го отдалечава от православието, тъй като не бил гледан с добро око от доскорошните си приятели.
Нещата обаче са по-дълбоки. В първия том на дневника си (воден в периода 1953-1968 г.), но публикуван чак през 1976 г., той описва себе си като „бунтовник, индивидуалист и борец за по-различни нрави“. Открито говори за хомосексуализма си, без същевременно да се отказва от жените, особено от непълнолетните. Определя себе си като „Атос, аристократ мизантроп, потаен, различен…“. От този период датират и контактите му с писателя Анри дьо Монтерлан, на когото видимо подражава.
През 1974 г. решава да отправи „плесница към обществения вкус“, публикувайки есеистичната си книга „Под 16 години“, в която не крие сексуалните си предпочитания и разработва собствената си „метафизика на желанията“. Книгата се вписва в парадигмата на „забранено е да се забранява“, сиреч е напълно в духа на 1968-а, ала все пак публиката остава смутена от употребата на думата „дете“ като обект на желанията му. В есето си Мацнеф заявява: „Онова, което ме привлича, е не толкова определен пол, колкото истинската младост, разпростираща се от десетата до шестнайсетата година (!), която ми се струва, че е – колкото и изтъркана да е тази формула – истинският трети пол. Шестнайсет години не е някаква съдбовна цифра за жените, които биха могли да си останат желани и отвъд тази възраст […]. За сметка на това не мога да си представя чувствена връзка с момче, надхвърлило седемнайсет години“. И което е още по-шокиращо: в книгата си „Схизматични страсти“ (1977) той открито атакува съвременното общество, опитващо се да потули „еротичния чар на малкото момче“, обричайки го на забрани в сенчестата страна на живота, като признава: „двете най-чувствени същества, които съм познавал в живота си, са момче на дванайсет години и момиче на петнайсет“. При това, забележете, мрази определението „педофил“, предпочитайки да се нарича „филопед“.
Следват още и още книги в тази насока, публикувани от престижни френски издателства, без никоя от тях да предизвика публичен скандал. В следващ том на дневника си Мацнеф твърди, че явно обществото гледа по-скоро „позволително“ на неговите петнайсетгодишни любовници, макар че публичната му репутация била „донякъде накърнена“. Но само „донякъде“. Ползвал се с репутацията на „развратник“, на „извратен човек“ и на „дявол“, но в същото време го канели охотно на приеми и премиери, публикували текстовете му. В литературните салони с тръпка на гордост го представяли като „скандалния Мацнеф“. А какво повече, се пита той, е необходимо за репутацията на един писател?
Вярно, след един такъв пореден скандал в. „Монд“ прекратява сътрудничеството си с него. Но винаги се намират издания, които да му дадат трибуна – както отляво, така и отдясно. Прегледах днес сайтовете на същите тези издания, където ново поколение журналисти и главни редактори открито недоумяват как подобно нещо е било възможно. Било е възможно. И причината е съвсем ясна: „времето е било такова“.
През януари 1977 г. Габриел Мацнеф е един от активистите на движението за „сексуална свобода“. Поводът е процес срещу трима педофили, които рискуват, според тогавашното законодателство, присъди от две или три години затвор заради посегателство срещу непълнолетни (без насилие). В пресата тръгват петиции в тяхна защита. С възгласите: стига забрани, възможно ли е това след 68-а? Да, такива са фактите. Петициите са дигитализирани, има ги в интернет, по случая са писани книги. Сред първите имена в подписките са тези на Луи Арагон, Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар, на Жил Дельоз и Андре Глюксман. За първи път в пресата се публикува интервю с педофил, сексуално злоупотребил с десетгодишно момче.
През май същата година тръгва втора подписка – отново зад нея застават Сартр и Бовоар, но също и Солерс, Фуко, Ален Роб-Грийе. Много по-късно в дневника си Мацнеф признава, че той е писал текста на тези петиции, факт, който не е бил известен навремето.
Историкът Жан-Франсоа Сиринели, изследвал този период, стига до заключението, че целта е била тъкмо „революция в нравите“. „Детето“ като „дете“ да престане да бъде под законова опека, да започне да се възприема като субект на права, включващи и сексуална връзка с по-възрастни от него. Основният въпрос, който тогава се задава, е: „от каква възраст децата могат да дават свободно съгласие за встъпване в сексуални отношения?“. Впоследствие мнозина от споменатите интелектуалци променят позицията си, ала по онова време нещата са по-различни. Журналистът Сорж Шаландон, който изследва „про-педофилската подкрепа“ на издание като в. „Либерасион“, обяснява духа на времето, властвал в тази лява редакция, по следния начин: „Забраната, каквато и да е тя, се възприема като нещо принадлежащо на стария свят – този на злобарите, потисниците, на собствениците, на полицаите с палките, на корумпираните“. Стига се дотам, че изданието публикува обяви за „срещи с непълнолетни лица между 13 и 18 години“. Сериозно се обсъжда въпроса „дали едно момиче на 13 години има право на хапче против забременяване?“. И, нека отбележим, във всички тези дискусии непрекъснато се позовават на цитати от Габриел Мацнеф. Като този: „Три години затвор (дори условно) за ласки изглежда гадно, тежко и недостойно“ („Под 16 години“). Да отбележим, че днес директорът на „Либерасион“ Лоран Жофрен заема коренно различна позиция и редакцията категорично се разграничава от подобни позиции, заемани някога от изданието.
Ала през 70-те и 80-те години нещата са по-различни. Интересен е и пробивът, който Габриел Мацнеф прави в телевизията. През 1975 г. е поканен от прочутия Бернар Пиво в най-гледаното телевизионно предаване за литература „Апострофи“, едно от тези предавания, след които „хората си купуват книги със затворени очи“. Пред камерата Мацнеф спокойно говори за „творческите си пориви“ към малолетни, а Пиво усмихнат го пита: „Сериозно ли говорите? Наистина ли си падате по „котенца?“. Другите събеседници са видимо смутени, но не реагират. Явно всеки се бои да не бъде заклеймен като поддръжник на „буржоазния морал“.
Тези дни прочутият литературен критик Бернар Пиво излезе с открито писмо, цитирано и от световната преса, в което изразява съжаление, че не е реагирал навремето или че е реагирал точно така. Но отново – „такова е било времето“. Обяснението е, че „навремето литературата минавала преди морала, а сега моралът е преди литературата“.
През 1990 г. Мацнеф отново гостува в предаването на Пиво, ала този път в компанията на канадската писателка Денис Бомбардие. И този път се разразява скандал. Бомбардие директно „бомбардира“ Мацнеф с обвинения в педофилия, твърди, че това, което прави той като литература е „недостойно“. Общо стъписване в студиото. Отново никой не реагира. Има очаквания за намеса от страна на френския СЕМ (CSA), което не се случва. Обратното, срещу Бомбардие се изсипва вълна от хули в пресата – колко елементарна и недодялана била тази „канадска селянка“. Филип Солерс в дискусия по телевизионния канал FR 3 отправя по неин адрес груби квалификации, които ще пропусна, а литературната наблюдателка на „Монд“ Жозиан Савиньо открито недоумява как може публично да се дава думата на една „канадка“, която „едва ли не иска ареста на Мацнеф в името на обезчестени млади момичета“. Междувременно са публикувани още томове от дневника на Мацнеф, описващи сексуалните му приключения в Азия с момчета и момичета на по 10-12 години. А в „Разчленени любови“ той прави директна възхвала на този вид проституция: „Какъв отдих е проституцията! Момиченцата и момченцата, които спят с мен, без да ме обичат, сиреч без да поглъщат енергията и времето ми, каква синекура е всичко това! Да, щом е възможно, заминете за Азия!“.
Говори се, че Мацнеф е част от високопоставени кръгове, където подобни „забавления“ минават за своего рода „нов аристократизъм“, че се ползва с категоричната протекция на политици и богаташи. От своя страна критици, ценящи литературните достойнства на книгите му, нареждат творчеството му до това на Колет или Франсоаз Саган. Оказва се, че президентът Франсоа Митеран също е чувствителен към стила на неговата проза и дори пише следното: „Този безнаказан прелъстител, определящ сам себе си като смесица от Дориан Грей и Дракула, винаги ме е поразявал с невероятния си усет за точност и наситеността на своя размисъл. Спонтанността на съждението му, изразено на ясен стил, често го поставя извън обичайните граници“.
Какво чудно тогава, че през 1980 г. 13-годишната Ванеса „попада в клопката“. Тя също е дете на разведени родители. Романът ѝ „Съгласие“ започва с констатацията как „бащите трябва да са убежище за дъщерите си“, а нейният се е размил във въздуха. Майка ѝ, която тя обожава, е пресаташе на голямо издателство. Младото момиче е влюбено в писането, прави първите си литературните опити. Една вечер отиват на някакво представяне на книга и редом с тях се оказва известен писател, който я гледа „по особен начин“. Елегантен, интересен мъж на 50 години, лицето му е познато от телевизионния екран. Изключителен събеседник, с „физика на будистки монах“. След няколко дни 13-годишното момиче получава писмо. От него е. Той заявява „неотменимото си желание“ да я види. Пише, че няма да ѝ причини зло.
„Тогава налапах въдицата – разказва тя. Г. не губи нито миг. Дебне ме на улицата, кръстосва квартала ми. (…) Разменихме няколко думи и усетих тръпката на любовта“. Той ѝ обяснява „колко е тя различна“, иска да насърчи таланта ѝ. Връзката им, която би трябвало да е „опасно-романна“, всъщност се оказва „брутално физическа“. Скоро тя разбира, че не само не е „никакво изключение“, но че има и „други“. Чувства се съсипана, отвратена. Признава истината на майка си, която с ужас реагира: „Не знаеш ли, че е педофил! И то с големи връзки!“.
Години по-късно, когато той публикува фрагменти от писмата ѝ, а тя са опитва да реагира, настъпва „втората вълна“ на тормоза. Той я подлага на натиск, пише на първия ѝ работодател (неназован издател), който прекратява договора си с нея.
И ето след толкова години, романът „Съгласието“ раздира завесата на покритото „някога“.
Във вторник най-престижното френско издателство „Галимар“ заяви, че оттегля от продажба дневниците на Габриел Мацнеф – безпрецедентен акт в издателската практика във Франция. Министерството на културата обяви, че френският Национален център за книгата престава да му изплаща месечна субсидия от 800 евро, полагаща му се като културен деец без големи доходи. Делото срещу него е в ход, срещу него е и цялата преса. Самият той, в отворено писмо до сп. „Експрес“, признава, че „не разбира случващото се. И има чувството, че живее на друга планета“.
В писмото на Габриел Мацнеф обаче няма и помен от mea culpa, от каквото и да било разкаяние. И тъкмо това е най-стъписващото. Не само заради него. Заради всички нас.
4.5