Миналата седмица в колонката за „Пиета“ написах: „Като че ли една душа в две състояния – едното на пълната, окончателна и недвусмислена физическа и духовна смърт – и другото – на човешкото възкресение, в което тази смърт е преобразувана.”
И продължавах да мисля върху странната, неизречима връзка между Иисус и майка Му. В нашата православна традиция Богородица е почти толкова обичана, колкото и нейният Син. Православното съзнание е доловило нещо толкова деликатно и дълбинно, в същото време го е облякло в почит и благоговение пред Майка Му, но и в близост с нея. Защото всеки от нас по различен начин е стигнал до вярата. Изповядваме една вяра, но всеки по различен начин я поема, чувства, живее. Едни повече чрез разума, защото систематичното богословие е основано на логиката и знанието, на познанието на предвечния Божий промисъл и събитията и явленията в света следват невидимата му траектория, която от векове е предначертана. Други срещат вярата в челен удар в сърцето си, доверяват се на сърцето си и неговия „емауски“ плам. А при Богородица единствено от всички хора на света вярата е станала факт още от деня на Благовещението. След това от деня, в който Йосиф я поглежда и разбира, че в утробата си носи плод и иска тайно да я напусне. След това в навалицата край Витлеем заради причудливото преброяване, поради което трябва да предприемат тежкото пътуване, а денят на раждането вече е наближил. И после в пещерата, където приютявали стадата нощем. И още, и още, и още… докато едно дете се откърми, отгледа, порасне, докато усвои занаята на баща си, докато се отдели от родителите си… почти трийсет години ежедневно да си край него, да го милваш и целуваш, докато е малко, да му се любуваш отдалеч, когато отрасне, и след това да тръпнеш къде ходи, какво прави, какво мисли, защо вече не е край майка си, да не се изгуби, да не му се случи нещо лошо, нали в този свят отвсякъде дебнат опасности, край нямат майчините мисли, понякога така натрапчиви, понякога излишни… Ето това е същността на тази толкова сърдечна, толкова близка наша връзка с Богородица.
През цялото време Мариам знае основното – думите, с които отговаря на ангела, когато той ѝ донася благата вест, че ще зачене в утробата си и ще роди Син: „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ Този именно спонтанен и естествен отговор е основното, което тя знае, помни и пази в сърцето си, това тя знае през цялото време, това е, което определя нейното отношение и ръководи нейните постъпки при всички превратности, изкушения и изпитания. Тя знае не с разума си и не със сърцето си, а с цялото си тяло и цялото си същество, че роденият от нея Син е Син на Всевишния.
Това е причината в скулптурата на Микеланджело, а и на всички икони, от нейните очи да не се стичат сълзи. Тя е скръбна, но не е безутешна, защото нейната утеха извира от мига на Благовещението. Тя пътува по тежкия път към града Давидов, пътува по-сетне по още по-тежкия път до Египет и после обратно до Назарет, понася укорите, понася накрая, когато е под кръста, да види пробождането на своя Син. След свалянето от кръста Го поема в майчините си ръце така, както го е поела като новороден Младенец в рождественската пещера. Изпитва скръб, но никога и безнадеждна мъка, защото помни Благовещението. В часа на зачеването е зачената и нейната утеха.
А ние приемаме Рождество Христово с повече вяра или с повече разум. Те не си противоречат. Едва ли е възможно да вярваме, без да се стремим да си обясним поне частично вярата. Както е невъзможно и да проумеем истините на вярата само с разума си, без сетивото в сърцето си.
…
Дните преди Рождество Христово са дни на очакване. Никой друг празник – нито църковен, нито светски, не е предшестван от подобно очакване. Днес то е подвластно на комерсиализация – коледните базари, подаръците, светлините, суетнята, блъскането из моловете. Те до такава степен съпътстват празника, че без тях ни е трудно да си го представим. От една страна допринасят за създаването на празнична атмосфера, от друга страна ни отдалечават от същността на събитието. Даваме си сметка, че е невъзможно суетата да подмине празника. Той е златна мина за бизнеса и търговията. И все пак, дори и през шума, пъстротата и фойерверките долавяме тишината на духовното събитие. Дори да не успяваме да го назовем, зад шума и лампичките долавяме, че има и нещо друго, различно, без което този шум и блясък не биха съществували. То е изтласкано, но то е същината, сърцевината. За него не се говори, но то се усеща. То се подменя, но не може да бъде изличено. То крие тайната и тайнството на Рождеството. Тази тайна е Светая Светих – Бог-Младенец в топлата прегръдка на Своята майка, която Го кърми, къпе и повива в пелени. Майчината прегръдка на Мариам е прегръдката между Бога и човека.
Човекът има потребност от радост толкова, колкото и от хляб. Без радост човешката душа се осакатява, човешката личност се изкривява, човекът оскотява. Ние имаме нужда от радост във всеки делник и много повече на празник. Какво друго отличава празника от делника, ако не радостта? Тя не е на шумния площад, а във вместилището на невместимия Бог – топлата майчина прегръдка, поела родения Бог-Младенец.
