ТАЙНАТА НА РОЖДЕСТВОТО

Миналата седмица в колонката за „Пиета“ написах: „Като че ли една душа в две състояния – едното на пълната, окончателна и недвусмислена физическа и духовна смърт – и другото – на човешкото възкресение, в което тази смърт е преобразувана.”

И продължавах да мисля върху странната, неизречима връзка между Иисус и майка Му. В нашата православна традиция Богородица е почти толкова обичана, колкото и нейният Син. Православното съзнание е доловило нещо толкова деликатно и дълбинно, в същото време го е облякло в почит и благоговение пред Майка Му, но и в близост с нея. Защото всеки от нас по различен начин е стигнал до вярата. Изповядваме една вяра, но всеки по различен начин я поема, чувства, живее. Едни повече чрез разума, защото систематичното богословие е основано на логиката и знанието, на познанието на предвечния Божий промисъл и събитията и явленията в света следват невидимата му траектория, която от векове е предначертана. Други срещат вярата в челен удар в сърцето си, доверяват се на сърцето си и неговия „емауски“ плам. А при Богородица единствено от всички хора на света вярата е станала факт още от деня на Благовещението. След това от деня, в който Йосиф я поглежда и разбира, че в утробата си носи плод и иска тайно да я напусне. След това в навалицата край Витлеем заради причудливото преброяване, поради което трябва да предприемат тежкото пътуване, а денят на раждането вече е наближил. И после в пещерата, където приютявали стадата нощем. И още, и още, и още… докато едно дете се откърми, отгледа, порасне, докато усвои занаята на баща си, докато се отдели от родителите си… почти трийсет години ежедневно да си край него, да го милваш и целуваш, докато е малко, да му се любуваш отдалеч, когато отрасне, и след това да тръпнеш къде ходи, какво прави, какво мисли, защо вече не е край майка си, да не се изгуби, да не му се случи нещо лошо, нали в този свят отвсякъде дебнат опасности, край нямат майчините мисли, понякога така натрапчиви, понякога излишни… Ето това е същността на тази толкова сърдечна, толкова близка наша връзка с Богородица.

През цялото време Мариам знае основното – думите, с които отговаря на ангела, когато той ѝ донася благата вест, че ще зачене в утробата си и ще роди Син: „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ Този именно спонтанен и естествен отговор е основното, което тя знае, помни и пази в сърцето си, това тя знае през цялото време, това е, което определя нейното отношение и ръководи нейните постъпки при всички превратности, изкушения и изпитания. Тя знае не с разума си и не със сърцето си, а с цялото си тяло и цялото си същество, че роденият от нея Син е Син на Всевишния.

Това е причината в скулптурата на Микеланджело, а и на всички икони, от нейните очи да не се стичат сълзи. Тя е скръбна, но не е безутешна, защото нейната утеха извира от мига на Благовещението. Тя пътува по тежкия път към града Давидов, пътува по-сетне по още по-тежкия път до Египет и после обратно до Назарет, понася укорите, понася накрая, когато е под кръста, да види пробождането на своя Син. След свалянето от кръста Го поема в майчините си ръце така, както го е поела като новороден Младенец в рождественската пещера. Изпитва скръб, но никога и безнадеждна мъка, защото помни Благовещението. В часа на зачеването е зачената и нейната утеха.

А ние приемаме Рождество Христово с повече вяра или с повече разум. Те не си противоречат. Едва ли е възможно да вярваме, без да се стремим да си обясним поне частично вярата. Както е невъзможно и да проумеем истините на вярата само с разума си, без сетивото в сърцето си.

Дните преди Рождество Христово са дни на очакване. Никой друг празник – нито църковен, нито светски, не е предшестван от подобно очакване. Днес то е подвластно на комерсиализация – коледните базари, подаръците, светлините, суетнята, блъскането из моловете. Те до такава степен съпътстват празника, че без тях ни е трудно да си го представим. От една страна допринасят за създаването на празнична атмосфера, от друга страна ни отдалечават от същността на събитието. Даваме си сметка, че е невъзможно суетата да подмине празника. Той е златна мина за бизнеса и търговията. И все пак, дори и през шума, пъстротата и фойерверките долавяме тишината на духовното събитие. Дори да не успяваме да го назовем, зад шума и лампичките долавяме, че има и нещо друго, различно, без което този шум и блясък не биха съществували. То е изтласкано, но то е същината, сърцевината. За него не се говори, но то се усеща. То се подменя, но не може да бъде изличено. То крие тайната и тайнството на Рождеството. Тази тайна е Светая Светих – Бог-Младенец в топлата прегръдка на Своята майка, която Го кърми, къпе и повива в пелени. Майчината прегръдка на Мариам е прегръдката между Бога и човека.

Човекът има потребност от радост толкова, колкото и от хляб. Без радост човешката душа се осакатява, човешката личност се изкривява, човекът оскотява. Ние имаме нужда от радост във всеки делник и много повече на празник. Какво друго отличава празника от делника, ако не радостта? Тя не е на шумния площад, а във вместилището на невместимия Бог – топлата майчина прегръдка, поела родения Бог-Младенец.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са “Без кожа”, “Змийско мляко”, “Кучката”, “Любовници”, “Невинните” и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ “Емине”, “Майките”, “Адриана” и “Марма, Мариам”, както и повестта “Последният рожден ден”. През 2006 г. “Майките” спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. “Адриана” е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. “Марма, Мариам” спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман “Влакът за Емаус” (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман – “Поразените” – излезе през август 2019 г., публикуван от издателство “Сиела”.