Проф. Надя Сейкова наскоро получи престижна награда от френска театрална школа (Cours Florent). Признание, което би трябвало да отпразнува цялата ни театрална общност. Защото професор Сейкова е преподавател в българското театрално училище от самото му създаване като ДВТУ (Държавно Висше Театрално Училище), после ВИТИЗ, сега НАТФИЗ. Днес, на 88 години, тя е от осмелилите се да дават шанс на частното театрално образование в търсенето на нови пътища за театрално развитие и нови модели на обучение. Преподавател е в театрален колеж „Любен Гройс“.
Най-голямата награда за професор Сейкова обаче е любовта, с която поколения нейни студенти я даряват.
Ако човек попадне в атмосферата на дома ѝ, ще разбере, че това място е светилище, в което студентите идват да се зареждат с творческа енергия, да черпят любов, топлина, разбиране и кураж, за да продълажават напред. Тогава разбираш, че наградата е именно за това, за значението, което има връзката преподавател-актьор за театралното изкуство. А коагато тя почне да разказва  а етапите в своя живот,  ще откриеш копринената нишка, с която са навързани истории, случки и събития,  белязали предопределението на пътя ѝ като театрален педгаог. И си казваш, нищо не е случайно в този свят.

Книгите, картините рисувани от дъщеря ѝ,( js загубва и двете си дъщери) снимката е там, на картината, рисувана от малката ѝ дъщеря. Всички картини са нейни.. канапето, котката книгите, балоните от студентите, още се веят, кошницата със сладки, които са донесли, котката в скут Чете  , (Ерик Емануел Шмид) когото е поставяла, но сега открива и като невероятен автор философ . Ето я и наградата.

Франсоа Флоран основава Cours Florent през 1967 г., неговата визия е да създаде уникална и иновативна драматична школа с фокус върху всеки отделен ученик, за да подхранва и развива своите умения и актьорския си потенциал. По настоящем, Cours Florent е едно от най-престижните театрални школи, предлагащи 3 годишно обучение . В своята история много известни личности днес като Изабел Аджани, Актьорските програми на Cours Florent се фокусират върху студентите като личности. Вероятно и по тази причина наградата, учредена  от Франсоа Флоран е за педагозите-преподавателители, тези, от които зависи изграждането на личността.Cours Florent.https://www.coursflorent.education/

Лично  Франсоа Флоранвръчва наградата на Надя Сейкова.

 -Тази наградата е голямо събитие?
-Много голямо. И много неочаквано дойде. Изведнъж ми се обаждат че съм определена за награда като педагог, единствена награда в цяла Европа. В Париж, от школата на Флоран. Обажда ми се моя студентка, Антония Маринова, която е там вече 21 години. Аз се почудих.  знам, че там е преподавател, но си представях, че това е малка школа.  И когато отидох и видях разбирам  бях потресена от мащабите на това, което те наричат школа,  която има филиали  разклонения, в Англия, Германия и Белгия , освен в Париж и още 3 града, като само в Париж има 3000 студенти. Другото, от което бях потресена и още не мога да го доосъзная, че наградата е само за жени. педагожки. Той казва: „За мене жената е истинския педагог. Тя ражда, тя създава и главно, тя възпитава. Затова реших да учредя награда само за жени-педагожки.“ Аз съм десетата поред във Европа. Оказа се, за съжаление, че съм и най-възрастната. Ей там има 88 дойдоха студенти направиха къщата цялата в балони, това са цифри-балони. А други студенти, които дойдоха да ме поздравят, донесоха и снимка и си я сложиха там, не съм решила къде да я сложа.

-Има ли разлика за начините  на преподаване тук и там?
– Там е много различно. И това също ме шокира. Те не учат теория, с изключение на писане на драматургия. Те учат само практическите предмети.   Учат се да пишат. И това, което показаха- двучасова пиеса, те са си я написали. Педагогът, който я е поставил сподели, че е вмъкнал някой неща от съвременни автори. Това беше пиеса за младите хора във Франция, имаше много политика. Критикуваха и Макрон, и Путин, и капитализма като модел, имаше я темата за проституцията, за еднополовите бракове..всички съвременни теми. Имаше и хумор, но много сериозна работаа беше. Аз съм си мислела неправилно, че френската театрална школа е малко по-външна, робува на формата, за мен английската бе дълбоката. Но тук, тези деца играеха не само образи, играеха позиция. Което, за съжаление, при нашите студенти не винаги го има. За съжаление.

– И тук стигаме до нивото и качеството на образованието.
-Да. А звуците им се чуват като музика. Пластиката им беше много добра. Танцувха, свиреха, имаше трима китаристи.Тоест, това, че учат само практическите предмети, ги обогатява  професионално. Но ангажираността им към всички събития, които стават в света. Това най-много ме впечатли Тази страстна гражданска позиция. . Но се почудих, защо история литература не учат…

–Вероятно, защото те знанията вече ги имат от средното образование. За разлика от нашето.
-„Те са си длъжни да четат и те четат. Ние нямаме нужда да ги обучаваме“-това ми каза Франсоа  Флоран.
Но при нас трябва да наваксват, защото не са научени да четат.

–Вие как стигнахте до театъра? Май пак през педагогиката-Учители са вашите родители?
-Учители са. От дете имах една приятелка, три години по-голяма, съседка, оградата в Луковит ни делеше. Събка се казваше. Нейната  майка е била фризьорка в Народния театър. Всяко лято правехме  дворен махленски театър. Имахме един двор , в окйто имаше пилци, кози, какво ли не. Правехме завеса и в сламалъка играехме. Канехме всички от Луковит. Те си носеха столчета, даваха ни ябълка круша. Това беше входът.

Моите родители-учители, преподаваха из цяла България. В Карлуково съм започнала като малка, Берковица съм завършила прогимназия, след това в Шумен в гимназията, а в последния клас последния срок татко стана директор в Луковит и аз завърших там. Още от Берковица учителите ни караха да да играем. И в гимназията правеха една пиеса, аз още бях малка, но ме поканиха да играя в читалището в Берковица. Разболях се точно в навечерието на предтавлението, майка ми каза-няма да отиваш, аз като ревнах, татко вика-не може, всичко ще пропадне. Уви ме, взе един файтон и ме закара до читалището. И след това, като отидох в Шумен, там имаше театър и там се разви желанието ми с това да се занимавам.

В Шумен вече имах литераторка учителка, която почна да прави пиеси. играехме в Мадара, в шуменските села.Там ходехме и гледахме театър, обаяни от артистите, пишехме им писма. И последната година като отидох на бригада в Луковит, ми попадна един вестник, в който пишеше, че се открива държавно висше театрално учиище. 48-ма година. Дотогава нямаше. И е обявен приемен изпит. А аз завършвам. Питат ме татко и майка какво ще уча, аз казвам- ще кандидадствам в това училище.  Как циркаджийка ще ставаш, вика майка, а татко ме къндардисва да кандидадствам още нещо.  Архитектура, викам. Скъсаха ме, разбира се по рисуване. Ббях доволна. И отивам да кандидатствам режисура, да не е актьорство. Изпитваше тогава проф. Боян Дановски. Изключителен беше, а какво ли не писаха за него, даже в шпионство го обвиниха, руски и английски.. Имаше невероятна култура. Много ерудирана личност беше и съм много благодарна, че животът ме срещна с него. И Стефан Сърчаджиев ми преподаваше. Той пък беше безкрайно артистичен. Безкрайно емоционален. Имах щастието тогава с всички най-големи тогава наши артисти да вляза-които, явно  са се втурнали като мене към новото училище: Коста Цонев, Георги  Калоянчев, Рангел Вълчанов, Вили Цавнков, Луна Давидова, само като ги наредя.. аз съм била щастлива.

Бях най-малката заедно с Клара Крум-Пенева, ние бяхме 17 годишни. Това бяхме първия випуск и пак казвам, това ми е било късмета. ДВТУ беше тогава. Държавно Висше Театрално Училище. И беше в една сграда, срещу кино „Одеон“, сега мисля е там е художественото училище. Но тогава беше двуетажна къща. Като влязохме, имаше само един салон. После ние помагахме да се построи третият етаж. Мисля, бяхме втори курс като я достроиха. Аз пък ходех да снимам с Рангел влчанов в берковския край „Тревога“ и не участвах в двете бригади. Всичко това е било хубаво.

–Въпреки, че годините не са били лесни?
-О,о, много трудни. Аз ходех с гуменки. Бели през лятото, черни през зимата и с плетени от майка вълнени чорапи. А най-смешното е, че още си я имам полата, с която се явявах на приемните изпити. Тя беше от баба ми, селската ми баба, която отглеждаше буби и аз участвах в отхранването на бубите. Тя ме караше да се катеря по дърветата и ме поддържаше отдолу аз късах шумата на черниците. За пръв път видях как се излюпват като от черен пипер бубите, помня го като сега. Тя ги слагаше в една торбичка  под печката, или под миштниците си и викаше-сега ще се излюпят червейчетата. Пролет беше  и вярно, запълзяха едни такива бели, тя донесе листенца, те взеха да ядат, да стават по-големи и по-големи, аз гъсеници не обичах, но тези едни меки, хубави, ставаха пашкули. И баба ми показа как от тези бели пашкулчета се прави коприна. В един съд с вряла вода една жена почва с бълкалка да върти като шевна машина и се получава тънка нишка. Като порасна нишката, баба я нави на ръката си и после в целия наш двор я проточи  едни такива нишки, за да тъче,  ходи тича нагоре надолу,  сложи ги в сан е почнада ги тъче. И ме  качи до нея. Краката ми недостигат до долу да натискам. Тя вика ти саво дръж сомалката и ме научи да тъка. И излезе плат, който боядиса го оранжево-червен  и от който си уших пола,. Майка ми намери от някакво старо перде фолвоал портокалов, защото 48-ма след войната нямаше нищо,  , уши ми една блуза с буфан ръкав, от възглавница свали черно кадифе и ми направи елече. И заприличах на тиролка. Та с този тоалет и тази пола изкарах всичките си изпити. Скоро я намерих.Полата от бубите които отгледахме с баба. Ето я. Даже си я нося в къщи, да си спомням.

„НАЙ-МНОГО КАТО ЧЕ ЛИ СЪМ НАУЧИЛА ОТ БАБА СИ. А ТЯ НЕ ЗНАЕШЕ  ДА ЧЕТЕ. АЗ Я НАУЧИХ ДА СЕ ПОДПИСВА ЦАНА. НО ЗНАЕШЕ ГЪБИТЕ, ЗНАЕШЕ БИЛКИТЕ, ЗНАЕШЕ ЖИВОТНИТЕ, ЗНАЕШЕ РАСТЕНИЯТА, ЗНАЕШЕ ДЪРВЕТАТА, ИЗРАЖДАШЕ ЖЕНИ, ЖИВОТНИ.
КАК НЕ СЪМ Я ПОПИТАЛА ОТКЪДЕ ГИ ЗНАЕ ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ НЕЩА, ОТКЪДЕ Е ЗНАЕЛА ПЕСНИТЕ, ПРИКАЗКИТЕ, КОИТО МИ РАЗКАЗВАШЕ..“

-Но копринената нишка повела Ви към  теарлалното поприще, явно също и е някъде там, от нейното знание и нейните приказки…
Тогава се е изграждало и началото на театралната общност. Какви бяха взаимоотношенията в това първо театрално училище у нас?
-Аз се явих с Млада гвардия“. Тогава беше така.
Беше ми за малко асистент Карамитев, но той малко стоя, беше прекалено зает. Но големи преподаватели са ми били по слово-Владимир Трендафилов, Борис Михайлов, Олга Кирчева, Иванка Димитрова. От Народния театър дойдоха.
По актьорство преподаваха Кръстьо Мирски, Боян Дановски,Стаматов.. всички са учели в чужбина и така ни респектираха. Те с нас се държаха като с малки деца. Трендафилов ни хранеше. Знаеше, че сме  бедни студенти. Имаше отсреща ресторант.  „Айде да идем да ядем“, казваше, уж ще си говорим по работа.
Имаше едно малко дворче даваха ни почивките заедно, ние бяхме отначало три класа и се събирахме всички. Иван Тонев свиреше на китара пеехме песни, бяхме много единни. Докато сега, дали всички се познават? Сигурно сме имали различия, имали сме и конфликти, но държахме един за друг.
Но тогава бяха много странни времена..Аз няма да забравя друго, което правехме и което е било много лошо. Имаше т.н. „другарски съд“. Събирахме се да обсъждаме и осъждаме постъпки на колегите. Да се  изказваме и се месим в личния им живот. Коста Цонев със Звезда Цоннева имаха любов и то много хубава любов. Но се разделиха. Това се случва. А ние се събрахме да ги обсъждаме- защо се разделят. Всеки се изказва, жесстоко беше. А после-Калоянчев. Пак за любов. Той се беше влюбил в една Ани а тя взе да се дърпа, той страдаше много и ние се намесихме да ги сдобряваме. Иван Тонев съдихме, Жени Божинова сме съдили също, щото се жени аз Кръстьо Мирски, пък се разведе, най-жесток беше съдът над нея. Ауу, как сме се месили..изпържвахме ги на другарския съд. Колективизъм, до побъркване някакво. Само Вили Цанков реагира на това безобразие един път- „Стига бе, колеги, стига бе!“  А ние, с пълна стараст..такова време.

-Ама и вашата сватба е на сцената.
-Майка и татко ми се разсърдиха, те не искаха да се женя, но ние се оженихме, защото мъжът ми трябваше да замине да следва литература в СССР. Как ще го пусна аз 4 години там, без да сме женени. Татко се разсърди. Майка се разплака..Взех си палтенцето, и поканих Дановски и Николина Лекова, моя приятелка беше.за кумове. И понеже няма къде, хайде в голямата зала, където репетирахме, на сцената, една маса със саламче и то един никакъв салам, сиренце и кашкавал и вино имаше. А долу, в салончето на публиката, се танцуваше. Дойдоха от другите класове и се забавлявахме много. Мъжът ми обаче не замина. Замина Колевски. Другият определен. Но тогава Дановски каза на мъжа ми, на Колю, внимаай, актьорите не задържат много брака. Като че ми го пророкува. Такива работи. Но и сега си представям заалата горе масите, долу как танцуват..

( Хубавия Колю..С кой акъл се разведох, сега, на този акъл, никога не бих го направила…(сме се) Тука е малко суетен с бял костюм, тогава не го разбирах, ама  оная нощ си мислех- един сирак като него, който е живял с каквото му дадат да облече, в общежитие.. После в телевизията беше шеф на киноотдела, естествено е да го е блазнело малко да се облече..а мене ме дразнеше..Човек осмислянещата  по-късно..)

-И като завършихме, ние сме първите професионалисти, за пръв път се пращат по театрите обучени режисьори, дотогава актьори поставяха. А  Дановски ми каза- ти си още много малка няма да можеш да се справиш, ще те изядат старите артисти, да те направим асстентка в Народния театър. А ние, целият клас бяхме решили да отидем в Димитровград. Но не бяха построили още театъра там. Другите ги взеха софийските театри. Аз отидох асистентка в Народния и две години асистирах на всички големи режисьори. Това ми беше втора школа и може би малко по-силна, защото бях вече по- зряла. Била съм на Масалитинов асистентка, на Кръстьо Мирски, на Стефан Срчаджиев, на Филип Филипов и на Моис Бениеш. И след две години Дановски, беше ректор вече, ми се обажда и ме пита искаш ли да дойдеш асистентка в академията. Така че, предпочетох педагогиката пак, отидох в академията при Бениеш, той беше първият, който ме взе. Водеше първи курс.Там бяха Гълъбов, Черкелов, Кина Дашева, Иван Андонов- актьори.
Бениеш най-напред ме прати да преподавам актьорство в режисьорския клас. Това бяха Савов, Димитрина Гюрова, Шарланджиев…И аз се чудя как са ме слушали. Аз направих едноактна пиеса с режисьори. Шарланджиев беше изключителен..Това в старата академия. Бениеш беше невероятен човек. Много деликатен, чувствителен, много добре се държеше с мен.
След това отидохме в голямата Академия. И като свършихме с Бениеш 4-тата година, ме взеха Дановски и Сърчаджиев и ме наричаха „слуга на двама господари.“ Асистирах и на двамата, след това ме взе  Филипов. Така че и във ВИТИЗ съм била асистентка на всички. Това ми е било много от полза. Стиловете, начините на обучение, на режисура ги преминах и видях. И от всички съм си откраднала по нещо, даже подсъзнателно. Сега  го разбирам колко без да искам от всички, при които съм била асистентка, съм гарбила, взимала, учила и натрупала опит.

–Кога усетихте, че това е наистина ваше призвание?
-Аз не че го усетих, но ми доставяше удоволствие. Затова и не съжалих, че съм напуснала Народния театър. И всъщост ме извика Каракостов:Време е да се кандидатираш за докторантура. Смятах, че е рано, не съм имала самочувствие, че съм натрупала опит. Но те ме оцениха, не аз. И Сърчаджиев, и Бениеш ме оставяха самостоятелно да си избирам пиеси. И само идват гледат и ми правят забележки. И не да ми помагат, просто ми се доверяват. И това доверие ме е карало да бъда отговорна.
Сърчаджиев една вечер, водеше тогава любовта с Леда, вика-„утре ме няма“. „Ти ще водиш репетиции“. Отивам аз, там Трендафилов, другите, кой знай как съм треперела, цяла нощ съм се готвела, и то мизансцен да поставям-аз! И Трендафилов вика- „Моето момиче, виждам, че си много уплашена, я си работи както си знаеш, а ние край тебе ще ти помагаме“. Същото беше и с Карамитев като отидох за пръв път при него с едни бележки за „Ромео и Жулиета“, Сърчаджиев ми ги е издиктувал  И аз викам: “ Др. Сърчаджиев каза, че в този момент трябва така и така ..“Аопостол Карамитев  вика- „А ти какво мислиш?“ „Не съм си записвала“,  викам. Той извади едно тефтерче и ми го дава „На ти едно тефтерче, отсега ти ще си записваш ..“

Тоест, те ми бяха учители. После станахме много добри приятели с Апостол Крамитев, като дойде и да преподава в Академията. Идвал ни е на гости, майка го е гощавала, разбирахме се. Неусетно ме отгледаха тези големи личности, без аз да се усетя ме направиха педагог наистина. Да стигна и до педагогическа награда. И вероятно съм добър педагог, защото много ме обичат студентите. Идват непрекъснато. Имам самочувствието, че ме обичат. И мното имена има сред тях.  Янина Кашева, Маря Каварджикова, Мутафчиев, Карамазов…

-Това е първата ми постановка „Греховете на бащите“-Нина Стамова играе тука..  първата ми постановка, Дановски ми я даде-съветска пиеса, да правя самостоятелно Иван Несторов играеше..

-През Вас минава цялата театрална история на ВИТИЗ.
-Това съм. Жива истори съм някак си.

–Липсва ли нещо от духа от онова време на днешния театър когато сте били общност
– Имам чувството, че сега са някак сиразделени, на школи…  Като че ли всеки си гриже за класа си, но не за общото. Така ми се струва.
Ще се разсърди  Пламен Марков, но катедрата ни загуби нещо от инициативата си, от престижа си, катодойде киното, куклите, хубаво е това, но тъжно ми е, че катедрата, която създаде Висшето театрално училище,  линее.

-С какво обогатяват театралния пейзаж конкуренцията колежи като „Л.Гройс“?
-Ами ако не беше колежа, ще бъдат пак празни провинциалните театри от обучени студенти. Както почнахме, ще стане, самоуки. Идват стават стажанти- артисти. Главно колежа захранва провинциалните театри. Много малко от НАТФИЗ отиват в провинцията. Стоят тука, чакат кино телевизия..реклами, сериали.
Слава  богу, почват да правят алтернативни театри-търсят сцени, читалища има и чувам и гледам, това е хубаво, това е нова форма, която ще създаде нещо ново. Но провинциалните театри замират.

– Новите театрални търсения впечатляват ли ви, какво мислите за тях?
-Впечатляват ме. Но оставам си верна на себе си. Аз главно работя с актора, може би защото съм педагог, това ми е вродено от майка и татко. Впечатляват ме другите постановки-светлинни, звукови, кино има, но когато аз отида да гледам театър, искам да гледам актьора. Живият актьор, той ме вълнува, той ме разплаква или ме разсмива. Не го отричам другото.Но за мене важното на сцената е живия актьор и богато израденият образ. И взаимоотношенията-колкото по искрено и богато са толкова по ме вълнува.
И аз съм експериментирала.
За да ги  предпазя от театралщина, да разберат, че трябва да бъдат органични и хората да им вярват, вкарвах студентите сред хората, редовно ходех да правя упражнения навън. Рангел Вълчанов, като бяхме студенти, ме запали. Като учехме заедно излизахме с класа и той ни караше по улиците да правим етюди. Примерно казваше-хайде сега ще накараме всички да се скупчат около нас. Гледайте в небето и коментирайте нещо. И хората спират  гледат, гледат.. Друг път ни караше да ходим с единия крак на тротоара,а  другия на лентата, в редица и много серозно. Всички се спират.Улични етюди. И аз, съм ги запомнила и почнах със студентите да правим етюди по улицата, в градинките, да включваме публиката. Примерно, разиграват ревност, хората ги разтървават ей такива работи. Веднъж стана страшно. Айде викам, вие си измислете етюд и, студентът припада. Събра се народ, викат Бърза помощ и аз се навеждам, вкам-ставай бе, ставай. Не става. Пристига Бърза помощ водят го в Пирогов. Разказват ми после какво става. Качват го на количка, вече го вкарват в залата и той тогава се събужда. Като разбра, че ще му бият  инжекция, се свестил. „Добре съм, добре съм“. Ей, такива етюди. Бяха много полезни, защото не може да са фалшиви тези етюди. Трябва да убедиш другите. Имаше и такива случки. Невена Калудова веднъж в градинката пред Народния театър върви и плаче. И някакви четирима мъже я питат защо „Вие какви сте?“ Те казват- „крадци“. „Е как крадци, и ми казвате?- Ако отида в полицията?“ –„Ще те намерим, казват, но ти няма да отидеш.“ И се разговорили. И тя ги питала „Какво правите тука“ А те ѝ казали, че тук се събират да се отчитат кой какво е направил. Дойде, страшно възбудена.  След години ми каза- „Познаха ме“  Срещнал я един и я питал.“Какво правиш бе, момиче, оправи ли се с твоя приятел?“
Правили сме и спонтанни спектакли в парка, но тук публиката е свенлива, подминава,  срам ги е да се спрат. Липсва непосредственост няма тази освободена артистичност, окято имат французите например.

–Каква е тайната на трайната връзка между педагог и актьор?
– Доверието. Да накараш актьора да ти се довери. Да разбере, че педагогът е полезен. Сега, когато останах сама, толкова много студенти идват, част от тях ме наричат „маминка“ „мамо“, мама Надя“, тоест те ме пиремат като част от себе си и колкото повече време минава, те повече ме търсят. Ей онзи ден донесоха тази снимка с една кошница.със сладки. А този клас колкото ме е ядоствал в колежа. Оценяват което са получили в последствие… осмислят това, което са научили.

Така и аз, като мина малко време, осъзнах какво съм получила..

-Как запазвате духа си?
-Много ме удари изведнъж тези години на смъртта..даже не ги смятам като дълги, а кратки, като буря. Малката ми дъщеря, приятели роднини… ме карат да ставам суеверна..била съм много  реална, но  почнаха да се появяват явления знаци които сякаш казват, че не всичко ни е ясно Бог ли, световен разум ли..

Тази снимка на децата- едната е на 3 години, другата на 9. В деня на смъртта на малката дъщеря на 1-и август, дойде една приятелка нейна, загледа се в снимката, следобед друга колежка дойде и както седим и си говорим, изведнъж тази снимка от там пада. Изтъркули се по възгланиците и върху кратака ми. Как може това да стане?

Продължаваме да разглеждаме снимки, да разплитаме спомени, не ми се излиза от този жив разказ в който историята на времето се пречупва през историята на една личност, учител и създател на актьори и хора.

-Тука с тази забрадка аз играя нещо на сцената. Руска класика ще да е било. Нямаше от класа достатъчно актьори, взехме една от другия клас, ама тя заета и Филипов вика, айде ти да играеш.
Дойде Гочо Гочев да ме гледа и ми вика:
-Надеждо, ти не можеш да бъдеш ЗЛА!
 

Проф. Надежда Сейкова, живата история на българското театрално образование. Носител на награди за театрална педагогика Аскеер, Икар и Флоран.
Аплаузи!

Паулиана Новакова