Христо Фотев
Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.
Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид вокал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото наметката му на принц от борова смола и морска сол, не би могла небрежно да се наметне на парчета върху голата душа. Както и цитатът не би могъл сам да се самоцитира.
Наметката на Фотев можеше да бъде раздрана и захвърлена зад гърба на собственика ѝ само от нейния собственик. И Христо го правеше, но не като Христос, а като роден в обятията на Босфора маг: великолепно, внушително, хипнотично, толкова истински, сякаш беше истина.
И сега го виждам – замръзнал сякаш от восък, изваян в цигарения дим, в клуба, в някогашния буржоазен бургаски публичен дом, с чаша бяло вино в ръка, която светеше като свещица в полумрака, огледан в тънкото стъкло на виолетовата смърт на залеза… Бял и черен, графичен, измислен, играещ на безутешно влюбен младеж, Христо до сетния си дъх рецитираше собствените се молитви и мълчания, рецитираше паузите си, накрая сам се превърна в пауза.
Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше. Опияняваше се от нежното си жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизстръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салтоморталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения…
Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, за цигара и извисена носталгичност; прероден за скрита скръб, за безмилостно безсъние и за млечната меланхолия по другостта. Имаше особената дарба да превръща тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестовете и жестикулации, той бе самата влюбена възхитата от по-добрите частици на живота.
Още приживе стиховете му приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша. И за това, когато говорим за Христо, си представяме фонетичната му феерия, а когато говорим за християнската литургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог.
Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев гори като фосфориращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиума на поезията, завеща ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени…
Да помълчим за диригента на хора от удавници, за малкото момче, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Разбираше от жени, усещаше властта си върху тях и върху думите, те бяха част от неговото себеизразяване, от логоса на летящата му логика.
Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Излъга за много неща и много същества, но остана верен на жулещата жажда за онази жидкост, в която пчелата се запечатва до дъно в чашката на цветето.
Докосванията до отровата на солта и до гъдела от глътката на възкисело вино са част от вкуса на времето, което владееше и в което властваше негово високоблагородие Христо Константинов Фотев. Така и не успя да се впише в пейзажа на подарената ни свобода, в гледката на столицата и остана завинаги изрязан в надморския въздух и влажното великолепие на Бургас.
Румен Леонидов
Не ме итересува връзката между формата и цвета. Единственото, което искам да представя е първичната човешка емоция – трагедия, екстаз, орис. Хората, които плачат пред моите картини, изпитват същото духовно преживяване, докато съм ги русувал. И ако вие сте развълнувани единствено от композицията на цветовете, значи сте пропуснали смисъла.
Марк Ротко
