Интервю с проф. Александър Грозев за любимата му болна тема, първото българско кино Модерен театър, което рухва пред очите ни и за липсващото ни отношение към живата история на българското кино.
В навечерието на Коледа да се върнем назад в годините и се потопим във времето, когато умовете завлядява магията на едно ново изкуство, киното. На 4-и декември 1908 е открит първия киносалон у нас, Модерен театър. 101 години би трябвало да празнува тази уникална сграда, която още привлича погледи с великолепната си, за съжаление рухваща фасада, Ар деко, на бул.“Мария Луиза“.
От няколко години насам проф. Александър Грозев се бори за нейното съхраняване. На сайта „Обаче.бг“ имаме специална страница“Киното и градътъ“ където може да се гледа негов авторски документален видеосериал посветен на историята на българското кино.
-Нека пак се върнем към темата, защото София все така се води Европейска Столица на киното, а намирането на решение за спасяването на Модерен театър, макар кампанията, която вие инициирахте да спечели не малко съмишленици, все не идва на дневен ред.
-Г-н Грозев, да припомним значението на Модерен театър за прохождането на българското кино. Кой го създава, и как се превръща освен в киносалон, но и в първи български киноцентър?
-Едва ли има нужда само от припомняне значението на този столичен киносалон за прохождането на националното ни кино. Казвам това с болка, защото постоянно се сблъсквам с липсата на елементарни исторически познания у младите. И дори, за липсата на интерес към миналото… Струва ми се, че нашето поколение не успя да събуди любопитство у тях към неща, върху които се гради съвременната ни култура. „Модерен театър” е пример за това как един изначално обикновен салон за филмови прожекции постепенно се превръща в проводник на модерна култура, как неговите собственици го издигат до едно от средищата на тогавашния културен живот, приобщило скептичната столична интелигенция към магията на киното.
Останалото са подобности от житието на един италианец, известен на времето си търговец на тютюни, който инвестира в киносалон, а по-късно и в създаването на собствено производство на филми.
-Разкажете какви са първите документални киноленти, в които двамата австроунгарци, управляващи киното инвестират парите на Карло Вакаро? И как се ражда „Българан е галант“?
Въпросният Карло Вакаро е имал добър предприемачески нюх, защото печалбите от своя филмов бизнес инвестира в покупката на актуални заглавия от Европа, в построяването на тази, запазила и до днес архитектурната си прелест сграда, както и още няколко киносалона в провинцията. Но и в създването на документални ленти, на първия наш игрален филм „Българан е галант”. По негово разпореждане и с камерата, която купува от Австро-Унгария и внася у нас, биват документирани събития от столичния живот. Каквато е била практиката във всички европейски столици в онези пионерски години. И с което залага основите на това, което днес наричаме ‘Българско кино”…
–Как „Дяволът в София“ –такова е едно от първите заглавия на български филм, макар че вие предпочитате друго едно заглавие, с което сте дали име и на кинофестивал: „Любовта е лудост“ , сякаш олицетворява духа на времето, на възприемането на новото изкуство?
-Модата на киното много бързо завладява сърцата и мечтите на цяло едно поколение млади хора. Случайно ли е, че след края на Първата светован война в София вече работят цели четири школи за подготовка на кадри за киното. И, естествено, за кино актьори…
–И защо Васил Гендов нарича мемоарите си „Трънливият път на българското кино“?
-Пионерът Гендов изпитва на собствения си гръб всички тегоби около създаването на филми без помощ от държавата, сред подигравки и хули. Наистина, трънлив е бил този път, но благодарение на шепата наивни първопроходци биват заложени някакви основи…
-Защо историята на българското кино не е много популярна? Вашите два тома, посветени на тази история, запълниха тази празнина, но и Жана Караиванова, изпълнителен идректор на НФЦ, в интервю за сайта обяснява как дълги години нън ВИТИЗ/НАТВИЗ малко се е изучавала тази история?
-Не е популярна, защото днешното поколение гледа с известно високомерие усилията на техните деди, сравнявайки опитите им с големите постижения на утвърдените световни кинематографии. Сякаш се срамуваме от бедността и изостаналостта си…
– Нужен ли ни е музей на киното би ли могло при добра воля на Община и собственици на Модерен театър той да се превърне в музей,възстановен като киносалон да върне блясъка си и да разказва историята на киното у нас? ,( по света такива ретро киносалони се превръщат в сензационни атракции)
-Това е риторичен въпрос, който „виси” в културното ни пространство десетилетия без всякакви изгледи да бъде решен положително. Скептик съм, защото освен голи декларации и ободряващи слуна заклинания не чувам нищо смислено и конструктивно. Дори се питам, какъв е смисълът София да се кичи с логото „Европейска столица на киното”?…
–Какво постигнахте в опита си да съберете съмишленици за тази идея?
-Съмишленици много, но какво от това… Сградата на „Модерен театър” се руши и ще бъде истинско чудо, ако успее да посрещне пролетта все още читава. Това, което бомбардировките не успяха да сторят, то жителите на „европейската столица” с безразличието си ще осъществят с успех.
-Как историята на киното е вплетена и в паметта на града Напоследък е модерно да се правят литературни, архитектурни и всякакви разходки из града, но още никой не е инициирал обиколка, която да разкаже къде какво се е снимало. А това е начин паметта и историята на киното да оживее От къде бихте започнали такава разходка Вие?
-Естествено, ще започна от местата, където са се състояли първите прожекции. После из улиците, запечатани на лента във филми, снимани през годините… Но какво ще видим – руини, променени фасади, ликвидирани архитектурни ансамбли. И никакви паметни знаци, които да говорят, че киното и градът са свързани чрез образите на любими актьори, именити творци. Все още няма наш последовател на Уди Алън, който да се опита да разкрие красотата на един дъждовен ден в София…
