За филма „Случаят „Балерината“ на Надежда Узунова и за наследството на Дорина Илиева-Симпсън (1925-1991), което винаги ни надхитрява, защото ни надхвърля.
Документалният филм „Случаят „Балерината“ на Надежда Узунова с продуцент Петя Тетевенска, излъчен на 06.10.2019 г. в рубриката „Темата на Нова“, е един от поредните опити да се докоснем до живота на Дорина Симпсън, родена Ненчова Илиева, чиято невероятна история наистина вълнува много. И особено ако първият сблъсък с нея е само през автобиографията ѝ. При първите нейни прочити, които са и първите срещи с архива на един живот, доколкото всяко автобиографично писане се превръща в такъв, тя напомня по-скоро – по думите на Петър Увалиев – на „измислица на находчив сценарист“. Затова е важно как един такъв архив се отваря в публичното – отваряне, което е самото усилие да се разберат и осмислят залозите на един живот, за да се създадат условия за практическото им унаследяване.
Важно е, защото този сложен и дълъг процес на публичното отваряне на един квази-архив, какъвто е животът на Дорина Симпсън, ни казва много за състоянието на науката и обществото, казва ни много за публичните нагласи, политическите интереси и идеологическите хоризонти на времето, в което то се случва. Още повече, че този процес съвсем не започва с популярния документален филм на Нова телевизия, каквото внушение се създава у зрителя, а има дълга собствена история – той започва в рамките на научен проект на Училището за славистични и югоизточноевропейски изследвания (SSEES, UCL, London), датиращ от далечната 1991 г., и е основан върху личния архив на семейство Симпсън.Този архив потъналият в меланхолия съпруг след смъртта на Дорина депозира в един от важните центрове на славистиката в Англия, за да се основе там научен проект, първоначално финансиран от него. Целта е да се разкрият истините за живота и смъртта на Дорининия баща и да се публикува аналитична биография на Ненчо Илиев – бохем, писател, висш чиновник, патриот, който е убит от комунистите без съд и присъда след девети септември 1944 г. и задълго е оставен в списъците на безследно изчезналите като „фашисти и народни врагове“[1].
Затова и този архив към онзи момент съдържа книгите и документите за литературния и политически живот на Дорининия баща[2]. Тях тя отнася в бързо опакования си куфар, за да ги спаси от унищожение и безследност в комунистическа България, когато в края на 1947 г. е принудена да я напусне като съпруга на британския дипломат Ф. Симпсън, малко след като успява да оцелее в мазетата на ДС – там Дорина попада като негова годеница, а съвсем не заради баща си, както погрешно ни разкрифилмът на Н. Узунова; факт, към който ще се върнем след малко. Но тук, до бащиния ѝ архив, е и нейният собствен – лични документи, момичешки писания, семейни албуми, много следи за нейния пълноценен младежки живот, включително снимки и изрезки от вестници за артистичните ѝ прояви, за филма Ива-Самодива на Кирил Петров, незавършената българо-унгарска копродукция, за изпълнението на главната роля в пиесата Отмъщението на Н. Илиев, скъпи лични вещи и автобиографичен текст за нейното детство и юношество[3]. Тъкмо към този неин архив тя ще се върне отново, когато се заема със своята автобиография – тя започва да я пише, след като през 1979 г. е принудена да напусне набързо Мавриций, островът, на който тя се посвещава на безвъзмездна благотворителност за излишните, отритнатите от живота – тези нейни необикновено дела стават място на едно публично мъжко преклонение и почит, когато тя си отива от света, а именно на П. Увалиев[4].
Много от снимките и документите във филма „Случаят „Балерината“ са част от този семеен архив и в голямата си част са вече публикувани и в рамките на проекта на SSEES, UCL, London. Тази фактичност обаче, освен другото, изпадна от филмовия наратив на Н. Узунова – финалните надписи обявиха, че използваните във филма документални материали са „личен архив на Пламен Петров“, историк и културолог.
Архивът на семейство Симпсън, всъщност архивът на един живот, се превръща в значимо женско историческо наследство, защото се композира през двете взаимосвързани отношения на дъщерята на убития от комунистите баща към заобикалящото, а именно – нетрадиционната ѝ благотворителност за жените в лудниците, за болните от детски паралич деца, затворници на болестта, но и родителския срам от недъгавото тяло, оставените сами на себе си жертви на природните бедствия в Индийския океан, и от нейната автобиография, Where do you come from? By Dorina Simpson, своеобразен отговор на фрустриращия за нея въпрос: „Откъде сте?“. И тъкмо този архив е отварян дълго, започвайки от 2005 г. насетне, през теория и метод, за да се разгадава загадката на един живот, и така публично се унаследяват неговите залози, а един такъв подход е и условие нейният живот да не прилича наизмислица на находчив сценарист или режисьор[5].
Всъщност личният архив на семейство Симпсън, особен и очевидно важен за българската публичност, се поражда от вярата на една дъщеря в невинността на своя безследно изчезнал баща в условията на революционния следдеветосептемврийски терор. Поражда се от волята и силата на дъщерята на Ненчо Илиев да спаси буржоазното си наследство от комунистическата конфискация, да го спаси като смисъл и ценност от комунистическия терор. Терорът, чието физическо и символно насилие убива, отнема и я лишава от ценностния ѝ бащин свят, за да я превърне в „дъщерята на народния враг“, в наследничка на „срамно буржоазно минало“, след като в условията на бързо сталинизираща се България бащиното ѝ наследство е припознато като „само фашистко и противонародно“. Припознаване, което практически оспорва и конфискува уникалността ѝ, а именно – на „жизнерадостната, палавата и чаровна, умна и любопитна, волевата и културно ефикасна Ненчова дъщеря“, в която лесно се разпознава образованост и формиране във възпитателната философия на М. Монтесори; нещо, което изпадна от обектива на филмовата камера на „Случаят „Балерината“, превръщайки се в шлака на един живот.
А тъкмо тя е самоговореща за училищата, в които пребивава в Рим и София, за семейната и класовата ѝ среда, но и за едни други особени места, където има привилегия да бъде допускана като Ненчова дъщеря – света на буржоазната бохема, но и този на дипломати и политици от неговия кръг; първо в София, а после и в Рим, когато неин настойник ще бъде българският посланик в Италия Светослав Поменов, приятел на баща ѝ[6]. И двамата ще станат жертви на несправедлива комунистическа присъда, още повече, че Дорининият баща не напуска България, а нейният настойник се връща в нея, явно и двамата са убедени, че не са врагове на народа си. С това давамe отговор и на въпроса във филма на Н. Узунова, а именно: „Защо Дорининият баща не напуска България?“, отговор, който сме дали много преди този текст. Но в този свой народ и двамата ще се разочароват, а Н. Илиев ще остави и своя бащин завет преди да си тръгне завинаги от дома си – „Кажи на Дорина да напусне България“, ще промълви пред майка ѝ, с ясното съзнание накъде ще го отведат тези, които са дошли за него в късната октомврийска вечер[7].
Какви всъщност са онези други невидими (не само за комунистическото насилие) светове, там, където Дорина е въплътявала ценности, за да се превърне тъкмо тя в „безшумно олицетворение на така необикновено човеколюбие“, заради което има „заслуги за достойнството на човека“, а те ѝ носят шумно, при това световно признание, както първи ни разкрива нейният некролог (към това ще се върна след малко). Какъв е този неин висок буржоазен хабитус – произход, образование, формиране, но и индивидуални ценностни мрежи? За да може едно момиче, а после и жена, да се бунтува срещу насилието, да прекрачва символните граници на своята класа и пол. В какъв практически друг отношенчески контекст – явно невидим, тя се изгражда, в какви ценностни светове пребивава? За да се превърне тъкмо тя, дъщерята на убития от комунистите баща, която явно не е само разглезено и лекомислено буржоазно момиче, в „майка на недъгавите“ в колониален Мавриций.
Всъщност това е светът на нейния баща – Н. Илиев, бохема, влюбеният в живота, жените и изкуството, движещ се в света на богатите и властимащите, но мил и човечен към отритнатите от живота“. Бащата – такъв, какъвто е в нейните очи и в техния ценностно споделим свят – е превърнат в неин идеал. И този неин баща е отведен от дома си от двама милиционери „за справка“, за да не се върне никога повече и да остане задълго безследен за историята и българската култура, към които обаче има заслуги. Такава всъщност е съдбата и на мнозина от неговата среда, доколкото като „фашисти и народни врагове“ са оставени без наследство, което да завещаят на поколенията в България, независимо дали са убити или оцеляват. По-различен обаче е случаят на Н. Илиев, защото той има достойна дъщеря – Дорина. Тя не предава своя баща тогава, когато много други го правят, а напротив сличните си дела опазва ценностния им буржоазен свят и увеличава капитала на своето наследство – така едно буржоазно момиче не допуска обезличаването на своето минало и обезнаследяването насвоя баща.
И когато нейният бащин свят, който в хоризонта на „светлото комунистическо бъдеще“ ще продължи да се превръща в сивота и маргиналност, в свят на вдовици и сираци на безсмислено убити държавници, то тъкмо тогава, във времето на комунистическо насилие и терор, на страх и предателство, дъщерята на своя баща прави нещо много различно тъкмо за тях – изключените други. Тя броди по села в опасни времена, за да ги снабдява с дрехи и храна, и така постига нещо друго важно. Бива дръзка и различнатогава, когато малцина се осмеляват да го правят – залага на карта съдбата си, ако не и живота си, за да подаде ръка на тях сега излишните, мизерните и унизените, остава солидарна с тях в страданието им. Със самото това тя им подарява не само вярата си в несправедливостта на произнесената над тяхната класа, класата на нейния баща, тежка морална присъда – „за престъпления към народа си“, но и в тях, изключените други, сега унижени и мизерни[8].
Прави всичко това, когато някои от довчерашните бащини приятели ѝ обръщат гръб в кризисни ситуации за нейното и на майка ѝ оцеляване, когато много от вчерашните познати минават на другата страна на улицата, за да не ѝ подадат ръка, когато по улиците други хора размахват юмрук и искат смърт на враговете на народа, а в нейната среда не липсват доносчици, които не прощават на тези врагове, превръщайки ги в предмет и на собственото си социално озлобление и омраза; а това в много случаи се е заплащало с най-високата цена – убити или обезсмислени животи. Все предателства, при това на ценности, които ще трупат болезнен опит в момичешкото ѝ тяло, болезнен опит, който също ще се превръща в неизповяданото страдание – важен женски неин капитал[9].
Смелост и дързост, за които тя посмъртно ще получи преклонение тъкмо през едно публично мъжко покаяние – „това, което тогава изглеждаше необяснимо безучастие или дори лекомислие, е било само було“, ще въздъхне П. Увалиев, загатвайки, че Дорина остава неразбрана и бива отхвърляна в собствената си буржоазна среда. Всъщност некрологът ѝ съвсем неслучайно ще загатне за уникалната ѝ женска субективност – той е място на почит и покаяние пред нея, Дорина, която е изключвана, отхвърляна от свои и чужди, но никога сломена, която устремена и волева успява да надхитри социалната злоба и завист, които я преследват до смъртта ѝ; загатване, което ще се превърне в покана за изследване на ценностните залози на едно различно женско наследство – Дорининото, което се поражда в един сякаш утопичен хоризонт, а именно за повече справедливост към отритнатите и вяра в тях[10]. Наследство, което се създава в дейни съпротиви срещу социалното лицемерие, несолидарност и несъстрадаване, но и политиките, които корумпират, разкъсвайки връзки на солидарност и залагайки капани на каузи и мечти; наследство, чийто двигател е утопичният неин идеал – моят баща; а този идеал е от друг морален ред и закон – на патриарха[11].
И затова Дорининото наследство винаги ни надхитрява, защото утопията винаги практически ни надхвърля.
* * *
Затова и ние, зрителите на този филм, по-скоро не усетихме какво всъщност е онова изглеждащо разглезено и привилегировано момиче от високата буржоазия. И затова, сякаш и сега – с този филм, тя по-скоро остана неразбрана, доколкото сега отново ние също не узнахме за един, неин същински подвиг в бързо комунизираща се България, а той съвсем не е само един. Още повече, че тъкмо зад тази дързост и осмеляване говори онова, което е загадката на нейния живот и с което едно женско историческо наследство, вълнува и тревожи (и днес), а именно че „още тогава неизповяданото нейно страдание, ще прерасне в дейно състрадание“, за да бъде жената, за която „вяра, воля и състраданиестават и остават двигатели на отпослешния ѝ чудноват живот“, жената, на която посмъртно отдава почит Увалиев. Отдава почит на нея, дъщерята на убитият от комунистите баща, която съдбата ще отведе в земен рай, но Дорина Симпсън пак се вглежда в живота с очите на Дорина Илиева и отвъд екзотиката на природата вижда страданието на хората.
Но какви всъщност са тези нейни очи? Какво те са видели? За да не се отклонят от болката и социалното страдание и на изключените други в Мавриций и тъкмо тя да основе на друг моралблаготворителността за страдащите местни чернокожи жители. Тъкмо на тях тя ще подаде щедро ръка през необичайна и напълно безвъзмездна, но социално и културно ефикасна благотворителност, която връща достойнството на унижения в недъгавото тяло живот; както преди това е подала на излишните при комунизма – вдовиците и сираците на безсмислено убитите държавници, и със самото това се е разбунтувала срещу липсата на справедливост, но и на солидарност. Така и в Мавриций, тя, бялата съпруга на Ф. Симпсън, висш колониален служител на Нейно Величество в Индийските острови и чиновник-експерт в независим Мавриций, ще провиди социалното лицемерие и несправедливостта, на която са подложени колонизираните – местното население, бунтувайки се срещу традиционната британска колониална благотворителност като само място на власт и превъзходство; благотворителност, която се прави не заради ощетените, а заради благотворителите, за да препотвърди статута им[12].
Изповядвайки, че „хората се нуждаят не от милостиня, а от достойно подадена ръка“, тъкмо дъщерята на убития от комунистите баща въвежда практики на друго отношение към излишните, а именно – състрадание към ощетените и вяра в отритнатите от живота и обществото, каквито са бавноразвиващите се деца, психично болните жени, заключени голи в лудницата, бедните и мизерни местни чернокожи хора. Тъкмо тя създава в британските колониални владения специализирани институции за психично болни, чрез които да се разкрие, съобщи и сподели проблема за физическото, психическо и социално страдание, за да се ангажира чувството за справедливост и етика на обществото[13].
И заради всичко това тъкмо тя, наследницата на убития „като фашист и народен враг баща“, получава още през 1960-те и 1970-те световно признание за делата си; всъщност тя ще получи признание за ценностното си буржоазно наследство, което тя спасява от комунистическата конфискация – всъщност за нея то има и още принадени стойности, защото така е призната нейната уникалност: „Аз, Дорина Симпсън, Ненчовата дъщеря“. Уникалност, която тя спасява от много други конфискации, каквито всъщност са приписваните ѝ идентичности, дори и от нейната среда, че тя, дъщерята в дълбок траур, е припозната само като едно разглезено момиче, безучастно и лекомислено. Тъкмо това превратно разбиране за нея подкопава ресурса ѝ за съпротива срещу онова, което за нея е смъртоносна опасност– да бъде превърната и да остане дъщерята на Н. Илиев, „фашист и народен враг.“
Така този особен архив продължава да се трупа от желанието ѝ за историческа справедливост и вярата ѝ в несправедливостта на една историческа присъда, произнесена над нейния баща и неговата класа. Присъда, която става все по-заплашителна заради това, че други нямат нейната вяра и не са солидарни.
Затова едно момиче на прага на зрелостта „обръща гръб“ на тези други от нейната буржоазна среда, но не и от нейната класа, когато съзира предателството на нейния ценностен бащин свят, зад който играят светлосенките на друга невидима реалност – лицемерие и корупция, завист и злоба, дребни социални пазарлъци и егоистични сметки… Същото тя ще стори, когато в колониален Мавриций ще обърне гръб на обществото на белите колониални съпруги на възпитаниците на „Кеймбридж“. Тъй като и там тя отново грешно е припозната – видяна е като „мръсна чужденка“, новопридадена идентичност, която обезценява нейния буржоазен капитал: произход, образование, и така практически отново конфискува нейната уникалност – културно и социално ефикасна, устремена през вяра и воля млада жена. Но отчуждавайки се от това друго свое негативно настояще, съпротивявайки се срещу неговия морален ред, Дорина се устремява към своя идеал, а именно – за една друга социална справедливост, справедливостта за изключените други, всъщност такава, каквато тя е бивала в различни общества, независимо от смяната на историческите времена и политическите режими. Устремява се със сила и воля към нещо, което тогава изглежда утопия, а именно да постигне една различна, но социално-културно ефикасна благотворителност за всекидневно осъдените на унизителна смърт – бедните болни, мизерни в безпомощните си психически и физически тела[14]. И заради това тя получава признание за заслуги за достойнството на човека.
Затова нека чуем това признание, но така, както звучи в едно особено място на почит и преклонение, в некролога ѝ: „Британската кралица я удостоява с едно от най-високите отличия, властите в новоосвободения и независим Мавриций я тачат като „добродетелка на страдалците, майка на недъгавите“, Световната федерация за душевно здраве я избира за член на управителния си съвет[15],а пациентките от психиатричната клиника съчиняват за нея песничка за изпроводяк, когато най-сетне Дорина Илиева-Симпсън след двадесет и три години напълно безвъзмездна дейност ги напуска“.
Петър Увалиев като автор на некролога ѝ става и остава първият разказвач на нейната невероятнаистория в публичното пространство – „В памет на Дорина-Илиева Симпсън МБЕ“ е предаван от българската секция на Би Би Си (април 1991) в Лондон, а през 1992 г. е публикуван в списание „Лада“ с едно разширение в заглавието. То ясно говори, че се почита „Една българка“, чието наследство обаче принадлежи на света. Всъщност нейният некролог, следващ добрите традиции на този важен жанр в британската култура, при това написан от умел писател, изкушен от киното, първи развива основния сюжет на добър филмов сценарий за необикновения живот на Дорина Симпсън. При това неговият автор го композира с лекота, превръщайки това място на поклонение в място на публично покаяние пред несправедливите конфискации на нейната уникална женска субективност, за да търси загадката на едно особено културно и социално ефикасно женско наследство в сфера, сякаш чужда на политиката – благотворителността: „Кой е този находчив сценарист, който успява да „сплете в една повествователна нишка мрачината на следвоенна (комунистическа) България и ведрината на Индийския океан, сирашки недоимък и салонен блясък, изящно очарователна женственост и твърда мъжка воля, покруса и победа?“, ще се преклони посмъртно, отново въздъхвайки пред Дорина П. Увалиев.
Ясно е, че зад нейната чувствителност към господстващите медицински, социални и културни практики на отношение към „недъгавите” в колониален Мавриций говори болезнен, женски травматичен опит, който историческите времена, политически и идеологически режими трупат в нейното тяло. Явно е, че зад нейния бунт срещу всичко онова, което превръща в колониалния свят една особена другост, а именно – лудостта и инвалидността, в място на лишеност, на отхвърленост, на изключеност, в място на „човешко унижение” и „социално страдание”, говори неизповяданото нейно страдание. А то е и онова друго невидимо, с което Дорина, дъщерята на безследно изчезналия баща, напуска в края на 1947 г. България като съпруга на британския дипломат Ф. Симпсън.
Явно е, че тя носи със себе си не само женски мечти, желания, надежда, но и вяра в справедливостта и в другия (изключен и отхвърлен, отритнат и непризнат), особена вяра, с която се свързва с универсални ценности, заради което и нейните последвали благотворителни дела (в колониален и постколониален Мавриций) принадлежат на света. А зад всичко това стоят качества и способности, възприятия и оценки за заобикалящото я, сякаш нетипични за едно „добре възпитано буржоазно момиче“ (в смисъла на Симон дьо Бовоар), но не и за различната Ненчова дъщеря, която игриво и находчиво се съпротивлява на различни репресивни режими. А един от тях за нея ще остане и онзи особен репресивен агент на власт и насилие – окото на другия, ненаситно в желанието си за нея око, което превръща тялото ѝ в заложник на придавани ѝ идентичности, а те също конфискуват нейната уникалност; нека тук я повторим – „жизнерадостната, палавата и чаровна, умна и любопитна, волевата и културно ефикасна Ненчова дъщеря“[16].
В такъв тъкмо агент, в определени моменти, се превръща и окото на камерата във филма на Н. Узунова – например то ни разкрива, че, да, тялото на нейната героиня е снимано в еротичен ракурс (все пак тя е Самодива), но загадъчно, както се видя и от кадрите, и съвсем не в „голи сцени“, както го описва текстът зад кадър на Н. Узунова. Още повече, че от филмовия наратив изпада едно важно обстоятелство – да, дъщерята на бохема и писателя Н. Илиев ще се снима във филма Ива-Самодивана Кирил Петров, за чийто кастинг се явява без знанието на родителите си, но на снимачната площадка неизменно присъства нейната майка, която е и първата критичка на неумелите ѝ любовни сцени. После, този незавършен филм е копродукция и унгарската актриса, която също се снима във филма (в същата роля) много прилича на Дорина, затова в различни сцени от филма Ива-Самодива стопкадър и внимателно вглеждане стават наложителни за всеки обектив – на камерата, на науката[17].
Подвъпросно остава и казаното във филма, в акцента върху голото ѝ тяло, оставяно дълго така в килиите на ДС, затова интересно ще бъде да се разкрие повече от неговата документална основа. Защото в спомените си тя пише: „Накрая в 18:30 същата вечер дойдоха за мен и ми върнаха обратно роклята и палтото“[18], преди да я отведат на разпитите, които се описват във филма на Н. Узунова. Нека припомня, че тъкмо тези спомени, получени от „непознат“, както ни се представя във филма, са моторът за този филм. Още повече, че във филмовия наратив не е включен друг важен факт, а именно, че в личния архив на семейство Симпсън има документ за медицински преглед на Дорина, който тя явно прави и по съвет на Ф. Симпсън, веднага след освобождаването си, а в него се говори за само леки охлузни рани и синини по лицето.
Нещо повече: филмът на Н. Узунова пропуска важно обстоятелство, което се превръща във важен съюзник на Дорина, за да оцелее тъкмо тя – сякаш само едно разглезено момиче; бивайки заложник на мъжки политически игри, тя ще се превърне в затворник без права, за да се изправи лице в лице с оголения свой живот без юридическа, културна и социална стойност. Всъщност Дорина не попада в мазетата на ДС като дъщеря на Н. Илиев, както твърди филмът на Н. Узунова., а както ние вече споменахме по-горе (и сме го правили и преди това) – като годеница на Ф. Симпсън, дипломат в британската мисия към Междусъюзническата комисия в България (октомври 1944-1948 г.). Тъй като този кеймбриджки възпитаник (когото съдбата сблъсква многократно с Ким Филби, не само в колежа и департаментите на Форин Офис, а и по случая на неговата съпруга Дорина) е единственият чужд западен дипломат, който присъства на „Процеса Петков“ с личен преводач адвокат Кусев – един българин, който явно отстоява идеали със съзнанието, че навярно си подписва смъртната присъда. А това събитие на едно външно, чуждо и по изключение тяхно присъствие в комунистическата съдебна зала съвсем не е случаен факт – ваденето на такъв пропуск се оказва естествено много трудно, пречките са безкрайни, а преписките дълги, за да се откаже всеки. Само благодарение на силната мотивация на Симпсън, свързана и с Дорина и политическата съдба на нейното семейство, той успява.Свързаност, която обаче ще изпрати неговата годеница в ръцете на ДС.
Обемните и детайлни репортажи на британския дипломат (в досиетата на Държавна сигурност – агент и шпионин) за съдебната практика и методи от „Процеса Петков“ стават едно от основанията за блокирането на българското членство в ООН. Затова и интересът на службите към Дорина идва от факта, че тя има път не само към сърцето на британския дипломат, но и към сейфа му – Дорина трябва да бъде вербувана да шпионира годеника си и въз основа на тези сведения да бъде свален дипломатическият му имунитет, а той – екстрадиран. Ясно е оттук насетне, че методите на терор и насилие ще бъдат различни – не целят нейното физическо и морално унищожение, което обаче съвсем не ѝ спестява първоначалния страх, ужаса и унижението, но внася нюанси към истината за „Случаят „Балерината“: всъщност агентите са принудени да внимават с „любовницата на английския агент Симпсън“, защото очевидно в нейния случай целта им е различна[19].
Нещо повече: фабулата на „Случаят „Балерината“ се развива около смъртоносния танц на едно буржоазно момиче със службите на Държавна сигурност и очаквано неговата драма и залози ще се разгръщат през разследваните истини за нея в досието ѝ, което носи същото име. Но достъпът до досието на Дорина в архива на Комисията по досиетата е само през съгласието на наследниците ѝ, а сред целия екип на филма, поне видимия, няма такива лица – факт, лесно проверим в справките на тази институцията, която спазва закона. Участието на Екатерина Бончева във филма е свързано с проясняване на методите на Държавна сигурност, но не и с разкриване на факти от и около досието на „Балерината“, което тя и направи професионално и отговорно.
Всъщност Дорина има още едно досие – „Пенка“, нека да го добавя тук, което както и първото също е отворено в публичното пространство, пуснато е отдавна в научно обръщение, през метод и теория, но и с официално разрешение на нейния наследник, Кристофър Симпсън, синът на Дорина[20].
Известен британски фотограф, той публика и майчината си автобиография – „Where do you come from…“ by Dorina Simpson M.B.E, copyright 2014 Christopher Liddon Simpson. Преживяното в мазетата на Държавна сигурност от Дорина, съвсем неслучайно, е част от важна глава в нейната история – „Моят арест, моята сватба“. Така синът осъществи посмъртно едно от силните си майчини желания – тя иска и търси да разкаже публично (през 1986 г.) опита си с българските тайни служби и MI5, изпращайки историята си до The Daily Telegraph and Sunday Express, като и двамата главни редактори отказват да я публикуват, въпреки че редакторката на първия вестник признава, че историята ѝ е вълнуваща и парализираща, но не е за тях.
* * *
Явно е, че Дорина, едно буржоазно момиче има друг ресурс, за да се съпротивлява срещу социалното лицемерие и политическата корупция, но и да отстоява солидарно онова друго, което възприема катонесправедливо, като пошло и нечестно, доколкото то отнема „достойнството на човека“ – всъщност отстояване, зад което играят сенките на различен неин травматичен телесен опит. И този опит съвсем не се свежда до преживяното в мазетата на ДС, каквото внушение оставя филмът, а се трупа в други места на нейните болка и социално страдание, сконфузеност и самота, но и в чието надмогване ще се формира необикновената нейна женска субективност, надмогване, в което тя ще се овластява за своята практически друга благотворителност за света на сивата и социална маргиналност; теза, която сме отстоявали публично в различни публикации. Още повече, че този особен неин ресурс да надмогва и преодолява включва и високият ѝ буржоазен хабитус – произход, образование и формиране, но и индивидуални ценностни мрежи и идеали, включително утопични. Всичко онова, с което тя напуска България и което всъщност става видимо в начина, по който Дорина се държи в мазетата на ДС, както ще обобщим след малко.
Отказът на екипа на филма „Случаят „Балерината“ да насочи камерата тъкмо към друго скритата същност на Дорина, практически превърна много от залозите на едно особено благотворително женско наследство в сякаш само шлаката на един живот.
Защото изследването на ресурса за нейната сякаш различна и нетипична идентичност на „добре възпитано буржоазно момиче“ (в смисъла на Симон дьо Бовоар), който практически е сложен комплекс от образование, възпитание, формиране, но и индивидуални качества и ценностни мрежи, остава и един от пътищата за разкриване загадката на нейния живот, част от която е и въпросът защо всъщност тя успява да надиграе агентите на Държавна сигурност, макар и подпомагана от политическите обстоятелства; а те не винаги стигат.
Всъщност филмът на Н. Узунова не успя да ни покаже Дорина и като принадлежаща на друго поколение – „Третото“[21], като не се опита да повдигне завесата както към образованието и формирането му на базата на споделени ценности, така и към същността на тогава младежката им култура и нейните места (кафенета, клубове, плажове), които не са само в развлекателно забавния жанр. И със самото това един документален филм не ни каза почти нищо за онова, което ги превръща в свободни и освободени, но волеви и устремени, а и социално чувствителни – те имат идеали и за тях ще се борят, трудно се прекършват. Затова и в съпротивите си срещу комунистическите пренаписвания на тяхното буржоазно минало те ще спасят, обогатят и умножат всичко ценно за тях, което им е отнето след Девети септември – най-вече мечти, желания и надежди за по-добър свят. Всичко онова, за което след Стефан Попов, Стефан Бочев, Стефан Груев също се изписа доста.
Затова и Дорина успява да мобилизира в най-важната битка в живота си, тази с агентите на Държавна сигурност, основни свои качества и способности – логика, аналитичен капацитет, хладнокръвие, съобразителност и артистични дарби, игривост и находчивост. Като действията и се основават на възприятия и оценки, на ценностни мрежи, които са сякаш неочаквани за нейната, възраст, класа и пол. Качества и способности, но и ценности, които едно разглезено и привилегировано буржоазно момиче явно въплъщава и превръща в свой съюзник в мазетата на Държавна сигурност; а това е самоговорещо за нейното образование и формиране.
Все факти, които осветляват важна ситуация – в рапортите на службите на ДС Дорина остава и катослучай на „провалила се агентурна операция заради слабостите на оперативния работник“. Особен случай, от които изплува образа на друго момиче, което е сякаш невидимо за камерата във филма на Н. Узунова. Да, Дорина изиграва брилянтно най-важната си роля в живота, нещо, което вече сме го изговаряли в публичното, но роля, за която обаче тя се подготвя на много други сцени и за която тя има много съюзници[22] – факт, за който „Случаят „Балерината“ дори не загатна.
Да, със сигурност Дорина не е покорно момиче, но явно тя има и ресурс за своето непокорство. Тя въстава срещу новата власт след Девети септември, осмелява се и се одързостява да бъде друга, различна, съпротивлявайки се срещу всекидневните форми на комунистическото насилие, както преди се бунтува срещу предразсъдъците и лицемерието на консервативната майчина среда, които оспорват собствените ѝ ценностни мрежи, мечти и настроения. Така, както след това – в агонизираща буржоазна и бързо комунизираща се София – Дорина се опълчва и срещу тези от бащиния ѝ бохемски свят, които след Девети септември започват различно да го предават и да се отнасят с нея, след смъртта на нейния баща, съвсем не така, както преди. Всъщност тъкмо в тези кризисни ситуации тя прозира в невидима дотогава за нея реалност – онези двойни залози на двойните съществувания, по думите на П. Бурдийо, практически различна действителност на света, в която пребивава. Към нея Дорина остава особено чувствителна през целия си живот, защото още тогава тя е възприема като онова невидимо съучастие в несправедливата присъда на нейния баща.
С прозренията си за това, което всекидневно подкопава нейния свят, бивайки съюзник на комунистическия терор, но и със съпротивите си срещу него едно момиче на прага на зрелостта влиза в своето пълнолетие[23]. Затова тъкмо Дорина, разпознавайки прояви на предразсъдъците и политическото лицемерие на едно корумпирано и социално несъстрадаващо общество, ще се разбунтува отново. Сега в постколониален Мавриций – заради участието ѝ в разкриването накорупционни практики и на новия режим, тя през 1979 г. отново ще опакова набързо куфара си, за да напусне острова, на който оставя не само името си заради благотворителността си за излишните, отритнатите от живота, но и сърцето си[24].
Всъщност оттук насетне, след 1980-те, тя ще се заеме със своята автобиография – Where do you come from? By Dorina Simpson, и със самото това ще даде отговор и на онова, пред което отново ще въздъхне Увалиев, а именно – „откъде всъщност идва тази невероятна българка“[25].
* * *
Нека обобщим: историческото наследство на Дорина Илиева-Симпсън отдавна е предмет на изследователски интерес. Очевидно е, че архивът на един живот е вече отворен в публичното пространство през метод и теория. А това, нека отново подчертаем, е и условие за възможност да не се допусне находчивият сценарист заради сензация или цели от друг ред, идеологически или политически, да жертва истини, правейки ги полуистини, да прикрива, вместо да разкрива невидимото в историята на един живот. Изкушение, на което явно сценарият и камерата на популярния документален филм „Случаят „Балерината“ не са устояли. Именно затова посягаме отново към биографичния случай Дорина Илиева-Симпсън.
Сцените във филма на Н. Узунова с „тъмната стая“, в която сякаш за първи път се промиват негативите, с ясен метафоричен привкус, че оттук насетне ще се развива и филмовата лента на един живот, остават по-скоро „измислица на находчив сценарист“ или режисьор. Тъй като тези негативи са проявени доста по-рано от други ръце, а спирките от уникалната ѝ биографична траектория и съответните им документи, събития, факти – включително и досиетата ѝ в архива на Държавна сигурност, както и разказът за съзряването ѝ, са продължително осветлявани, попадайки във фокуса на различни изследователски парадигми. Всъщност тази лента – лъкатушният земен път на Дорина в образния език на Увалиев, е развивана продължително в научната и културна публичност. Нейните кадри, каквито са биографичните фрагменти на живота ѝ, биват увеличавани и изучавани през различни научни обективи много преди към тях да се насочи филмовата камера – те са тематизирани и проблематизирани в статии, конференции, проекти… В този дългогодишен изследователски контекст стана възможно да се публикува и нейната автобиография на езика, на който Дорина избира да я напише – английския, езика на нейния съпруг, неин нов идеал[26].
Нещо повече: съвсем очевидно е, че някои от фрагментите и сюжетните линии от публикуваната ѝ автобиография също се въвличат във филмовия наратив на Н. Узунова – нейната първа глава е посветена на семейството и детството ѝ, а друга – на военна България със заглавие „Моите мечти и надежди“. Но бивайки неосмислени и неразбрани от филма в контекста на биографичното ѝ време, те по-скоро говорят за фактическо непознаване на нейния живот. Например Дорининият детски спомен за това как „прави кино“, когато под влияние на видяното в зоологическа градина изпразва съдържанието на бащината си чанта, пръскайки заплатите на дипломатическия корпус, е съвсем невероятна за нея история, защото тя напуска Рим ненавършила една година, през 1926 г., връщайки се там отново много по-късно, но без семейството си.
Казвам това тук, за да онагледя факта, че работата с един детски фантазъм, който в автобиографичното писане на Дорина има друга функция, всъщност съвсем не е безобидна и изисква внимателен теоретичен подход, за да не се поставя под съмнение истинността на нейната автобиография, чиито залози са ценно научно, социално, културно и политическо наследство.
Същото се отнася и за пропуснатия факт, че Дорина работи като секретарка в една от западните легации – да, заради връзките и познанствата на баща ѝ, но така тя не е безработна, а в противен случай рискува да бъде изпратена в трудово-възпитателен лагер, от чийто списъци изпада случайно, както удостоверяват досиетата ѝ в ДС.
Всъщност независимо от претенцията филмът на Н. Узунова „Случаят „Балерината“ да бъде представен като откритие и факт на петгодишен труд на този екип, то неговите сюжети и тези звучат познато. Защото истината е различна – биографичният случай Дорина Илиева-Симпсън е предмет на дългогодишни усилия за разбиране, осмисляне и публично унаследяване на залозите на едно различно историческо наследство, на една женска биография, която е счупена в смъртта на бащата – убития без съд и присъда Н. Илиев. Затова и Дорининото завръщане в България се състоя през 1992 г. и то по начин, който е показателен за силата и властта на нейното наследство. То се съпротивлява на конфискации, защото така е създадено – през волята на една дъщеря да спаси бащиното си наследство от комунистическия терор, който пренаписва, обезсмисля и обезличава един човешки живот и неговата лична и публична история.
Затова тя се завърна в България едва след падането на комунизма, след 45-годишно отсъствие от страната, която комунистическият терор превърна в чужда за нея, в страна, която не е нейната.Нейното особено завръщане за съжаление бе възможно само като посмъртно, тъй като след убийството на Георги Марков Дорина става подозрителна и започва силно да се страхува за живота си и съдбата на семейството си – живот и съдба, свързани с комунистическото насилие след девети септември 1944 г. Не искам да гадая дали тя щеше да посети България и нейните благотворителни институции, ако беше спечела още една смъртоносна битка – с рака.
Всъщност, завръщайки се тук, през нейния некролог – място на почит, преклонение, но и разкаяние пред достойните дела на достойната дъщеря на Н. Илиев, на убития от комунистите неин баща, през 1992 г. се изпълва посмъртно нейната жизнена мечта. Да бъде призована тъкмо тя като свидетел за несправедливостта на една историческа и класова присъда – това Увалиев прави с некролога, със своето покаяние пред нея.
Така Дорина се завърна България, такава, каквато я напусна – достойна дъщеря на един баща, жертва на насилие, зад което стоят много още неразказани и неизследвани факти за българската история. Ноне тях ни разкри филмът „Случаят „Балерината“ на Н. Узунова.
Доц. д-р Снежана Димитрова е преподавател по балканска история в ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Тя е преподавала в SSEES, UCL, London, в „Пол Валери“ в Монпелие, в „Льо Мирай“ в Тулуза, в Първи римски университет „Сапиенца“. Публикува книги и статии в областта на национализмите, войните, изследванията на пола. Интересува се и пише за развоя на микроисторията и афективния обрат в науката.
Част от снимките в публикацията са част от личния архив на Кристофър Симпсън – „Where do you come from…“ by Dorina Simpson M.B.E. Copyright 2014 Christopher Liddon Simpson.
5