НОС „ХРИСТОС“
Заспа морето в синя тишина.
Рибарска лодка мрежите събира.
А времето е спряло във нощта,
която под едно крило прибира
и хора, и съдби,
мечти, родени под звездите.
И само вятърът шепти,
задъхан, лунната си песен,
преди да стихне уморен
и да изгасне край скалите.
В самотен мрак брегът заспива,
потъва в синя тишина –
любов, и болки и съдби
събрал в едно, в една мечта:
Тоз светъл миг да продължи,
да греят вечно тук звездите
и вятър тихо да трепти,
да пее нежната си песен
за този бряг, за този нос,
наречен някога „Христос“.
ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА! 
Изпълнение – Васил Петров
Божествен взор небето озари,
прогледна с пролетни лъчи.
Запяха птици – ангели добри.
Възкръсналият Син се възвиси –
с Отца и със Светия дух един.
Да бъде светлина – Амин!
Венецът трънен засия,
разцъфна във безброй цветя
с усмивката на пролетта –
мечти в очите на деца –
Божествен дар от Бог един,
да бъде вечно в нас – Амин!
Припев:
А истината – тя е свята.
Тя грее вечно над Земята
и в очите на децата,
и в душите, и в сърцата,
за да бъде Бог един –
и Отец, и Дух, и Син – Амин!
Истината е искрата –
тя от Кръста свети в мрака
и разпалва светлината
във душите и сърцата!
КАКВО НЕ БИХ ТИ ДАЛ? 
Изпълнение – Орлин Горанов
Какво не бих ти дал за да останеш? –
Дори очите, със които те видях;
дори сърцето, със което те обикнах;
дори живота, който разпилях!
Какво не бих ти дал да ме докоснеш
със поглед в здрача теменужен
и с тихи стъпки тихо да приседнеш
под пламналия залез с вятър южен?
Какво не бих ти дал да не забравиш
онези плахо гаснещи звезди
и с тях в душата огън да запалиш –
да хвърля искри, вечно да гори?
Припев:
Да изгори душите ни, и двете,
и цвете да поникне в пепелта.
Красива роза то да стане сетне –
цветето на любовта!
ПРИСТАНИЩЕ
След дълъг път, когато се завърнеш 
в пристанището тихо вечерта
и я потърсиш, за да я прегърнеш,
но не откриеш Любовта;
влез в кръчмата със каменни дувари,
под сянката на тъжните смокини –
на масата с приятелите стари
пред чашите със гъсто черно вино.
Припев:
Запей моряшка стара песен –
за вятъра и белите платна,
за мрака черен, звездопада късен,
потънал в синя тишина…,
за бурята, запалила небето,
целунато от кървава луна
усмивката ѝ слънчева в нощта.
Замина с друг. Какво да правиш?
Остана сам – самотен с песента.
ЦВЕТЯ ОТ МОЯТА ДУША
Изпълнение – Орлин Горанов
По вятъра изпратих ти писмо,
откъснат лист от моята душа.
Получи ли го ти, не знам,
или потъна в мислите ти, там,
където чувства, спомени ведно
гаснат в мрачна самота?
По облака изпратих ти сълза,
отронена от моята душа –
дъждовно огнено небе,
от бури, мълнии разбито,
небе с угаснали звезди
и с черни облаци покрито…
По залеза изпратих ти луна
с разпуснати в тъма коси.
Тя с бледолунна светлина
изгря във твоите очи.
Припев:
По изгрева изпратих ти цветя –
букет от слънчеви лъчи,
цветя от моята душа,
в която слънцето си ти!
ОЧАКВАНЕ
Към залеза очите приковани.
На палубата – тишина.
И само шепот на вълните
притихва в корабни витла.
Отронен вик – посреща ни брега.
Пристанището тихо ни очаква.
Примигват замечтани светлините
във падналия мрак едва-едва…
Припев:
Очакване. Сърцето лудо бие.
На пристана е пусто – тишина…
Но ето – стъпки на жена
във здрача на смокините се крият.
Усмивка плаха… и целувка.
Прошепнати като насън слова.
Погалени от лунната милувка,
две сенки сливат се в една.
ЗЛАТЕН РИТОН
Прозорците в тихата вечер заспиват,
но твоят е буден, примигва едва.
Гласът на трамвая сънен затихва –
безследен потъва дълбоко в нощта.
Очакване тръпне – любов и надежда.
В прозореца скрита е блян-светлина.
Клавишите в тъжна соната подреждат
разплакани ритми в пустинна тъга.
Последен акорд и пианото спира.
Изгрява в очите ни късна луна.
„Видях те, видях те! Нима не разбираш? –
Превърна ме в своя робиня-съдба.“
Припев:
„Аз чаках те дълго, с пианото плаках.
Изплака душата ми стон подир стон.
Но в късната вечер все пак те дочаках
и щастие пихме от златен ритон…“
