Весела Ножарова: Държавата трябва да има своята роля в развитието на българското съвременно изкуство

През последните няколко години интересът към съвременното българско изкуство чувствително се увеличи. Наблюдава се тенденцията публиката, която не е част от художествената сфера, да има желание да се самообразова, да знае. Тя се нужде информацията да бъде представена достъпно, да се изкаже на популярен и разбираем език. Това става възможно с инициативата на Фондация “Отворени изкуства” да представят лекции за съвременно(българско и световно изкуство), на които всеки може да се запише. Хора от различни области имат възможността да слушат изкуствоведи и специалисти и да отговорят на своите въпроси в съпроводените дискусии.

Следващата стъпка e идеята целият материал за съвременното българско изкуство да бъде събран в книга. Никак не лесно начинание, имайки предвид, че подобно толкова систематизирано и пълно проучване до този момент не е правено. И не би се получило без усилията на авторката – Весела Ножарова. Тя се стреми да представи събитията в художествената сфера през последните 35 години чрез един културологичен подход. Изслушва множество гледни точки, разглежда случилото се не само от погледа на творците, но и на кураторите и изкуствоведите, преглежда огромен по своя обем материал и архиви от музеи и галерии. Стреми се обективно(до колкото е възможно да се избегне субективността), да изведе духа на времето.

@facebook

Весела Ножарова е куратор, изкуствовед и критик на свободна практика. Завършила е магистратура в НХА със специалност “История на изкуството”. Работила е в СБХ, галерия “Ирида” и “Ата” – център за съвременно изкуство. Била е програмен мениджър по визуални изкуства в “Червената къща” от 2003 до 2006г. Куратор е над 40 изложби в България и чужбина. В момента е куратор във Фондация “Credo Bonum”. Занимава се с дейността си от дълго време и голяма част от събитията, за които пише в книгата, познава от първа ръка.

За процеса на въвеждане на публиката в това що е съвременно българско изкуство, за времето и контекста, в който работят българските художници през 80-те и 90-те години и за техните очаквания спрямо държавата разговаряме с Весела Ножарова.

 

Книгата e озаглавена “Въведение в съвременното българско изкуство”. Вие изнасяте лекции по темата от 2011г., а все още е необходимо въвеждане. Колко дълго ще продължи този процес на встъпване на аудиторията в тази област?

Това е нормален и дори закъснял процес при нас. Текстовете за съвременно изкуство винаги ходят успоредно или след работата на художниците и институциите. Това е нормален процес, защото това е природата на съвременното изкуство. То има нужда от контекстуализиране, от вмъкване в историята. При нас този процес е закъснял, има малко исторически изследвания, а ако има такива, те са предназначени за професионалната публика. Лекциите се оказаха много успешни, но все пак са пред ограничена публика, максимум 80 човека и не могат да компенсират липсата на текстове по история на изкуството.

С какво допринася познаването на сцената, институциите, генезиса на изкуството?
Би помогнало много както на публиката, така и на младото поколение художници. На публиката, за да оцени и разбере смисъла на това което вижда в галериите в момента, а на художниците, да им даде познание за извървения от други художници вечер път, път върху който биха могли да стъпят с ново самочувствие и да вървят напред. Понякога това значи и предпазване от повторения и нелепи съвпадения в изкуството, на което иначе често сме свидетели.

До какви проблеми води липсата до този момент на подобно проучване?
За повторенията и съвпаденията вече казах, като практикуващ куратор съм имала не веднъж възможност да наблюдавам такива ситуации. В същото време, една от целите на книгата е да повиши видимостта на това изкуство от вън на вътре. Книгата има и втора, английска версия, която би помогнала много на специалистите извън страната да разберат случващото се в изкуството в България и би спомогнало за неговото по-адекватно представяне по света.

Какъв е основният фокус на отделните лекции, събрани в книгата?
Книгата следва една хронологична линия. Разделена е на 4 глави, всяка от която е посветена на един определен период. 80-те, първата половина на 90-те, втората половина на 90-те г. на 20 в. и петнадесетте години от 2000 г. до 2015 г. В тези 4 периоди, стъпка по стъпка са разгледани събития, изложби, фестивали, дейността галерии, художници, куратори и галеристи. Няма да скрия, че за мен най-важно е било представянето на отделните произведения на изкуството, защото те са същината на художествената дейност.

Защо именно 1982г. дава началото и каква е атмосферата през този късен социалистически период?
Трябваше да се постави някъде началото. Историците на изкуството са се обединили около едно произведение на изкуството от 80-те г., а именно „Воден змей” от 1983 г. на варненския художник Веселин Димов. Аз измествам с година по-рано тази хронология, през 1982 г., когато същия художник прави изложбата „Терен и конструкция” в Морската градина на Варна. В първа галава, която се занимава с този период, късния социализъм, е отделено много внимание на времето, на контекста в който работят художниците, на особената атмосфера която цари в иначе затворената социалистическа държава. Парадоксалното съчетание на застой и кипеж.

Разкажете повече за духа на 90те, за неговия кипеж и ентусиазъм?
90-те години са изключително време. България преминава през множество икономически и политически кризи. Има постоянна несигурност, появяват се и изчезват различни играчи в обществото, но и на художествената сцена. Това са години на изключителен ентусиазъм и на истински артистичен кипеж. Има много художници, които често пъти воюват един с друг. Това е времето в което българската художествена сцена става разпознаваема в света и художниците започват да пътуват и да показват своите работи на големи художествени форуми. За една част тях този опит е много успешен, за други води до тежко разочарование. Прехода е преход във всяко едно отношение.

Каква е новата генерация творящи днес?
Намираме се във време в което художествената сцена е професионална и образована. Младите вече са учили и живели поне в още една европейска държава и много добре съзнават спецификите на работата си като професионални художници. В същото време, въпреки несъмнения си талант, не малка част от младите автори са лишени от продуктивността и борбеността на предните генерации.

Какви са техните очаквания спрямо държавните институции?
Държавата трябва да има своята роля в развитието на българското съвременно изкуство. Има неща, които не могат да се случат без държавна политика. Участието ни във Венецианското биенале е само едно от тях, но също така от Министерство на културата зависи и качеството на дейността на Националната художествена галерия и нейния филиал за съвременно изкуство САМСИ. Държавата е и тази, която би трябвало да подпомага представянето на съвременно изкуство зад граница, като част от идентичността на българската култура. Това все още не се прави.

 

Екатерина Ангелова

About Екатерина Ангелова

View all posts by Екатерина Ангелова →