За насилието ли сме или за третия пол?

През 2015г. по инициатива на Мария Габриел се проведе мащабна кампания срещу насилието над жените. Основната  цел беше  повишаване информираността на обществото към този сериозен проблем  и ангажираността  на отговoрните институции. Тази инициатива не успя да достигне до всеки потребител  на информация и остана скрита някъде там преди 3 год. Днес обаче насилието над жени е тема номер едно, заедно с издирването на третия пол.

Наистина ли ставаме свидетели на окончателното предефиниране на мъжките и женските роли или просто сме въвлечени в поредния медийно-политически сюжет?

Всичко започна с предложението към Правителството да ратифицира Истанбулската конвенция, чиято основна задача е да бъде още един начин за справяне с насилието над слабия пол.  В конвенцията е дадена дефиниция на термина ,,джендър“ (пол) – ,,социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. Никъде в текста не се споменават хомосексуални или транссексуални хора и такива от ,,третия пол“. Всички експерти и политици с опит в работата по конвенцията са единодушни, че тя не цели защита на сексуалната идентичност, не въвежда трети пол, нито отваря врата за еднополовите бракове, защото това не е в предмета ѝ. Тя цели да защитава жените от насилие, когато то е основано на факта, че са жени.

Само, че за човека от улицата конвенцията е равна на пропуск за повече хомосексуалисти.

Фокусът на документа беше изместен твърде далеч, след като ВМРО излязоха с официална позиция, в която категорично се обявиха против ратифицирането му. Според тях той налагал „учебни програми за изучаване на хомосексуализъм и травестизъм и създава възможност за налагане на еднополовите бракове” у нас.

На 4 януари тази година, Институтът по социални дейности и практики публикува в своя сайт, че приветства предложението за ратифициране на Истанбулската конвенция. Неговата позиция е, че приемането ѝ ще бъде една сериозна стъпка към намаляване на насилието над жени и деца и са ,обезпокоени от “интерпретациите, изразени в позициите на представители на ВМРО,  БСП и други политически фигури, които заляха медийното пространство“.

Президентът Румен Радев заяви, че България разполага с достатъчно документи срещу насилието. Основният е Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН). Член първи от този закон гласи: “Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство“. ЗЗДН съществува от 2009 година и от тогава не е променян, което според някои го прави неприложим в голяма част.

Приликите между ЗЗДН и Истанбулската конвенция за ясни.

Виждат се ясно приликите на закона с конвенцията и не е грешно да кажем, че проблемът не е в това, колко документа ще ратифицира България, а осъществяването на мониторинг върху тяхното изпълнение.
Кой ще бъде отговорен за съзадаване на необходимата агенция, която да прави проверки и да изготвя статистики? По какъв начин ще се събират данни, знаейки, че повече от половината жертви на домашно насилие, не се разкриват?  Бори ли се нашето законодателство с насилието? А обществото? Защо не се говори за проблема и защо се неглижира с издирване на Пол.

На аудиторията ѝ писна да слуша аргументи ,,за“ или ,,против“ конвенцията и това, от което нямаме нужда е провеждане на референдум  по темата. За малкото, които осъзнават съдържанието на Истанбулската конвенция, тя е мощен инструмент в борбата срещу насилието генерално, не само над жени. За останалите е непонятен документ с непонятното за тях, джендър понятие.

Мариела Петкова

One Comment on “За насилието ли сме или за третия пол?”

Comments are closed.