ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
NEVERMORE
Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
— Никога веч!
Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
— Никога веч!
Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
— Никога веч!
БРЕЗИТЕ СЛАДОСТНО ЗАСПАЛИ…
Брезите сладостно заспали,
облъхва трепетно нощта,
и от клоне им погрозняли
се ронят златните листа.
Самин загледан в небесата,
звездите огнени следя,
и в техний рой, с копнеж в душата,
аз търся своята звезда.
И блян ме сладостен люлее
за оня лучезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.
И де животът свиден ден е
и цветна пролет — младостта…
От тъмните брези над мене
се ронят златните листа…
