На 1 април 2021 г. се навършиха 55 години от внезапната кончина на писателя Димитър Димов, който си отива от видимия свят на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния, където той получава масивен инсулт. В този предсмъртен период той е от най-известните родни писатели – председател на Съюза на българските писатели (от 21 март 1964 г. ), жив класик, автор на забележителните романи “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”.
Предлагаме ви откъс от “Поручик Бенц”, един новаторски за нашата литература психологически текст.
ДИМИТЪР ДИМОВ
(1909 – 1966)
Из романа „ПОРУЧИК БЕНЦ“
***
Вечерният здрач се бе съвършено сгъстил, когато Бенц почувства нужда да стане и да си върви. Той се изправи с огромно усилие, почти омаломощен от движението, което направи. То изчерпа силите му напълно, сякаш бе станал с някакъв грамаден товар върху плещите си.
– Трябва да вървя – каза той глухо. – Дежурен съм в болницата.
Това бе вярно.
– Толкова рано!… – произнесе тя със странен, уморен глас.
– Трябва – повтори Бенц, давайки си твърде обикновен вид всред отчаянието, което разкъсваше гърдите му.
– Не бързайте – помоли тя със същия отпаднал глас.
Бенц доби впечатлението, че тя е изнурена сякаш по същия начин, по който бе и той. Самото й положение върху стола изразяваше много добре това състояние. Двете й ръце висяха безпомощно отстрани на тялото, придавайки на цялата й личност крайно отпуснат вид. Бенц се постара да каже едно досущ обикновено „довиждане“ и тръгна към изхода на градината. О, колко близо бе той до спасението си!… Но всичко в тия дни бе против оная разумна сила, която искаше да го спаси. Внезапно Бенц съзна, че фройлайн Петрашева бе тръгнала с него. Почувства провирането на ръката й под мишницата си. Обзе го мигновено желание да я блъсне далеч от себе си, но това разумно пробуждане на волята, измамливо поради краткостта си и неспособно да го върне назад, се удави в безкрайната сладост на докосването й. Следващия миг той стискаше пръстите на ръката й с отчаяното и безвъзвратно решение да върви – не усещаше ли с прозрението на ясновидец – по гибелния път на любовта си. Крачките им неусетно ставаха по-малки и рамото й все по-силно се притискаше до неговото. Онова, що съзнаваше, бе меката трева, по която вървяха, и ужасната близост на тялото й. Друго, много по-слабо и някак успокоително усещане бе това, що идеше от тишината на сгъстения здрач. Бенц почувствува облекчение, когато ръката й се раздвижи и сякаш направи усилие да се измъкне изпод неговата. Освободи я инстинктивно. Но вместо да се издърпа, ръката на фройлайн Петрашева се плъзна около кръста му, без да прекъсва сладкия ужас на докосването си. Бенц улесни движението, като повдигна своята ръка и я сложи върху другото й рамо. Направи го машинално. След това двамата се спряха и в същия миг, подчинявайки се на някаква мощна сила, която направляваше движенията му, Бенц привлече Елена към себе си. Известно време той се бори с мисълта, че някой можеше да ги види, после – с яркия блясък на карбидната лампа, който идваше от прозореца на Хиршфогеловата стая. Тоя блясък пронизваше очите му до момента, в който топлата влага на устните й го накара да ги затвори. Бенц загуби представа за всичко, що ставаше около него. Само ускореното и дълбоко дишане на Еленините гърди разделяше блаженството му на кратки мигове, сливащи се неумолимо с вечността. Той изпитваше усещане за безкрайна тишина в себе си и около себе си, наситена с тънко благоухание на ориган; и в тая тишина замря последното движение на мисълта му.
Пронизващото отваряне на пътната врата го върна отново към действителността. Той усети върху гърдите си лекия натиск на ръцете й, които правеха усилие да го отблъснат. Освободи я веднага и се по-чувствува зашеметен, сякаш бе паднал от огромна височина. Карбидната лампа от прозореца на Хиршфогел блесна отново в очите му.
– Това е лудост! – прошепна тя, като оправи косата си.
– Съжалявате ли? – попита Бенц мрачно. – Не се бойте! Рано е да се страхувате от угризения.
– Защо дойдохте тук? – попита тя уплашено.
Гласът й трепереше.
– О, не зная!… – отговори той иронично. – Може би от шарлатанство. Сега трябва да се махна, нали?
– Махнете се! – каза тя шепнешком, потискайки някакво отчаяно вълнение, и сложи ръцете си върху пагоните му. – Махнете се от мене, от тая къща, от всичко, което е недостойно за вас.
– А!… – възкликна Бенц. – Недостойно? За живота си ли говорите? Но любовната игра е стара като света и, струва ми се, винаги сте я обичали. Защо бягате сега от нея? И защо избирате пътя на себеунижението? Гризене на съвестта може би. Признахте, че сама сте искали да идвам. Просташка чувствителност, недостойна за личността ви. Върнете се в София при блестящите си флиртове, при ексцентричните си приятелства. Само тя може да задоволи сложния ви вкус, странната ви наклонност към жестоки експерименти. Или всичко това ви омръзна, та по-търсихте любовно развлечение тук?
– Любовно развлечение!… – произнесе тя унесено. – О, драги ми! Любовното развлечение е просто и искрено чувство! То би спасило от мъка и двама ни.
– Само вас! — избухна Бенц гвевно. – То отговаря на прищевките ви, но не се съгласува с амбициите ви. Ще го стъпчете веднага в краката си…
Чуха се стъпки на човек, който минаваше зад чимшировата стена на градината, много близо до тях, и те накараха Бенц да млъкне. Наоколо бе съвършено тъмно. Стори му се, че бе слугинята. Хиршфогел не можеше да върви тъй бодро. Но който и да бе оня, що можеше да ги чуе, Бенц не искаше да прави страданието си достояние другиму. Нито дори на фройлайн Петрашева повече. Под далечната светлина на Хиршфогеловата лампа той видя лицето й с разкривени черти, измокрено от сълзи.
Тя плачеше. Бенц я остави в тъмнината и като прегази безжалостно лехите с шибой и карамфили, излезе от градината. Той видя веднага до стълбите на главния вход силуета на човека, който бе минал зад чимширите. Непознатият се спря с очевидното намерение да види Бенц. Бенц мина покрай него. По австроунгарската фуражка на главата му, по монокъла, който лъщеше под нея, по съвършената елегантност на униформата му Бенц предусети веднага, че това бе капитан фон Харсфелд. Бе той. Не можеше да бъде друг. Колебанието на Бенц премина в пълна сигурност и в същия миг почувствува мрачно доволство от себе си.
Бенц мина покрай капитан фон Харсфелд, без да отдаде чест.
***
Тая вечер Бенц беше дежурен в болницата и прекара нощта с неизути ботуши, изтегнат върху походното легло, разбит, но опиянен от сълзите, които бе предизвикал. Струваше му се, че тук можеше да свърши всичко. Ако някога бе съзнавал възможността да се спаси, това беше в часовете на тая нощ, в ожесточението на думите, които бе произнесъл и които продължаваше да повтаря в мисълта си. Но дали това не бе самоизмама? Той познаваше безнадеждните морфинисти, които до последния момент твърдяха, че са запазили волята си, но отхвърляха съзнателно възможността да се спасят чрез нея. Той бе като тях. Любовният ужас е сладък и опияняващ, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности – да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега – Бенц предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.
Тая нощ Бенц реши да не ходи повече у Петрашеви. Но имаше ли сила да забрави Елена? Не мислеше за това. Бунтът на гордостта е тъй заслепителен, както любовта или омразата. Бенцовият път вървеше между две бездни — между отровното блаженство да притежава Елена и непоносимата възможност да живее без нея. Нищо не можеше да измени тоя път. Нито дори заминаването на Елена за София!
