Екатерина Пенчева издаде „Глътка вода изворна”. Предизвикателството да експериментираш върху хумуса на фолклора

Анжела Димчева

Спецификата на българското народно творчество учудва и очарова представители на други народи с богатство от сюжети и герои, ритъм и сложност на мелодичната линия, темпорални скокове и многобагреност на словесните картини. Тази уникална смес, плод на столетното превъртане на народностния гений през дълбините и превратностите на времето, на липсата на писмен норматив по време на турското робство, както и на  паралелното битуване на езическа ритуалност и православна каноничност, издига значимостта на фолклора до база за цялата поствъзрожденска култура – особено в края на 19. век и първата половина на 20. век. Не само писателите от възрожденската епоха, но и представители на модерните течения в литературата и музиката през 20. век създават стотици произведения върху мотиви, сюжети и ритмики от народните песни, изграждат повествователни конструкции върху заемки от приказки, легенди и предания, интерпретират басни, пословици и гатанки. Достатъчно е само да си припомним поемата „Кървава песен” на Пенчо Славейков, ранната поезия на Яворов (особено „На нивата” и „Градушка”), преразказаните приказки на Ран Босилек в сборниците „Неродена мома”, „Клан-недоклан”, „Жива вода”, стилизирането на народни приказки от Ангел Каралийчев, обработените народни песни от Добри Христов – основа на българското хорово изкуство, рапсодия „Вардар” от Панчо Владигеров. Дори Гео Милев като представител на експресионизма експериментира с фолклорни мотиви, като естетизира грозното и постига уникалност на българския модернизъм. Митологичното и фолклорно начало са красивата канава на „Старопланински легенди” от Йордан Йовков… Безкрайно много са имената на автори от всички жанрове в изкуството, повлияни от народното творчество или преработили идеи и сюжети от това неизчерпаемо наследство.

Разбира се, в съвременния технологичен, свръхскоростен и дигитален век сетивата на потребителя на културен продукт изискват от автора друга стилистична настройка, която да модифицира народностния елемент в адекватна реплика – разбираема и синергична, с близък до днешното светоусещане ритъм, динамика и текстура. Това важи не само за етномузиката, но и за адаптацията на поетични форми, каквито е реализирала Екатерина Пенчева в поетичния сборник „Глътка вода изворна” (издателство „Инфовижън”, 2021).

Книгата е разделена на 4 цикъла: „Народни песни”, „Народни приказки”, „Предания” и „Легенди”. Авторката е избрала популярни народни песни, които е адаптирала за днешния читател, осъвременявайки част от лексиката, но и запазвайки така характерните за фолклора устойчиви сравнения и епитети като: „снага – тънка топола”, вежди гайтани”, „люта ракия”, очи маслинови”, „турци душмани”, „женило-чернило”, „лице – ясно слънце”, „бяла погача”, „пояс-червен”, меден кавал”. Знаем от авторската поезия, че пътуващите сюжети от народното творчество имат множество интерпретации, особено в началото на 20 век. Откриваме ги и тук: в песента „Любчо Бога молеше” сюжетът е идентичен с баладата „Неразделни” на Пенчо Славейков, като вместо Явор и Калина се срещаме с любовта на Любчо и Любка:

 

Любчо Бога молеше

 

Любчо под лоза седеше

и Бога молеше:

− Боже, Господи,

ако се с Любка не вземем,

кога се Любка сгодява,

болен да легна,

кога годежът свърши,

много зле да ми стане,

кога се Любка зажени,

душата ми, Боже, вземи.

Когато Любка венчават,

мен да ме опяват,

когато нея от църква извеждат,

мен да ме изнасят.

Както помоли, тъй стана.

На сватбата Любка вика на мъжа си

да ѝ пусне дясната ръка,

с Любчо да се прости.

Както се с Любчо прощаваше,

тъй и тя душа Богу предаде.

Любка пред църква погребаха,

Любчо – зад църквата.

Кога на третия ден

гробовете преливаха,

на Любкиния расна тънка топола,

на Любчовия – зелен бор.

Раснаха и се през църква превиха,

превиха и прегърнаха.

Който ги види, все сълзи рони.

 

Като цяло тематиката, очевидните и скрити фабулни елементи припокриват традиционни за бита на българина от миналото сюжети: ухажване, годежи, сватби, работа на полето, седянки, самодивски премеждия, хайдушки неволи. Екатерина Пенчева умело използва алитерация, анафора и афоризми за постигане на търсената от нея автентичност. Читателят веднага открива бисерчето на народната мъдрост: „Богатство сговор не прави. / Сговор прави любовта”. Сред популярните народни песни се открояват чисто авторските, които поетесата е изградила във фолклорна стилистика: „Вечерница мома думаше”, „Бела платно бели”, „Гьорги дума майце си”, „Славейче пее в момини двори”, „Радина и чорбаджията”, „На самодивско ливаде”, „Стадо води Стоян овчар”, „Соколе, мой соколе”, „Заспа юнак Златан”, „Що си кахърна, дъще Калино?”. Определено в тях е постигната завидна лексикална и драматургична идентичност с народностното самосъзнание от 19 век.

Вторият раздел, събрал стихотворни варианти на известни народни приказка, е истинско постижение за поетесата. Добре познати сюжети са интерпретирани в класическо стихосложение и са подходящи за заучаване от деца, като спокойно биха могли да бъдат превърнати в театрални етюди или училищни представления. Мисля, че на малките читатели и зрители ще допаднат „Келешът и царската дъщеря”, „Цани и ламята”, „Неродена мома”, „Тримата братя и златната ябълка”, „Изкусният стрелец”, „За дума – жълтица”, „Болен здрав носи” и всички останали, сред които има и популярни басни като: „Косът и лисицата”, „Мечката и лошата дума”, „Котето и лъвът” и др. Екатерина Пенчева се е постарала да изчисти архаизмите, но все пак атмосферата на простонародния говор, бит и взаимоотношения да остане. Поуките изгряват ненатрапчиви с оригинални поанти в края на всяка творба.

Третият раздел фокусира вниманието ни върху стихотворни варианти на български предания – предимно с исторически контекст, като сюжетите са заимствани от различни епохи: Второто българско царство, турското робство, Априлското въстание, борбите за освобождението на Македония. От друга страна, библейски и митологични сюжети са залегнали в четвъртия раздел, събрал „вечните” теми за сътворението на света, вселената и човека, през притчи за греха, доброто и злото, до обикновени житейски въпроси.

Стихотворението на корицата „Везам, везам…” обосновава стремежа на Екатерина Пенчева да обогатява съвременната поезия, връщайки се към национално-специфичното, към онези морални устои, които сякаш избледняха в днешното свръхнапрегнато, антагонистично и глобално пространство, заличаващо обикновените радости и болки на „малкия човек”. В края на живота си всеки от нас би признал, че българското е в кръвта му, без значение дали е гражданин на света, защото уникалният ритъм на нашата народна песен е вграден в жизнения му код.