Пианистката ВЕСЕЛИНА МАРИНОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за творческия си път на корепетитор във Варненската опера; ролята на корепетитора като медиатор, балансиращ между стила на произведението, концепцията на диригента и индивидуалността на певеца; различните прочити на едно и също произведение; солистите от миналото и днес; „Норма“, „Мнимият болен“, „Турандот“ и моментите, които я правят щастлива.
– Как Варненската опера стана твоя професионална съдба?
– След като завърших Музикалната академия в Пловдив с пиано и педагогика, работих няколко години с детския хор на маестро Захари Медникаров. Не съм и допускала, че някога ще сменя хора с операта, но после срещнах драматурга на Варненската опера Анелия Събева, моя преподавателка по история на музиката в Музикалното училище във Варна и тя ми предложи да се явя на изпита за корепетитор. В журито влизаха диригентът Иван Филев и пианистката Катя Христоманова, която имаше богат опит с много диригенти, а това е особено важно за един корепетитор. От нея научих много за сложната работа на корепетитора, общуването с диригентите и певците и целия репетиционен процес. Спечелих конкурса и от 1987 г. досега Варненската опера стана мой втори дом.
– И така до предстоящия Първи март, този хубав български празник, на който солистите на Варненската опера ти посвещават специално събитие. Насловът на концерта „В началото бе корепетиторът“ препраща с усмивка към библейската истина „В началото бе словото“. Не може да отречеш, че в операта тази аналогия има своето основание…
– Приемам го, но само с чувство за хумор (усмихва се). За мен операта е най-изумителното изкуство, защото събира в едно всички видове изкуства. И ако на сцената се виждат солистите и хорът, а в оркестрината свири оркестърът, това далеч не е истината за сложната подготовка на спектакъла. Това е само крайният продукт – магията и красотата на операта, на които зрителите се наслаждават. А за да се стигне до тях екипът преминава през дълъг репетиционен процес, който може би е малко скучен, но без него не може. Необходимо е партиите да се усвоят технически и да се намери стила на произведението, за да може певецът така да се срасне с ролята, че да пресъздаде максимално вярно характера на своя персонаж.
– И докато певецът изгражда само ролите, подходящи за неговия глас, то на корепетитора му се налага да знае всички партии на всички гласове, били те тенор, баритон, бас, сопран, мецосопран. Това не натоварва ли?
– Тъкмо обратното – носи ми радост и удовлетворение. Като пианист и корепетитор натрупваш непрекъснато нови познания, запознаваш се с различни музикални текстове, изучаваш различни стилове и така навлизаш все по-дълбоко в света на музиката, която харесваш. Интересни са и срещите с различни диригенти.
– Обикновено диригентите имат свои изсквания за едно и също произведение. Какво следва от това за корепетитора като медиатор между диригента и певците, между музикалната партитура и живия спектакъл?
– Корепетиторът се съобразява както със стила на произведението, така и с концепцията на диригента. Същевременно трябва да се отчете, че днес имаме огромна база за сравнение, тъй като съвременните технологии ни позволяват да слушаме различни интерпретации, различни изпълнители, различни видове гласове. Възможността по този начин да черпим идеи, да се развиваме, да се усъвършенстваме е от голямо значение. Докато се подготвяхме за последния спектакъл на “Норма“ слушах записи на Джоан Съдърланд и на Мария Калас, за да установя за пореден път колко различно, дори коренно различно може да бъде поднесена една и съща партия. И двете са великолепни, но същевременно различни. Изпълнението винаги зависи от усещането и конкретната нагласа на певеца, разбира се от вида глас.
– Ще споделиш ли тук мнението си и за Линка Стоянова, която след дълго отсъствие по майчинство се завърна на оперната сцена имено с „Норма“?
– Линка Стоянова е прекрасна певица и ние трябва да се радваме, че имаме такъв творец в нашите редици. Въпреки дългото отсъствие от сцената, тя е съумяла да запази всичките си качества и изпълнението й в „Норма“ беше на високо ниво. С нея ми е лесно да работя, тя притежава много фина чувствителност, а и ние двете обикновено мислим в една и съща посока, така че не ни се налага да говорим много. Ако аз предявя някакви съображения към изпълнението, тя не ги отхвърля, доверява ми се, след това опитваме дали ще стане и заедно решаваме как да продължим.
– А ако оперният певец не приеме предложенията ти?
– Случва се и това е съвсем естествено, защото ние сме хора с различна чувствителност, различен вкус, различни възприятия за фраза и т.н. Що се отнася до моята реакция, аз винаги съм готова да отстъпя, в името на това пеенето да е удобно за певеца. В крайна сметка той излиза на сцената и той трябва да се чувства добре. Това е принцип. Да не забравяме също, че стресът да излезеш на сцена и да се представиш достойно е много голям. Ако някой си мисли, че за да излезеш на сцената, е достатъчно само да облечеш красивия костюм и да запееш, той дълбоко се лъже. Всичко това, което аплодираме, се постига с цената на много усилия, воля и концентрация, още повече че в живото изкуство втори опит няма, правиш каквото можеш тук и сега.
– В основата на живото изкуство са тъкмо тези различни трактовки на една и съща роля.
– Хубаво е, че във Варненската опера подготвяме всяко заглавие с два, три, понякога и повече състави. Това говори за възможностите на един оперен театър. Мен винаги са ме вълнували различните прочити. Спомням си мюзикъла „Моята прекрасна лейди“, който преди години направи Варненският драматичен театър. С любопитство проследих изявите на двата състава – единия с Дафинка Данаилова, а другия с Бистра Марчева в главната роля. Все едно, че гледах съвсем ново представление – до такава степен всяка актриса внасяше своя натюрел и своята чувствителност. И двете ме впечатлиха, не бих могла да кажа коя беше по-добра.
– Ако се върнеш в миналото и на Варненската опера, кои имена изникват в съзнанието ти?
– Тодор Костов, Кирил Кръстев, Ани Бозева. Също Теодоси Костов и Татяна Николова, с които много съм работила. Помня и голямата певица Лиляна Анастасова, която съхрани докрай гласа си и макар да не излизаше вече на сцена, продължаваше да дава своя принос като вокален педагог. Още от студентски години работих с Иван Момиров, който буквално пред очите ми израсна като певец от световна величина. Заварих също Алис Багдасарян и Йорданка Тенчева, която пя до късна възраст и винаги беше готова да напътства младите. Приятно ми беше да репетирам със София Иванова, с удоволствие се занимавам и със сегашното поколение солисти – Линка Стоянова, Евгений Станимиров, Свилен Николов. По-младите Ирина Жекова, Силвия Ангелова, Мария Павлова и Иво Йорданов са изпълнени с толкова енергия, че ме карат и аз да се чувствам по-млада. Щастлива съм, че съдбата ме е срещнала с много качествени хора и те са част от живота ми.
– С какво запомни първата си премиера?
– С много емоции беше свързана първата ми премиера „Мнимият болен“. В постановъчния екип бяха диригентът Иван Филев, режисьорът Павел Герджиков и композиторът Парашкев Хаджиев, който неотлъчно присъстваше на всички репетиции – и на сутрешните, и на следобедните. Хубаво е да имаш коректив, защото композиторът най-добре знае какво иска да каже, какви са взаимоотношенията между героите и т.н., но от друга страна беше доста притеснително известният с взискателността си Парашкев Хаджиев да е непрекъснато наоколо. Главните роли бяха поверени на Татяна Николова, Йорданка Ялъмова, Люси Хаджиева – съпругата на Парашкев Хаджиев, Денчо Белев, Георги Койчев. Всички се бяхме подготвили много старателно и премиерата мина много добре.
– Като заговори за взискателност, можеш ли да се погледнеш отстрани и да прецениш колко взискателна си самата ти?
– Певците трябва да кажат дали в един момент не ставам досадна (усмихва се), но мисля, че съм взискателна в рамките на нормалното. Няма правила, нито стереотипи за периода, в който може да изработиш добре една оперна роля. Неразумно е да работиш примерно 10 часа непрекъснато в един ден, по-добре е да разхвърляш репетициите в 5 дни по 2 часа. Така или иначе, необходимо е време, за да се изгради арията и след това да отлежи в съзнанието и да узрее. Винаги се подхожда индивидуално, защото всички артисти носят свое светоусещане, имат свое излъчване и свой маниер на работа. Именно тези различия правят общуването с тях интересно.
– Събитието, което в дългогодишната ти кариера най-много те е развълнувало?
– Първата ми среща с „Турандот“, 1994 г. Всички опери на Пучини са красиви, но „Турандот“ просто ме разтърси. Вложихме много труд в тази първа постановка на „Турандот“ в историята на Варненската опера, с диригент Борис Хинчев и режисьор Кузман Попов. И досега е пред очите ми внушителният спектакъл с недостижимата Гена Димитрова в ролята на Турандот и Цветелина Василева в ролята на Лиу.
– Моментът, който те прави щастлива?
– Спектаклите и премиерите са важно нещо, но аз предпочитам подготвителния процес. Репетицията е моето време. Обичам, когато двамата с певеца разсъждаваме, вникваме във всеки детайл и постепенно извайваме ролята до нейния най-съвършен вариант. И ако на сцената нещата се получат, както сме ги мислили, това ме прави щастлива.
В НАЧАЛОТО БЕ КОРЕПЕТИТОРЪТ
1 март 2023, 19.00, ГХГ Варна
Камерен концерт, посветен на дългогодишния корепетитор на Варненската опера Веселина Маринова. Участват солисти на Държавна опера Варна, с акомпанимент на пиано от Соси Чифчиян, Руслан Павлов, Димитър Фурнаджиев, Руслана Шевельова. В програмата ансамбли от известни оперни и оперетни заглавия.
