На 10 декември се навършват 190 години от рождението на знаковата американска поетеса Емили Дикинсън (1830-1886). Една обикновена жена умира в 1886 г., но възкръсва за света като поетичен феникс и изгрява на небосклона на изящното слово като първата поетеса, създател на философската линия в модерната поезия.
СЪРЦЕТО ТЪРСИ ПЪРВО УДОВОЛСТВИЕ –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които
страданията да понамали –
а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.
1862
АЗ ОБИТАВАМ ВЕРОЯТНОСТТА –
по-хубава къща от Прозата.
Със по-многобройни врати –
и по-широки прозорци.
Тук стаите са като кедри –
през листата им не се вижда.
И отгоре – вечни тавани
небето съзижда.
Гостите са най-красивите –
а работата ми е тая –
да разперя тесните си ръце
и да прибера рая.
1862
ПОЕТА – хрумне ли ми да броя –
пръв – в Списъка – ще сложа,
след него Слънцето – и Лятото –
накрая – рая Божи.
Но първият от тях Обема
тъй Цялото – че мисля –
Останалите са ненужен показ –
Поета – Само – вписвам.
Той има лято – по една година –
и Изтока ще смае
с екстравагантното си Слънце –
и ако знам, че Рая
напомня цъфналия бряг, към който
Поетът ни отвежда –
ще бъде дръзко за тъй трудна Милост
да се таят надежди.
1862
КАЗВАТ – ЛЕКУВАЛО ВРЕМЕТО.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.
Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
1863
БОГ НАИСТИНА Е РЕВНИВ.
Кара ни да се каем –
че не играем с него –
а помежду си играем.
Емили Елизабет Дикинсън е автор на около 1800 стихотворения, от които приживе са отпечатани не повече от десетина (повечето източници назовават от седем до десет). Даже и това, което публикува, е подложено на сериозна редакторска преработка, за да се приведат стиховете ѝ в съответствие с поетическите норми на времето. Стиховете на Дикинсън нямат аналог в поезията на своето време. Много от тях съдържат непривична пунктуация и главни букви. Голяма част от стиховете съдържат мотива на смъртта и безсмъртието, от който са проникнати писмата на поетесата към приятелите ѝ.
Въпреки че повечето от нейните познати знаят, че Дикинсън пише стихове, мащабите на творчеството ѝ стават известни едва след нейната смърт, когато по-малката ѝ сестра Лавиния открива непубликуваните произведения през 1886 година. Първото издание на поезията ѝ е публикувано през 1890 г., а стиховете са подложени на много редакторски промени; пълно и почти нередактирано издание прави Томас Джонсън през 1955 г. Въпреки че публикуваните стихове предизвикват неблагоприятни отзиви на критиката в края на XIX и началото на XX век, в наши дни Емили Дикинсън е считана за един от най-великите американски поети.
Миглена Николчина пише за стила и авторския профил на поетесата следното: “Неевклидовата позиция” на Емили Дикинсън трябва да бъде оценена като глобална стратегия, чиято същина е парадоксален творчески жест – самоизграждането на твореца като “изчезване”, като дематериализация в лирически герой; построяването на лирическия герой като “никой”, като отрицателност, компенсирана от “музическото общуване” – т. е лирическият герой се свежда до самия поетически акт. Получава се своеобразна “поетика на отсъствието”, при което отсъствието се постига не като отстраняване на твореца от текста, а като негово прераждане в текст…. Осъществяване на твореца като творение на собственото си творение; на поета – като стих на своя стих”.