Има още такава стойностна порода хора край морето, които знаеха, че светът не се върти около тях и ярките подиуми на нарцисизма са за други
Всеки по-голям град има, желае или не, своя литературна памет. Тя периодично се запълва с автори уж от периферията – местни творци, познати и обичани от местни ценители. И много често тази памет, далеч от гръмки венцехваления, преиздания, възпоменателни мероприятия, свети със скромната красота на завещаната “регионална” литература.
Бургас от години се кичи с претенциите да е град на поети, музиканти и художници. Какъвто въобще не е, ако внимателно надникнем зад политическата му завеса и днес. Тук няма да се спираме на общинско-придворни имена, каквито не липсват при всяко ръководство. А някои са толкова безгръбначни, че во век да са абонирани за административната хонорарна ясла. Но тихата галерия in memoriam, която буди негата ни, е далеч от тях. В бургаския списък имената са много.
Сред всички с трогателно чиста лирика се откроява истинският, а не измислен корабен капитан Дянко Кънчев. Чиято единствена доскоро книжица “Дим на хоризонта” сравнително скоро бе преиздадена от приятели. Поезията на Дянко ме бе впечатлила още от опитите му в сборниците “Родени на море” – курсантско творчество при Висшето военноморско училище “Н. Й. Вапцаров” – Варна. Не намерих време да се запознаем, за което съжалявам. Но другото познанство – с лириката му, съвсем не е излишно на много наши съвременници, ценящи морето. Кънчев освен всичко го познаваше:
Каква ти пролет! Десет тежки дни
над нас небето с мълнии се кръсти
и вместо цвят студените вълни
по палубата сол и пяна пръскат.
Каква ти пролет! Пролет ще е там,
когато стигнем своя бряг жадуван
и под разцъфналия ябълков таван
едни любими устни разцелуваме.
“Пролет в морето”
Изкушавам се да припомня редица стойностни заглавия в скромната книжица. По-бих се радвал, обаче, ако някой просто я издири и разгърне, оставайки сам с размислите в стройна рима на Дянко Кънчев. Същото мога да препоръчам за оставеното от оперния труженик Петър Златев, който като Иван Ванев, създал текста на “Бургаски вечери”, който никому не досади приживе. За Стойчо Гоцев, Манол Манолов, а кой днес си спомня и за Николай Генчев? За хвърлилия се под релсите поет Гено Генов… Има още такава стойностна порода хора край морето, които знаеха, че светът не се върти около тях и ярките подиуми на нарцисизма са за други. Те просто пееха, споделяйки, без да изпращат грандиозни послания към потресеното човечество. Затова са и днес толкова скъпи:
Вълните се усмихват като влюбени
и плачат като хората на глас,
вълните са легендите бездуменни
доплували в сърцето на Бургас.
Вълните се прощават като хората
и ронят при раздялата сълзи,
вълните са отлитналите мачти
загубили стопаните добри.
“Песен за вълните”
Петте стихосбирки на Петър Златев са всъщност сплав от човешки размисли, обединени в самоанализ. В опити за диалог със света. И има защо да се помнят. Както творчеството на Димитър Велинов, Атанас Радойнов, Петър Делийски, Димитрина Баева, Реджеб Кюпчу, детският автор Добри Илев, Георги Равнинов, естествено, Янаки Петров – представители на разни жанрове. Завоеватели на сериозно място в бургаската памет. Може би сенките им се лутат, образно казано, ала с много тъга, в палитрата на “Бряг”. Изплувало сред вълните под перото на Иван Апостолов, който си отиде от света именно в тяхната прегръдка. И само той ли си отиде така? Но, нека да го чуем, лутайки се из неговия “Бряг”:
Величествени кейови стени със тъмни зидове,
с препълнени хангари и отвесни
вериги котвени, с охлузени въжа,
с неравни, тектонични вълноломи,
с отчетливо тиктакане на токчета,
с нехайни стъпки на жени и на моряци,
със кучета бездомни край сандъците,
ухаещи на път и портокали,
със болка и надежди и сълзи –
покачващи нивото на водата.
Това е всичко. Как прилича
на някакво пристанище човекът:
с нозе на този бряг завинаги,
с душата си – във други светове.
За жалост, тук не можем да разгледаме, макар и бегло, други стойностни имена от “периферната” бургаска литература. Тогава защо създаваме тези редове? Защото в културен Бургас липсва галерия, където да хвърлят последната си котва хората, създали истинската културна, литературна физиономичност на града. Паметници? Има – но не се блъскайте, моля, не стигат за всички, а и съвестта ни е с лимит. Защото тахтабите на удобни властови позиции се сещат единствено за себе си. Защото на бял свят излизат бургаски Парнаси и прочие задъхани епизодики, но те не са адекватни на паметта. Защото градът не поддържа нито един общински /!/ литературен вестник, а списание “Море” – тази продадена на частни сутеньори общинска невеста вече е домашна литературна сергия. Но бургаската интелектуална памет остава, а ни има и нас. Които познавахме и ценяхме прашасващите сега имена, за които ни боли.
Хора, няма регионална, периферна литература. Има творчество – от една страна. От друга – откровена чиновническа, съзната късогледност какво да се прави и кому да се посочи вратата на литературния храм. Затова още във време оно от “литературен” Бургас в посока Пловдив и София избяга всичко по-стойностно, цветно и значимо.
Сега трябва да избяга и споменът ли?
Да!..
Георги Н.Николов
