Накарайте когото и да е да посочи известна жена – артист с латиноамерикански произход и асоциацията на почти всеки би била „Фрида Кало”.
Не може да се отрече нейното място в историята на изкуството като майстор на сюрреализма и автопортрета, това не е тема на настоящия материал. Но дори и тя, по пътя си към книгите за изкуство и мястото на икона в масовата съзнание се сблъсква с маргинализация на база своя пол и произход.
„В историята може да бъде проследено как критиците, които имат власт да опрделят водещия наратив за определен период в изкуството, тенденциозно изключват жените и изобщо изкуството, творено в Латинска Америка.“ – коментира куратора на изложбата „Радикалните жени: Латино – американско изкуство 1960 – 1985“ Сесилия Файдаро – Хил, – „Това е сегрегация и тя определено неприемлива“.
Едва за втори път изобщо се прави мащабно изложение на изкуство на творци от женски пол от Латинска Америка. „Когато става дума за маргинална група, пренебрегвана от деситилетия, това трябва да бъде едва началото. Тази изложба ще бъде първата от МНОГО.“ – категорична Файдаро Хил.
Представяме имена, които са сред водещи акценти на „Радикалните жени“. Тяхната работа вече е окало влияние върху други творци, но те все още не са получили признание на равно с мъжете.
Тарсила до Амарал (1886 – 1973), Бразилия
By Kamy
Тарсила до Амарал е най-известния бразилски художник на 20-ти век, но доскоро тя не бе популярна извън границите на страната. Миналата година Чикагаският институт за изкуство бе първият, който показа нейните модерни творби в соло изложба. В момента те са изложени в MoMA(Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк).
Част от буржоазията на Сао Паоло, Тарсила пътува до Париж през 20-те години и става част от творческите и интелектуални кръгове там. Повлиява се от кубизма и взима уроци от известния в това направление Фернанд Леже. Става близка с Пабло Пикасо и Константин Брънкуш. Не е изненада, че малко след това в картините й могат да бъдат открити плоски форми, изкривени тела и фигури, но примесено автентичен латиноамерикански привкус, който я оразличава от европейския маниер.
Изпълнен с живителен сок и пищните, женствени форми на бразилските жени, платната й се отличават с енергичен и страстен рисунък.
Те вдъхновяват движението на антропографията, под влиянието на което бразилските художници изграждат нов, самобитен стил, който се отличава с „канибализиране“ на характерните за западното изкуство черти.
Паз Ерасурис (1944 – ), Чили
Фотографката Паз Ерасурис се осмелява да документира живота в Чили по време на диктатурата на Пиночет. Условията никак не са приятни – правата на жените се потъпкват, без да се обръща внимание на закона. За тях достъпа до определени зони е забранен, Паз прониква и снима в публични домове, популярни сред хомо и трансексуални, психиатрични клиники, циркове и боксови мачове.
Сприятелява се с тези отхвърлени групи и прави техни портрети. Фотографиите се отличават с интимност и топлота. Тя вниква в проблемите на заснетите, в начина, по който те се чувстват като част от определена прослойка.
„Това са теми, които обществото просто не иска да погледне.“ – разказва тя. – „И моята цел е да го накарам да се осмели да вижда.“
Беатриз Гонзалес(1938 – ), Колумбия
„Провокатор, който не се вписва в своето време“, като такава се описва художничката Беатриз Гонзалес в своята младост.
Дръзката художничка започва прави своя пробив през 60-те години, които за някои са ерата на поп – арта, а за артистката от Богота – период на конфликт, известен като La Violencia.
Тя медиира между тях в комбинация на популярна култура, премесена със социална и политическа ангажираност.
Картината й „Самоубийствата в Сигса 1, 2 и 3“ (1965) има за прототип снимка от местен весник на фанатично религиозна двойка влюбени, които решава да се самоубият заедно, за да изкупят греха на жената.
Гонзалез прави своя интерпретация на случката в светли цветове и ярки тонове – ироничен намек към медийната сензация, която самоубийството предизвиква. Двойката е усмихната, с неествествено ококорени очи, сякаш позира пред фотограф.
Други нейни творби проблематизират масовата продукция като транфсофмират известни творби в предмети за ежедневна употреба – кърпи и пособия за лична принадлежност.
Марисол ( 1930 – 2016) , Венецуела
Марисол или Мария Сол Ескобар. За нея се говори, че е получвала повече медийно внимание от самия Анди Уърхол през неговия пиков момент през 60-те.
Подобна е съдбата на други представителки на женския пол в артистичния свят – тя остава пренебрегвана за известен период от време. Родена в заможно венецуелско семейство в Париж, Марисол става част от поп – арт сцената на Ню Йорк през 60-те.
Не минава много време и тя представя пред публика своите сатирични скулптури, чието влияние може да бъде открито във фолклорното венецуелско изкуство и работата на Робърт Раушенбърг. Фигурите й наподобяват тотеми на известни личноти като Кенеди, заедно с обикновени семейства, предмети и дори части от тялото на Марисол. Тя комбинира личното с политическото и показното. Представя женското тяло и женствеността и поставя въпроси относно принадлежността на пола. Мариосл също става част от феминистките движения от тези деситилетия.
Моника Майер(1954 – ), Мексико
Феминистките възгледи на Моника се оформят около годините в училището за изкуства, където момчетата около нея коментират как „жените не са чак дотам креативни, защото на тях е отредено да раждат“, както сама разказва по-късно.
През 1978г. тя се мести в Лос Анджелис и става част влиятелното тогава Ателие за феминистко изкуство, навлиза в кръговете на едни от първите феминистки като Джуди Чикаго. Вдъхновена, Моника се завръща в Мексико и продуцира El tendedero (1979), интерактивен пърформанс, който провокира публиката да довърши изречението „Като жена, това, което непонасям в града е…“
Работата й иронизира нормите на пола и дескриминацията.
Артистката изучава рабоата на други жени творци, интензивно работи за защита на правата им, протестира, основава две групи, с които разпространява феминистката идеология.
