Имам чук, наследен от баща ми. Този чук, който дълго съм наблюдавал в детството си, днес ми служи, за да закова по-добре библиотеката или да окача някоя картина в стаята на децата си. Главата на чука е от черна стомана, по нея е избила ръжда; профилът му напомня на пате, а теглото му е половин килограм. Дръжката е от ясеново дърво и по нея има разширения, донякъде напомнящи ханша на жена, но на доста отрудена жена – което идва да покаже, че все пак става дума за чук. Взимам го в ръка. Още щом го вдигна, усещам с удоволствие ръката, рамото си, динамиката на моите мускули: хармоничното неравновесие между ергономията на дръжката и тежестта на метала винаги предизвиква у мен желанието да започна да кова.
Здравата сме ковали с този чук, баща ми и аз. Фабричното клеймо на дръжката се е изличило, отстъпвайки място на патината на времето. Изпотената ми длан го е предавала на изпотената бащина длан. И така, без да си даваме сметка, че докато сме работили над нещо, сме извършвали дело, символизиращо прехода между поколенията. Тъкмо това ме удивява. Чукът е понесъл целия този преход, докато и най-добрите ни технологични апарати не са в състояние да го понесат.
Баща ми не ми е оставял своето „Блекбъри 5790”. Нито своя „Айфон 3”. Смартфонът също не подлежи на патината на времето. Средната му употреба не надхвърля две години. И ако се предава от едно поколение на друго, то е под формата на отпадък. През 2016 г. сме произвели 435 000 тона отпадъци от мобилни телефони. При това отказваме да ги предадем на преките си потомци. Извозваме ги с кораби на други континенти – в Гана или в Нигерия – в името на солидарността с африканските ни братя…
СРАВНИТЕЛНА РЕКЛАМА
Винаги ли смартфонът има по-малко бъдеще от един чук? Така е по силата на един общ закон: колкото някой обект иска да е по-футуристичен, толкова по-малко бъдеще той има. И по-малко минало, разбира се. За разлика от чука. Тъкмо непригодността му да има минало го прави непригоден за прехода. Палеоантрополозите установяват, че чукът е почти толкова древен, колкото и човешкият интелект. Там, където има човек, има чук. Откриват чук до пищялна кост на стотици хиляди години и вълнението ни обзема: можем да сме сигурни, че тази пищялна кост е на някого от нашите предци. Чукът говори за нея.
Разбира се, в онези епохи на дялан или оглаждан камък той не е бил така съвършен, както чуковете през последните векове. Чукът също е познал невероятен прогрес. Присъщо за прогреса е да ни приближава до целта и да успеем да я постигнем. Идеята за безграничен прогрес е противоречие в термините: как да гарантираме, че има прогрес, щом целта постоянно се отдалечава? Все едно да обвържем пътя на съвършенството с Танталовите мъки. И така един ден чукът постига съвършената си форма, съчетавайки послушното дърво и тежкия метал, като подканва ръката да играе с китка и с лакът. Когато подхванем чука, имаме усещането, че се вписваме в дълга линия: по-скоро преследваме човешката цел, а не сме в разрив с нея. Смартфонът, чийто хоризонт се ограничава в промеждутъка от две години, се вписва много добре в групата WhatsApp, но не и в смяната на поколенията. Безспорно той ни предлага множество несравними приложения, но винаги ни фрустрира, изглежда така несъвършен спрямо предходния модел.
Неговият недостатък е не само недостатък на миналото или на бъдещето. А и на настоящето. Не можем да го вземем в ръка, както чука. Смартфонът ни свързва със „социална мрежа“, но не прави налично заобикалящото ни, нито собствената ни плът. Стреми се да ни накара да забравим, че имаме тяло, докато тъкмо това тяло заявява себе си при съпротивата на чука.
Остават пръстите, разбира се. Смартфонът ни позволява да използваме пръстите си с неподозирана ефикасност. Академик Мишел Сер[1] бе очарован от пръстите на младите в тяхната комуникация: „Наблюдавам ги с възхищение как изпращат есемеси с два пръста – нещо, което никога не съм в състояние да сторя с кьопавите си пръсти. Затова съм ги кръстил с цялата нежност, която може да изпитва един дядо – поколението на Палечка и на Палечко”. Любопитното е как този толкова нежен дядо не е обезпокоен от това, че човекоядецът е изял останалите им пръсти.
ТЕХНОЛОГИЧЕН ПРОГРЕС И ТЕХНИЧЕСКИ РЕГРЕС
Изчезването на другите пръсти заслужава обяснение. Технологичният прогрес често води до технически регрес. Стига се до все по-голяма манипулация и все по-малко майсторлък в нещата. Употребата нараства, умението намалява. Ръцете ни са винаги тук, без съмнение, но като органи-свидетели, остатъчни израстъци от извършваща се метаморфоза. Когато не изпълняваме гласова команда, извършваме процеси с пръстите си, натискайки върху клавишите чрез нашата тактилна способност. Лексикалното узурпиране не може да скрие очевидното: дигитализацията доведе до загуба на уменията на нашите пръсти. Нещо, което потвърждава един от героите в Елементарните частици на Мишел Уелбек: „Бидейки извън икономико-производствения комплекс, даже не съм в състояние да осигуря собственото си оцеляване: не знам как да се изхраня, как да се облека и как да се защитавам от капризите на времето; личните ми технически умения са по-нисши от тези на неандерталеца“. Икономико-производственият комплекс ни продава все по-мощни апарати, поради което все повече закърняват крайниците ни. Той подпомага човека и иска да го превърне в свръхчовек, а прави от него импулсивен инвалид или бебе, гневно от това, че дрънкалката му вече не функционира достатъчно бързо.
Приложните науки осигуряват достатъчно „ноухау“. Технокрацията води до отстъплението на техниката, поне в смисъла, който древните са влагали в тази дума. За древните техниката е съответствала на действие, единяващо тялото и духа, където интелектът преминавал в ръката, вслушвайки се в естествената даденост, или където чрез посредничеството на инструмента материята е ставала плът е и заговаряла. Нещо, просъществувало почти до Ренесанса: „техниката ограничава и продължава природата“ става немислимо при „модерните“, които изискват природата да подражава на техниката.
Противно на онова, което ни внушава технократичното нетърпение, чукът на древните е бил изпълнен с финес. Той не е имал едра глава. Не е налагал ритъма, както го правят машините. Надарен с интелигентност благодарение на вложеното в него умение, той е долавял спецификите на материала и на работника, установявал е между тях диалог, който да моделира удара. Не става дума просто да фраснеш гвоздея, което е опасно за пръстите; а да оразмериш жеста си, да приспособиш към него самия чук. Защото има разлика между ковашкия чук и чукчето на бижутера, между чука на каменоделеца и този на стъкларя – а има и чукче на председателя на съдебния трибунал, с което се отваря заседанието и се възцарява мълчание, има го и медицинското чукче за проверяване на рефлексите, за да се установят способностите ни да ритнем с крак; има ги и онези 88 чукчета, чрез които пианистът възпява емоциите на душата.
ТЕОЛОГИЯ С ЧУК
Стигнах до тази част от изложението си, в която мнозина навярно се питат дали нещо не ме е фраснало по главата. Как така в „Парижката Света Богородица“ аз говоря за ръцете ни, а не за крилете ни, за чука, а не за молитвата? Свещеното писание не изобличава ли оногова, при когото „шумът от чука заглушава слуха му“ (Сир. 38:30)? Не се ли споменава същият инструмент по повод на ония, дето изработват идоли? Господ го заявява чрез пророк Иеремия (10:3-4): защото наредбите на народите са суета: отсичат дърво в гората, издялват го с брадва дърводелски ръце, украсяват го със сребро и злато, прикрепяват с гвоздеи и с чук да се не клати.
Тези стихове, изобличаващи идолопоклонничеството, възвестяват също така Оня, Който ги попилява: прикрепват Го с гвоздеи и с чук да се не клати, разпват Го с помощта на два или три гвоздея, по такъв начин, че инструментът, с който е било сторено това, едва ли е най-подходящ да бъде споменаван през Великия пост или Страстната седмица. На Разпети петък дори чуваме следното ожалване на чука: О, Господи, прости им, в непохватността си не са знаели, що вършат… Излиза, че бихме могли да „богословстваме с чук“, както някога Ницше се е облажавал, че може да „философства с чук“. Същото средство, служещо за направата на идоли, би могло да ни окаже неоценими услуги при тяхното разрушаване. И тук Иеремия отново предшества Ницше (23:29): Моето слово не е ли като огън, казва Господ, и не е ли като чук, който разбива скала?
Но аз ще забия гвоздея. Смълчаните сводове на тази катедрала са били издигнати благодарение на строители, чиито удари с чук, подобно на ударите на сърцето, са влагали сърце в делото им. И „Парижката Света Богородица“ е възниквала от ритъма на тези перкусии. Благодарение на ударите с чук и стържещия звук на триона, защото това са инструментите, които са държали в ръка съпругът на Света Богородица и Синът ѝ. В Евангелието виждаме Нейния Син на дело. Как с бич от върви прогонва търговците от Храма. Можем само да си представим силата и точността на ударите Му, които този физически труженик нанася по гърбовете на търговците, за да ги прогони, като отнесат със себе си един скръбен, но благодатен за тях спомен.
Днес толкова компетентни проповедници са истинска рядкост. Малцина си спомнят, че „пресветите ръце“, споменавани в литургията, всъщност са едни мазолести ръце. От Иисус са останали трите години на проповед, но сякаш забравяме за тридесетте Му години в Назарет. Помним харизматичния оратор, а забравяме мълчаливия дърводелец. Губи се връзката между Евангелието на Спасението и културата на занаятчийството, между ръката, която благославя, и ръката, която рендосва, реже с трион, държи дърводелския чук, снажда парчета дърво, за да изникне покрив, подобен на Ноевия ковчег, защото най-добрият начин да се счупят идолите е като им обърнем гръб, като се обърнем към онова, което е живо, предлагайки покрив на някое бедно семейство, подобно на Ноевия ковчег, позволил на хората и добитъка да оцелеят в потопа.
ДЪРВОДЕЛЕЦ В СВОЯТА ЦЪРКВА
И тук изниква един въпрос: защо Словото става дърводелец? Идвайки на този свят, Синът Божи, сам Бог, не става нито търговец, нито бирник, нито дори свещенослужител, а изкупител на греховете; не е нито пастир, нито лозар, макар да се отъждествява с добрия пастир или със самата лоза. Той работи над дървото, сетне то работи над Него. Дяла дънери, за да ги превърне в греди, от каквито ще бъде направен и Кръстът Му. Нима това е пренебрежим детайл в тайнството на Въплъщението? Не е ли това символ на Неговото снизхождане към една поробена участ? Трябва ли да приемем, че в тази проява на смиреност Той възвестява Царството, загърбвайки работилницата и проповядвайки живот в разрез с професионалния Си живот?
Така са мислели хората от неговата страна. Свети Марк го изтъква (6:2–3). Те са стъписани и с учудване говорят: Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му? Не е ли Той дърводелецът, Марииният син, брат на Иакова, Иосия, Иуда и Симона? Неговият занаят и рождението Му не се връзват със Словото, дошло свише. Ръката с чука няма нищо общо с ръката с чудесата. Занаятчийството е вече пречка, а не предварително условие за мъдростта. Колко са добрите семейства днес, които насърчават детето си да стане дърводелец или пастир, лозар или рибар? По-християнско е да учиш във висше училище по търговия и да гледаш накриво всеки сърп или чук. Месията обаче не е прогонил търговците от Храма, за да учат хората масово търговия или да подобрят продажбите си…
Вчера людете от Неговата родина са възприемали Иисус като духовен учител, защото Той е влагал много ръчни умения в материята; днес хората от Неговата религия не Го възприемат като материален учител, тъй като се реят твърде във висините. И ако вчера Иисус би могъл да каже на хората от своята страна, че никой не е пророк в отечеството си, днес с още по-голямо основание би могъл да каже на хората от своята религия, че никой не е дърводелец в Църквата си.
В дълбините си ние сме белязани от предразсъдъка, господствал и сред гърците в епохата на демокрацията и робството: ръчният труд поробва. Той ни сближава със зверовете и ни отдалечава от ангелите. Плутарх не се е поколебал да изрече следното по повод на един от най-големите скулптори на Античността: „По-добре е да съзерцаваш творбите на Фидий, отколкото да си самият Фидий“. Чрез което е искал да каже, че интелектът е от страната на умозрението, не на ръката. Нашата образователна система е съхранила и задълбочила този предразсъдък: тя затваря елитите зад закрити врати, заковава ги за стола, преди да ги пилотира пред някое бюро и зад някой електронен екран; така се стига до свят, разпаднал се в много от параметрите си заради чувството, че само по този начин имаш чисти ръце, докато всъщност вече нямаш ръце.
Паскал казва, че „който се опитва да се прави на ангел, се превръща в животно“[2]. А днес бихме могли да кажем: „който се опитва да постъпва като ангел, се превръща в гигабайт“. Жорж Бернанос казва: „Няма нищо да разберем от съвременната цивилизация, ако не проумеем, че тя е всеобщ заговор срещу всяка разновидност на вътрешния живот“. А днес бихме могли да кажем: „няма нищо да разберем от постмодерната цивилизация, по-скоро кибернeтизация, ако не разберем, че тя се противопоставя не само на живота на душата, но и на живота на нашите ръце“. Когато става дума за човека, който не е нито ангел, нито звяр, не би могло да се заговорничи срещу душата му, без да се заговорничи срещу ръцете му – и обратното. Кризата на духа е и криза на материята: липсата на контакт със сетивния материал, такъв, какъвто е достъпен за ръцете или ни се съпротивлява, такъв, какъвто ни зове и отговаря на динамиката с динамика, липсата на контакт с дланта ни затваря нашия дух за трансценденцията, идваща с нещата, защото нещата ни се дават, без техният дар да се свежда до база данни. Така нашата „вътрешност“ се губи заедно с нашата „външност“, а нашата разумност – заедно с нашата животинскост. И започваме само да гледаме: а дигиталният свят е един полусвят – нито вътрешен, нито външен, където обектите не са нито близки, нито далечни, нито присъстващи, нито отсъстващи, бегли призрачни сенки, които не могат да бъдат уловени с ръка, нито побрани в една душа.
ЛАСКАТА, УСЛОВИЕ ЗА ЗАДУШАВАНЕ
Артюр Рембо в края на своя „Един сезон в ада“ възкликва: Аз! Аз, нарекъл себе си маг или ангел, останал без капка морал, съм запратен на земята, за да търся своето призвание в обятията на грубата реалност! Селянин![3] Следвайки същия поетичен ред, драматургът Валер Новарина повтаря, че би искал да разбира с тялото си: „Органът на словото, това е ръката“. И си спомня, без съмнение, за Хайдегер, казвайки, че „човешките жестове прозират навсякъде в езика“ и че „самото мислене произтича за човека от тежкия труд на ръката“. Спомняме си и Аристотел, според когото „човешката душа е като ръка“. Ръката може да удържи всичко, интелектът може да познае всичко и това разбиране се пробужда у детето чрез пантомимата, досега и рисунката.
Това, че ръката всичко движи, че тя е инструментът на инструментите, е доказателството, че тя е създадена не да взема, а да получава. Ако бе потребно само да прибира за себе си, най-вероятно щяха да са ни достатъчни щипци или грабливи нокти, нещо приспособено, за да ни донесе онова, с което можем да оцелеем. Щяхме само да взимаме, а не и да научаваме. Да грабваме само неща, полезни за нашия вид – никога игра с топки или поема. Ако можем всичко да движим, то е, защото нашите ръце са тъй отчленени и толкова чувствителни, че са в състояние да улавят контурите на нещата, без да ги деформират, да усещат какво трябва да се вземе, преди да го вземат; умеят да докосват сапунен мехур, да галят тигър или да свирят на китара. Това са органи на възприятието, преди да се превърнат в органи на улавянето. Способността им да улавят не би била тъй универсална и дори интимна, ако не стигаха до най-скритите гънки, затова възприемчивостта им е толкова първостепенна и съществена. Ръцете ни като цяло искат да погалят близките ни, не да ги задушат. Ласката предхожда хващането. И тъкмо това е, което ни позволява да осъзнаем своеобразието на едно битие, което по този начин проявява тайнството си и което не бихме могли да профанизираме. Искам да кажа, че ласката е условие за едно по-дълбоко „хващане“ – било то по-внимателно, или по-настойчиво. По този начин и натискът ни върху света не би могъл да бъде разрушителен, защото ръцете ни са създадени за гостоприемство: ласката преминава в ласкателство, а то ни отвежда дотам, където би трябвало да скръстим ръце, да отпуснем ръце или пък пробожда сърцето ни с безпокойство.
Същностната възприемателна способност на ръката не само я обвързва с духа, но по свой начин ѝ отваря пространството. Става дума не само за ръката, но и за ръцете, които се намират от двете ни страни в изправено състояние. Отец Марсел Жус, автор на Антропология на жеста, показва как нашите две ръце и два крака задават първоначалната конфигурация на пространството като поле на символни сили: „Човекът е битие на две равнища (…). Той споделя света в зависимост от двустранната си структура: създал е дясното, но е създал и лявото, създал е напред, но е създал и назад, създал е горе, но е създал и долу“. Това споделяне, съответно на нашето движещо се тяло, има основополагаща роля и за духа ни (не само чрез ритъма на фразите, които срещаме в Библията или у Виктор Юго – устремени ту вляво, ту вдясно); то е характерно за начина, по който гледаме на света: за въздействието на ръцете ни върху онова, което очите ни виждат: издигането или спускането, предаването на оръжието наляво или надясно; напредването или отдръпването, залегнали в самата идея за прогреса; всички тези морални или политически поляризации, които тръгват от отворените ни ръце или се разгръщат с краката ни.
РЕНДЕТО СРЕЩУ РОБОТИТЕ
Във време, когато роботиката прави ръцете ни излишни, тайнството на Въплъщението се усеща все по-остро. В епохата на Отците на Църквата земеделците и занаятчиите са били мнозинство: фактът, че Иисус е бил дърводелец не е бил нещо невероятно, това е било част от обичайната участ. Днес, когато земеделците и занаятчиите са рядкост, този факт грее и носи ключово послание, чиято буквална интерпретация е важна за спасението на духа ни.
Защо Словото е станало дърводелец? За да разкрие съкровената връзка в нас между тяло и дух, за да ни увери докрай, че човешкото преминава през ръцете, че и най-божественият човек е бил някой, който действа с ръцете си, че най-силното препредаване става от ръка на ръка, че разбирането включва близостта и досега на ръцете ни.
Не можем да забием гвоздей по интернет; не можем и да дадем тайнство по интернет. Христос със сигурност може да разпространи благодатта си, както Той пожелае, но най-сигурният и най-чист канал сам Той е установил чрез ръцете Си… Като продължение на това свято-тайнствено учение, монасите напяват на вечерня: Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми – като вечерна жертва (Пс. 140:2), провъзгласявайки девиза Ora et labora: моли се (с устата си) и работи (с ръцете си).
Има обаче някои общи особености, валидни за ръчния труд, както и за земеделската работа. Защо Христос е посветил Себе Си на дърводелството, а не на лозарството или на ковашкия занаят? Вече казахме: дърводелецът прави покриви, делото му е благодатно за домашното огнище, което ни напомня, че икономиката трябва да се обърне към благото на семействата, а не към системите за експлоатация.
Сетне, дърводелецът работи с най-превъзходния материал, тоест с дървото. Думата „материя“ на гръцки се нарича hyle, а на латински – mаteria; и двата термина препращат към дървесината – сърцевината на дърветата. Тази материя не е податлива като глината, нито твърда като камъка, нито разлята като разтопения метал. Тя удържа равновесието между тях и влиза в особен резонанс с нашето тяло, защото е жива материя. Тя подканя към жест, който се артикулира като земеделски жест и се разгръща в предаването на живота. Този жест ситуира дърводелеца между дървото и зданието, в онова гранично място, където културата на почвата се въздига в култура на духа. Сещаме се за дървената облицовка на салоните, за библиотеките или старите амфитеатри на Сорбоната – неща, изцяло липсващи в новите функционални университети. Можем също така да си спомним за тази заповед, дадена на Моисей за изграждането на светилище: Направете ковчег от дърво ситим (Изх. 25:10). Културата тръгва от земята, минава през дърводелеца и се разгръща чрез поета и пророка, за да се възвиси до богопочитанието.
НАСИЛНИЦИТЕ СРЕЩУ ИЗКУСТВОТО
Гръцката дума, която превеждаме като „дърводелец“ в Евангелието на свети Марк всъщност има значително по-широко приложение. Става дума за tecton – технитар, занаятчия, ако искате дори и поет, защото в онези времена са вярвали толкова в занаята, колкото и във вдъхновението – човекът на изкуството не се е отличавал от занаятчията; само дето работи с по-деликатна и по-жива материя от дървото ‒ езика. И тъй, Словото става технитар. И завинаги технофил. Нещо, към което ни насочва св. Августин, който говори за Изкуството на Отца, защото е казано в Символа на вярата: и чрез Когото всичко е станало. Тъкмо това днес е редно да проумеем. За да разберем, че Христос е дошъл, за да спаси също и техниката. Тъй като днешната „технократична парадигма“, срещу която протестира папа Франциск, не е апотеоз на техниката, а неин упадък, извеждане вън от живота, преход от употреба към злоупотреба.
Технократичната парадигма произлиза от контратехниката или контраизкуството, тъй както има и контраприрода. Възможността за контраизкуство не е съвсем очевидна: в крайна сметка изкуството сякаш произлиза от изкуственото, а то няма предели, не може да бъде фалшифицирано или извратено, винаги си остава самото себе си.
Данте обаче не е на това мнение. За автора на Божествена комедия „изкуството е внук на Бога“, защото Бог е създал природата, а тъй като изкуството подражава на природата, то е по някакъв начин Божи внук и е самото себе си, доколкото възниква от почитта към Творението, поверено в ръцете ни. Без тази почит техниката вече не е техника, защото смята, че „прави“, докато всъщност „раз-правя“.
Ето защо в седмия кръг на своя Ад Данте помества насилниците срещу природата, както и насилниците срещу изкуството. Става дума за подмяна, която съвсем не се изчерпва с фалшифицирането на пари или с взимането на прекомерна лихва. И тя съответства на технологичната парадигма. А именно – да получиш, без да научиш, да подмениш практиката с потреблението на стоки, да изгубиш яснотата на ръцете си, които милват и движат нещата, и да я заместиш с дистанционно, което кликва и сляпо манипулира.
В ТВОИТЕ РЪЦЕ ПРЕДАВАМ ДУХА СИ…
Би било сериозна грешка да заклеймим техниката сама по себе си, все едно че не сме по природа технически същества или че Подателят на благодатта изключва техниката; така защитавайки чистото съзерцание или добрия морал, всъщност изоставяме на силите на мрака цялата производствена сфера.
Което би било също толкова сериозна грешка, колкото и ако диаболизираме технологията в името на ръчната техника. Технологичните иновации са белези на нашата изобретателност и сложната апаратура ни дава най-добра представа за екологичната катастрофа, позволява ни по-добре да се борим с нея. По-добре е да счупим парадигмата, а не машините. Иисус прогонва търговците от Храма, но Той не ги отхвърля, а ги поставя на мястото им, което е мястото на пазара. По същия начин нашата творческа сила трябва да е реална, да се основава на даденостите на Творението. Експертизата на инженерите трябва да се корени в културата на занаятите. А технологичната иновация да се подчинява на техническата традиция. Гигантът от Силициевата долина трябва да склони глава пред дърводелеца от Назарет. И това се случва например, когато YouTube, вместо да ни интубира с миражи, ни предлага видеа, от които можем да се научим да свирим на китара, да готвим, да обработваме градината си, да издигнем строително скеле, независимо че един учител на живо винаги е нещо по-добро от едно видео.
Трябва да си дадем сметка, че тази нагласа не е само морална. А е преди всичко антропологическа. Защитата на ръката и чука е защита на човешкото и неговите умения. Независимо че това също крие някои опасности – да си създадем кумир или да строшим някой череп. Ала днес сме в нова ситуация: не само искаме от човека да бъде добър, но и изискваме от него да съхрани човешкото – с неговите слабости и свобода (да въздигнем ръцете си за приношение или да ги стегнем за задушаване).
Тази перспектива е не само антропологическа, но и теологическа. Бог има начин да ни спаси. Това съм научил от моя баща евреин, който във вечерта на Пасха – пред безквасните хлябове, агнешките ребърца и горчивите треви – не спираше да повтаря в молитвата си, че Пресветият, благословен да е Той, е спасил народа Си с яка ръка и висока мишца[4]. Има материален ред на Творението, който не е без значение. Благодатта е минала през работилницата. И все още минава през ръцете. Вярата предполага дела. Любовта, дори и най-свръхестествената любов, не е емоция на ектоплазмата: това е обичта към ближния, „любов с ръце“, която умее да върши дела, възлюбвайки материята, сътворена от Вечния.
Ето защо е безсмислено да заклеймяваме дигиталното, тъй като то ни преподава урок с обратен знак. Технологичният прогрес превърна ръчния труд в такава рядкост, че днес той ни изглежда някакво чудо. Бащите ни не се дивяха на това, че имат ръце. Докато ние, служейки си с „протези“ и общувайки с призраци, сме докарали нещата дотам, че вече собственото ни тяло ни изненадва. Ние сме първите хора, които тепърва ще открият, че имат ръце и че тези ръце са невероятни. И сме първите християни, които могат да обожват Христос като дърводелец.
Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е френски философ и драматург, ръководител на швейцарския институт „Филантропос“. Роден е в еврейско семейство, завършва Института за политически науки в Париж. Бил е част от крайнолеви групи до 1998 г., когато се обръща към християнството и влиза в лоното на Католическата църква. Негова съпруга е актрисата Сифреин Мишел. Баща на осем деца. От 2014 г. е член на Папския съвет за миряните. Участник в проекта „Изгубеният обект“ – заедно с Мишел Уелбек, Джон Гелдер и Клод Александър (1995). Автор на книгите: Земята, път към небето, Да успееш смъртта си, на есеистични творби за художници – Страданието на Възкресението (за Аркабас) и Мистичният агнец (за братята Ван Ейк) и др. Предложеният тук текст е на лекция, изнесена на 4 март 2018 г. в базиликата „Нотр Дам“ в Париж.
Превод от френски Тони Николов
Текстът е публикуван в бр. 154 на сп. „Християнство и култура“.
