Пламен Дойнов, „Влюбване в диктатора“, ИК „Несарт – Милен Миланов“, изд. „Кралица Маб“, София, 2020 г.
„Влюбване в диктатора“ (2020) е последната стихосбирка на Пламен Дойнов, писана между 2017 и 2020 г. Част от нейните текстове бяха представени в поетическото четене Нова политическа поезия: Втора нощ на 19 ноември 2018 г. в София. Сред заглавията са: „Нарцис и Психея, или В страната на суетните генерали“, „Защо Господ не е българин“, „Философия на контрапротеста“, „Сърцето на вицепремиера“, „Докато получавам орден „Стара планина“ – първа степен“, „Юлия К. твърди, че не е агент“, „Автобус пада в Искърското дефиле“, „Кои евреи?“, „Фашизоиди оплождат клетка“, „Извънредно положение“ и др.
Новата книга на Пламен Дойнов бе представена на 15 октомври в театър „Българска армия“. За нея говориха проф. Михаил Неделчев, д-р Георги Гочев и актьорът и издател на стихосбирката Милен Миланов.
* * *
„Новата политическа поезия иска да сподели всичко, което знае. В това е нейната особена безпощадност. Да, понякога тя изглежда някак заядлива и жестока. Но дали това е наистина така? Колко немилостива може да бъде поезията в назоваването си? И дали всъщност тази крайност на изричането не е парадоксална проява на милост?
Новата политическа поезия не би искала нито да обвинява, нито да съди, нито дори да свидетелства. Тя по-скоро се стреми да поеме вината; да надникне в кладенеца на съществуването, да види отблизо незнанието, да усети цялата болка от узнаването и от споделянето на узнатото. Да направи всичко това, вслушана в желанията и в суверенния избор на човека да бъде такъв какъвто би искал да бъде. И да назове цената на този избор, готова да я плати със самото говорене за нея – без пестене.“
Пламен Дойнов, „Влюбване в диктатора“
* * *
Как, кога и защо се влюбваме в диктатора? Какво означава това влюбване в диктатора? Фигурата на диктатора се явява, когато сме се отказали от свободата си, когато сме пропаднали в бездействие и блатна пасивност, когато сме отместили центъра на личността си, когато сме се напомпали с фалшиви позитивни емоции по отношение на някакъв друг, стоящ непрекъснато в съзнанието ни, засенчващ собствените ни грижи, обиди и липси. Този диктатор може да бъде и съвсем реална – грубо и с ласка доминираща политическа личност, но може да бъде и просто персонификация на всяка властова принуда, която отнема собствената ни енергия, при това предизвиквайки необяснима радост у всички нас заради доброволното самолишаване от задължението да решаваме, да правим, да избираме, да планираме, да градим, да отстояваме, да сме наистина себе си…
Михаил Неделчев
* * *
…Смятам, че в момента Пламен Дойнов е най-добрият дрибльор в българската поезия. А може би и най-добрият дрибльор в съвременната българска литература. Чухте неговите стихотворения какъв страхотен ритъм имат, това са едни много добре ритмизирани стихотворения. Ритъмът представлява нещо като словесен дрибъл. Ритъмът е едно много умело водене на словесната топка…
Има три важни неща, които стихотворенията на Пламен Дойнов казват. Първо твърдение: в момента в България се намираме в положение, което страшно много прилича на втора нощ. Памен Дойнов прочете това прекрасно стихотворение („Втора нощ“), което открива книгата, много хубаво се чу какво означава втора нощ и каква е тази втора нощ. За разлика от първата дълга 45-годишна нощ, тази втора нощ не прилича толкова на нощ, тя прилича по-скоро на здрачаване, което изведнъж се е появило. Тъкмо е изгряло слънцето и изведнъж е настанало отново здрачаване. Тази втора нощ, за разлика от първата, никак не е студена, никак не е страшна. Обаче всички усещаме, че на дъното на тази втора нощ отново има страх, отново има неистина. Та първото силно твърдение в книгата на Пламен Дойнов е, че се намираме в положение на втора нощ, около нас е станало по-тъмно, отколкото беше. И ние всички имаме отговорност към това, което се е случило.
Второ твърдение: в книгата на Пламен Дойнов постоянно се говори за диктатори, диктатура, тирани, тирания… Диктатор е този, който на първо място нарежда, разпорежда. Второто твърдение в книгата на Пламен е, че диктатурата, тази, в която в момента се намираме, тази, която представлява втората нощ, тръгва не от насилието, а от думите, тръгва от говоренето. Кой е диктаторът? Диктаторът е този, който предлага прости истини, който говори прости истини. Излиза и дава една проста истина и опростява света, в който живеем. И ние, които сме свикнали да правим компромиси с простите истини и постоянно приемаме прости истини за едно и за друго, след като се появи една фигура, която ни ги изрича отгоре, ние се влюбваме в нея. Диктатор е този, който предлага интензивно на хората бързи и прости истини. В България Бойко Борисов направи великолепна кариера с простите истини за живота, които ни предлага. По никаква друга причина – не го направи с насилие, с подкупи или по друг начин.
Третото твърдение е свързано със свободата. Тази книга завършва с едно стихотворение, на което аз вчера, признавам си, се разплаках, когато го прочетох. Вчера прочетох последното изречение на „Безименна поема“, от което действително ми се доплака, то гласи следното: „Това е свободата – да мога да кажа всичко, което не искам“. Всички ние казваме, че свободата е да можеш да кажеш това, което искаш. Не, казва, Пламен Дойнов – свободата не е да кажеш това, което искаш, свободата не е да изречеш простите истини, свободата е да кажеш това, което не искаш да кажеш. Свободата е да можеш да кажеш това, което си забраняваш да кажеш, но което в теб напира и те тормози, и не те оставя в нито един момент на мира…
Георги Гочев
* * *
Стихотворението „Влюбване в диктатора“ ме потресе не само с дълбокото познаване и вникване в диктатора, но и с дълбоката дисекция, която прави на всички нас, на хората.
Милен Миланов
* * *
Свободата в неделя
Ухаят парковете на вълшебна скара –
лети неделята върху пързалка;
семейства, непознали изневяра
или я позабравили за малко,
превземат неподстригани ливади,
разхвърляни по потници, по бански,
светът се е изтегнал великански
в телата им преливащи и млади…
Какво ти трябва – просто да се рееш
над барбекю – в почти мистична пара,
към другите щастливо да прелееш:
дете се търколи, жена се скара,
мъж, глътнал буре, нещо се развика,
това е щастието – да умираш
от лакомо безделие, да дремнеш,
парче месо да изядеш на припек,
да хвърлиш две-три бири в тъмна паст,
това е свободата – крехка част
от цялото безсилие да бъдеш.
Какво че свършва всичко? Само дръж
юздите на уханната неделя,
докато тя се вдига в нежен скок
във опита си да докосне Бог…
И ти го докосни – с ръце от дъжд,
луната отхапи със силна челюст,
ще видиш как неделята се скита
сама в покрайнините на града,
повлича цялата ти свобода
и двете се търкалят – неразделни –
в краката на безчувствен понеделник.
Пламен Дойнов, „Влюбване в диктатора“
