В поезията ни зърното е повече от плявата
Винаги когато заставам пред литературни текстове се пренасям мислено в детските и юношеските ми години в сезоните на сеитбите, жетвите и… В очите ми се разпалват пламъците на вършитбените хармани, а стихнеха ли, бащите и дядовците ни отделяха сламата за храна на добитъка през зимата, а жените отвяваха на вятър плявата от зърното. И се радваха когато зърното е едро и е много повече от плявата.
Поетическият харман през 2018 г. не бе с всичката ожъната реколта, затова ще говоря само за полученото от овършаните снопи. Пак метафорично да се изразя – зърното е много повече от плявата. Категоричен съм и с радост споделям това си впечатление.
И така поетическата продукция, част от която ми бе предоставена от издателства и автори, се изразява в 80 сборника със стихотворения от 75 автори. Предстоеше ми огромна и изключително отговорна, значи тежка работа. Захванах се като си рекох да не изневерявам на принципите си за оценъчна работа на ръкописи и книги – имам и рутина и пребогат опит, и мои си рецептори за възприемане на словото. И най-важното – знам, че притежавам и прилагам свои си инструментариум в тези сложни и съдбовно ангажиращи ме операции. Така че възприятията ми да са точни, оценките справедливи и професионални – не на литературен критик, а на литературен творец. Но – искрени и освободени от всякакви условности и съображения.
Повярвайте ми – изчетох от кора до кора всичките поверени ми стихосбирки, на корицата на част от които пише „Лирика“. На една от тях – „Поезия и есета“, на няколко „Поезия“, „Влюбени стихотворения“, „Любовна лирика“ и на повечето „Стихове“. Знам, че отварям дума за поетичните характеристики на книгите и на тематичните предпочитания на авторите, но и за тях ще дойде ред.
Големите въпроси, които стоят не само пред мен, а и пред всеки чирак, калфа и майстор на словото днес са: има ли процес на развитие на съвременната литература /в случая на поезията/, какви са тенденциите на този процес, наследници ли са авторите на литературните ни традиции, каква е посоката на новаторските търсения – само по отношение на формата ли? И още: има ли значими книги и имена на творци, които достойно присъстват в духовните ни пространства?
На всички тези въпроси бе много по-лесно да отговорят авторите на докладите за литературните дискусии преди демократичните промени, в годините на социалистическото културно строителство. Защото преди всичко имаше критерии за издаване и оценка на литературните продукции, които се прилагаха закономерно в специализираните и периодични издания и най-вече в издателствата. Вестник „Пулс“ и списание „Родна реч“ следяха изявите на най-младите и младите и им предоставяха почва за израстване. Които от тях узряваха за книга, имаха път към издателства, най-често към „Народна младеж“ в библиотеката „Смяна“. И в страницата със същото наименование на вестник „Народна младеж“ „се отглеждаха“ талантливи момичета и момчета, чието развитие също водеше до вратите на издателствата. А там, не само за тях, а и за всички библиотеки и поредици, имаше редакционни съвети и колегии, които даваха път на най-даровитите и зрели ръкописи. И друго задължително изискване имаше – към всеки кандидат за книга ръкопис трябваше да се приложат така наречените тогава вътрешна и външна рецензия. Информацията за появата на всяко ново име, на плановете на издателствата, и на всички излезли техни книги, бе напълно изчерпателна и достъпна за всеки. Редакции на вестници, списания и отделни издателства организираха и провеждаха конференции с преглед на дебютните книги и тези от по-възрастни и най-възрастни писатели, обсъждания на техни новоизлезли литературни произведения, а литературната критика бе на завидно високо равнище. Тя не само обръщаше сериозно внимание на всеки ярък литературен факт, но най-задълбочено анализираше тематичната насоченост и посоките на развитие на литературния процес. Търсеше и посочваше допирните на националната ни литература с европейската и световната, за което допринасяше и провеждането на Международните литературни срещи, размяната на делегации на съюзи от страни, с които СБП активно си сътрудничеше.
За откриването на младите дарования работеха целенасочено Кабинетът на младия писател и дружествата на писателите из цялата страна. А за по-нататъшното им утвърждаване разтваряха страниците си специализираните литературни издания – в. „Литературен фронт“ и списанията „Съвременник“, „Пламък“ и „Септември“, както и регионалните алманаси и списания, органи на СБП и местните дружества. И кръгът се затваряше с популяризирането на текущата и годишна литературна продукция и разпространението на всяка новоизлязла книга по всички библиотеки и книжарници в страната чрез мощната мрежа на предприятието „Книгоразпространение“.
А в злощастните години на тъй наречения преход, чийто край се не види, къде ги задължителните, крещящо необходими критерии и принципи? Кой следи и координира издателския и литературния процес, забулен в мъгла? И все пак прави чест на Съюза на българските писатели, че полага мъчително грижи и проявява щедрост към творци от други структури, за да хвърли поглед към националната ни днешна литература и да съхрани сътвореното за историята на духовната ни култура. Безценен е жестът на ръководството му и на председателя Боян Ангелов да даде място на всички поети, белетристи и публицисти, членували в Дядо Вазовия съюз, независимо от днешните им позиции, в двете вековечни антологии „Пеещо дърво“ и „Иде ли?“ на издателство „Български писател“. Те са едно от най-ярките писменни явления за всички времена, истинска панорама на българската литература. Благородни са и усилията му за възраждането на литературните дискусии и международните литературни срещи, както и съживяването на дейността на дружествата в страната и взаимното ни сътрудничество с творчески съюзи извън пределите на родината ни. Тук е мястото да изразим благодарността си към ползотворната работа на Георги Н. Николов за популяризирането на наши поети и техни творби в различни страни по света и за издаването на антологията със стихове от наши съотечественици в странство „Българското слово на литературния глобус“.
И – нека си дойда на думата – за зърното и плявата в поезията на представените ми книги. Има ясни очертания на нейното развитие, щрихи и ярки белези на характера и съдържанието й. Тя не, но общо поезията ни е в насипно състояние и всичките ориентири за характеризирането й не ще се намерят. В разглежданите стихотворни книги има живот, движение, тоест процесът, макар и частичен, е явен. Той иде от здравите ни български традиции, търси руслото си между бреговете на живота ни и е с посока към душевността на днешния човек и сложния дух на времето, белязано от безизходния хаос. Затова и някои от стиховете на отделни поети са мътни, непрогледни, объркани, без брод и изход. В тях думите се блъскат, нараняват се, камарят се едни върху други, бият се и от всичко това не остава Нищо. Малко са тия стихотворни редове, някои от тях и извън оградите на стиха, но ги има. Това не е нито беда, нито повод за упрек. И не става дума за бягство от традицията и неспазване законите на стихосложението в стихотворчеството, най-малко за пълно отрицание на присъстващи в книгите стихове. Те обикновено са в рамките на свободния и белия стих, но нямат свобода, а са малтретирани от своите създатели и вместо да имат изход, се въртят в омагьосан кръг – немили-недраги.
Моят извод е, че в разглежданата продукция няма творби без никакво поетическо зърно и няма стихоплетци. Оскъдно е количеството зърно в десетина книги, но личат усилия на творците и белези на поетическа култура. Оттам нататък ролята е на творческите възможности на авторите, на майсторството им.
За всички тези мои наблюдения, изразени пред вас, запазвам правото си да не съм изчерпателен или абсолютно точен, но тази работа никак не е лесна. Би било наистина най-добре да имахме и днес всеобхватната и вярна оценка на критическата гилдия от миналото. Нали помните /които знаят/, литературните издания и издателствата разполагаха с критически отдели и сътрудници към тях. Литературен критик навремето бе достойно звание, а носителите му имаха професионалната способност да държат под око зрителните полета на литературата ни. Да регистрират плодовете, да ги квалифицират и класифицират, отдавайки дължимото на творците им. Да отбелязват, да изтъкват и записват в литературната история имената им. И по такъв начин да определят скоростта на творческия процес и да препоръчват жалоните на неговото бъдеще. За жалост – всичко това е само спомен.
И тъкмо заради тая огромна липса на условия и структури за критическа оценка на литературните факти и събития, ние сме признателни на неколцината неуморни ентусиасти, които с къртовски, понякога безплатен труд, служат всеотдайно на писателското слово. Те съхраняват и прилагат критическата мисъл професионално и без корист, за да навлизат в творческите светове на книгите и авторите им. Да ги назоват и запишат сега, а утре да са в историята на духовното ни развитие. Частично макар! Не мога да не назова имената на най-активните, с най-голям принос в това изключително отговорно дело: проф. Чавдар Добрев, проф. Симеон Янев, проф.Симеон Хаджикосев, проф. Ивайло Христов, водещата между всички Благовеста Касабова, безспорният ерудит Иван Гранитски, естетът Панко Анчев, всеотдайният Георги Н. Николов, Катя Зографова, Георги Цанков, Лалка Павлова…
И ето, че дойде ред на поетическите характеристики на книгите и на тематичните предпочитания на авторите им. Огромно бе удовлетворението ми от строежа на стихотворенията в по-голямата част от книгите с основния градивен елемент – стихотворната мерена реч в класически стих. Най-добрите от тях продължават трайните, вечните традиции на българската поезия, спазвайки особеностите и законите на стихосложението. Те се родеят с безсмъртните образци на класическата ни поезия, сътворена от най-големите й майстори, от така наречените класици на българската литература. Съвършени са стихотворенията в този смисъл и аспект в книгите „Моят поетически храм“ от Матей Шопкин, „Сезони“ на Найден Вълчев, „Зазоряване“ на Иван Гранитски, „Защото е студено“ на Валентина Радинска, „Последна риза“ от Боян Ангелов „Път като надежда бял“ от Драгомир Шопов, „Или хубаво, или още“ от Славимир Генчев, „Песни-тъги и наздравици“ от Димитър Христов, „Небесна механика. Антелион“ на Николай Дойнов, „Сърдечен дрибъл“ от Пламен Панчев, „Шепотът зелен на необята“ на Марина Матеева, „Влюбени стихотворения“ на Станислав Пенев, „Сблъсъци“ на Красимира Кацарска и други. В тези и в няколко още книги правят впечатление фонетичните особености в езика – алитерацията, асонансът и звукозаписът. Те изобилстват в стихосбирката „Висока цена“ на Велин Георгиев и особено в стиховете на Иван Гранитски, в които откриваме и богат словен речник. Тук всъщност става реч за поетическата лексика, за широкия обхват от думи, за подбора им и техните съчетания като изразни средства, за използването на синонимиката, омонимиката, многозначността и преносното значение на думите. И още – за майсторството при римуването и характерните за поетиката асонансни рими, които откриваме в доста от книгите. като че предимно в стихосбирките на художниците, на които ще се спра специално.
По отношение на съдържанието поетическата характеристика е определена от самите автори. А то е изложено по различни начини – най-често чрез строго придържане и прилагане на законите на стихотворчеството на класическия стих. Но не са малко и книгите, в които авторите проявяват и така наречената поетическа волност, което конкретно значи отклонение от известно езиково или правописно правило. В дадените случаи интересни са инверсиите, пренасянето на думи и особено неспазването употребата на пунктуацията. Дори и в двете най-добри книги: „Зазоряване“ на Иван Гранитски и „Последна риза“ на Боян Ангелов има стихотворения без пунктоационни знаци, а в тази на по-младата Албена Тодорова „Стихотворения, от които ти се живее“ те изобщо липсват. И не само в тях! Не казвам, че това е някакъв минус или нарушение на законите на творчеството. Не, защото е практика за поетически изказ в целия свят. А тя не е от днес и само в нашата литература.
Та да се върна за малко към поетическата характеристика, имайки предвид съдържанието и неговата литературна форма. С малки изключения всички останали са в рамките на класическия или свободния, белия стих с различна тематика. Направиха ми силно впечатление именно изключенията – отсъствието на епическите произведения /стихотворния епос/, поемата. В много малко творби присъстват сонета и сонетния венец. По същество творбите в книгата на Васил Златарев „Ветровито време“ са поеми, както и тъничката книжка „Седем“ от Цвятко Дечев с „малки поеми за седемте големи теми“. Малко на брой поеми има и в сборника стихове „Необясним захлас“ от Йордан Атанасов. Една единствена книга „Откровения на любовта“ от Константин Денчев е изградена от сонети, а хайку съдържа само книжката „Рисунки със слова“ от Васил Златарев.
Вече споделих за частичния литературен процес, който неминуемо е свързан с тематиката на поетичните произведения. Темите са и вечни, и нови. Най-много са книгите с непреходните чувства на човека, които са свързани с род и родина, бащино огнище, майчина милувка, дружба и приятелство, обич към деца, близки и родители. Има и една цяла книга с патриотична тематика – „С България в сърцата“ /Стихове за свободата/ от Павлина Павлова. Многобройни са темите в разгледаните книги, между които най-силни са тези за историческата ни съдба, орисани от свободата и белязани от вечност велики българи, днешният човек и неговото смутно време, градивното и ретроградното през годините, сегашният ни хал и погледът ни към бъдещия хоризонт на България. И колко още… Всички те са предмет на десетки и стотици поетически творби, а най-цялостно дават облика на стихосбирката „Сблъсъци“ от Красимира Кацарска. И не случайно авторката й я определя като книга с гражданска поезия. Макар и многотемна, тя е единна, цялостно завършена с композиционната подредба на отделните цикли.
Най-предпочитаната от всички автори, най-властна и затова най-присъстваща е темата за най-светлото чувство – обичта /любовта/. Има чудесни стихотворения в почти всички книги, има и няколко със златен отблясък. А между най-силно открояващите се с тая тема са стихосбирката „Защото е студено“ от Валентина Радинска – нежен шепот и цветен глас на изповедност, „Влюбени стихотворения“ от Станислав Пенев – събран меден прашец от чувствата любовни и „Или хубаво, или още“ от Славимир Генчев – апотеоз на обичта. Също с изповедност, но с по-приглушен глас и по-оскъден словесен изказ са стихотворенията в „Остани до мен“ на Славейко Чамурлийски, както и „Фениксът „Любов“ от Борислав Ганчев. Ще отбележа и присъствието на няколко книги с изобилие от посвещения, по-голямата част от тях на необходимото художествено равнище. За мое удовлетворение не видях книга с така наречената албумна поезия, която обикновено е с по-директен и не дотам художествен лиричен градус. Те задължително са посветени на баба, дядо, мама, татко, кака, батко, вуйчо, учинайка… и на домашните четирикраки.
И понеже категорично заявих, че няма книга без поетическо зърно, ще се обоснова и защо. Преди всичко, защото в потока, дошъл до мен е с имена на автори от висока класа, автори, доказали майсторството си и такива, защитили скоро или отдавна кръщелните си свидетелства. Повечето от тях са в руслото на добрите, по-малко от тях на посредствените. И само две-три книги граничат със сивия поток, както и няколкото в орбитата на хаоса.
Голяма роля естествено са изиграли издателствата – по-реномираните, с професионални екипи, с доказана история и богат опит, имат и далеч по-стойностна продукция. Обратно – тези, с по-неовладени лостове за издателска дейност, по-нови и дори по-невзрачни – се представят по-незабележимо и, не крия – с по-слаби книги. Драго ми е да назова най-добрите, с най-силните, с най-хубавите книги: „Захарий Стоянов“, „Български писател“, „Българска книжица“, „Персей“/“Изида“/, „Лексикон“, „Факел“, „Жанет“, „Бон принт“ и „Мултипринт“. Безспорни фаворити, разбира се,са водещите издателства „Захарий Стоянов“ и „Български писател“. Необяснимо е защо неколцината автори не са предпочели определени издателства, а са отбелязали само града и годината на издаване. Двоумях се дали да изрека на глас – предизвикателство към СБП или уважение на неговата инициатива е внушителния брой на представените книги от издателство „Жанет“. Между тях има интересни заглавия, стихосбирки с оригинални находки и експериментална стойност. Склонен съм да приема, че този факт е по-скоро израз на почит към литературата.
Душата на издателството, най-важната, основната му фигура е редакторът. Разгръщах всички книги и непременно исках да видя имената им. Оказа се, че най-силните, най-добрите и добрите книги са минали под редакцията на изтъкнати писатели и издателски майстори като: Панко Анчев, Иван Гранитски, Матей Шопкин, Благовеста Касабова, Трендафил Василев, Боян Ангелов, Надя Попова, Иван Есенски, Пламен Тотев… Тук е мястото да откроим и приноса на печатните и електронни издания, по чиито страници са минали творите с техните имена на повечето автори на разглежданите книги. Оскъдни са те, но слава Богу, че ги има. Няма да изброявам всички, но непременно ще назова списанията: „Везни“, „Читалище“, „Знаци“, „Антимовски хан“, „Понеделник“, „Струма“, „Мизия“, антологиите „Поети“ на издателство „Български писател“ и „Огоста“; на вестниците „Словото днес“, „Литературен глас“, „Вяра“, „Литература и общество“, притурката „Пегас“ на в. „Дума“ и други.
Значимо място отделям на шест книги с различен обем на поети-художници. И ще ви ги представя кратичко. В моите спомени двама от тях дебютираха като поети – Кирил Аврамов и Драга Дюлгерова. Както за Светлин Русев, и за мен първият си остава загадка и, честно казано, открих чрез поместените в книгата му „От хаоса“ рисувани творби творец с интересен гледец. А като поет бе предизвикал интереса ми още преди повече от три десетилетия. Намирам, че стиха и рисунъка вървят ръка за ръка при него и се сливат в едно. На две от книгите е изписано в карето: автор и илюстрации Текла Алексиева и автор и художник Драга Дюлгерова. Първата е моето изключително приятно откритие, а книгата й „Неусетно“ е на високо художествено равнище. И просто не вярвам, че това е нейна първа поетична сбирка, защото стихотворенията са с разнообразен ритъм, с красиви, смислови слова, със звучни рими и асонанси. Тя разкрива един общ свят на художничката и поетесата Текла Алексиева. В него се извисяват нарисуваните от нея аркани на картите таро. Истинско удоволствие е да общуваш с рисунките на Николай Майсторов, а те да те водят към думите му, изпяти в стихове, макар да са като капчици звукове или музикални акорди. Майстор е наистина този забележителен художник Майсторов. Такъв е и в книгата си „Светлини и сенки“, определил сам нейното съдържание, изписвайки на корицата й „Поезия“, „Рисунки“. Светлин Трендафилов твърди, че е художник, но е представил книгата си „Ти ли си „Тя“? с близо 300 страници, като поет. Тя е изградена с творби в класически и свободен стих. Явно е, че притежава поетическа чувствителност и култура. Автора на книгата „Трохи от обич Кирил Божинов“ е обявен в кратката бележка на Петър Динчев за „поет- художник“. Той обаче ни се представя само като творец на словото, което е строго подредено в класическа форма и звучи искрено. Най-познато е името на поетесата Драга Дюлгерова, с чийто ръкопис за първа книга съм съпричастен. Тя е запазила своята емоционалност и изповеден изказ, показва интересно развитие в стихосбирката си „Жълъди в шепите на Бога“.
Следващите имена, които ме впечатлиха с книгите си, са все на жени /момичета/. И поетичните им гласове се вливат в „талантливия хор на съвременни български поетеси. И по-различни са от всички тях, защото по друг начин, в друга канава втъкават думите и изплитат стихотворните си облекла. Те са далеч от традиционния, от класическия стих. За Лора Динкова проф. Боян Биолчев пише: „Тя „осцилира“ между загадката на големия космос и непознаваемия космос в душата на поета, между усещането на живота, който непосилно търси смисъл и равновесие в човека и смъртта…“ Божидарка Божинова явно успешно експериментира с думите и с формите на мерената реч, в чиято книга „Залез и мед“ срещаме и стихотворения в класически стих. А в кратките поетически късове в книгата на Юлия Дивизиева „И малките неща“ трепти кадифена чувствителност, сетивата й се взират и проникват в дълбините да открият чудесата на живота. И успяват – чрез цветове, полусенки, в образи, нюанси и внушения. А за стиховете в книгата на Людмила Грозданова „Тъга с обувки подпетени“: Тя разкрива пред нас пластовете на душата си.
Издателствата, които преди мен ги е видяла са: „Лексикон“, „Мултипринт“, „Факел“ и „Захарий Стоянов“ по реда на представянето им. Щях да пропусна името на Николай Дялков, човек с професия встрани от литературата, но с много добри постижения в книгата си „Шлифер, облечен на голо“. Няма да забравя никога едно от най-силните му стихотворения за Васил Левски – „Оттатък, Василе!“ И не само него. И изненадата ми от Мария Митева, която водеше страницата „Личности и застраховане“ на ръководения от мен цели 24 години в. „Застраховател прес“. Разбрах – книгата й „Хербарий от предчувствия“ е със стихове, отдавна писани, а аз и не подозирах, че един ден ще държа в ръцете си нейна стихосбирка. Честно казано творбите в нея са почти лирични фрагменти, но звучат изповедно. Изненада за мен е и тънкото книжле със стихове – истински като живота на автора Петър Доневски със заглавие „Есенни пътеки“.
Целият ми съзнателен живот мина в ковачницата на словото и затова уважавам всеки негов творец. Иска ми се за всички следващи книги и автори да кажа по няколко думи, особено за открояващите се в целия възвисочък куп. С напълно овладян класически стих са, без изключение, всичките творби в книгата „В кълбото на живота“ от Ангел Кроснев, съдържателни, тематично разнообразни. Страданието и болката са извор на съдбовни стихотворения, каквито съдържа книгата на Валентина Михайлова „Разпъната душа“. И още един „заклет пленник“ на традицинно-класическото стихосложение – Благо Прангов, който ни поднася най-новата си книга „Ябълката“. Акцентът в нея е родната му пиринска земя и нейното високо небе с орловите кръгове в него. С поезия и есета е изградена книгата на Драгни Драгнев „Не е в тялото животът“, в която той е и познатият, и изненадващият ни с нови щрихи към словесната си надареност. Така виждам и моята отдавнашна приятелка на словото Ели Видева в книгата й „Палимпсест“. Внезапно ме сепна само заглавието, защото знам, че тая дума иде от старобългарската литература, която значи изписан с кирилица текст върху изтрит на глаголица. Но стиховете са интересни, някои от тях в ретро стил. Както го е казал в куплета си, такъв го видях и аз в двете му стихосбирки на Димитър Васин: „Себе се водя по мъжкото стръмно“ /С есенни мисли в сълза натежах./Утре в сезона узрял ще се върна – /пак ще си бъда какъвто си бях…“ И не съвсем, бих казал, все пак, защото и чувствата, и словата му са в нова зрялост. Това е и впечатлението ми след прочита на „Вкоренено мълчание“ и „…И в най-своята есен“. С много човешки добродетели е заредена поезията в книгата на Стоянка Митева-Балева „Контрасти“. И с изпитана нравственост. Те са и измеренията на стойността на стиховете в нея. Дълбоко в мене звъннаха двата стиха от Веселка Колева: „И да повярвате в религията на думите,/че само с хляб и зрелища не се живее…“ Те са от стихотворението с едноименния първи стих в стихосбирката й „Ще се върна“, която е нов успех за поетесата. Аз усетих поетичното присъствие на тази авторка когато прочетох нейни стихове при кандидатстването й в СБП. Същото бих казал и за книгата „Камбаните на тишината“ от Юлия Пискулийска. И се радвам, че то е станало още по-трайно и по-силно. Автентична на душевността на човека и неговия днешен живот открито е изразена в стиховете на новата книга „Пропукана камбана“ от моя земляк, поет и преводач Лъчезар Селяшки. Стихът му завладява с искрения, с мъдрия глас на автора с достатъчно изявено име и спечелена известност. Чувството ми на съпричастност към поетическите светове на Нели Дечева расте през годините и се вселява все по-сигурно у мене. Вълнуват ме, привличат ме изповедните стихове и в най-новата й засега стихосбирка „Ако покоя разтревожа“. Защото пак се уверявам, че тя не имитира чувствата и не пресъздава чужди мисли и преживявания, а е вслушана само в себе си, вярва единствено на честното си слово. Тази й книга е впечатляваща. Никога не съм бил близък с Васил Златарев, но поезията му винаги ми е давала право да ценя неговото дарование. Здрав като корените на вековечни дървета е неговият стих. Аз вярвам на този стих, той ме прави по-доверчив и ми отваря път към простори. Държи ме в прегръдката на земята ни и на любовта. Думата на този автор не може да се дели на две, тя е жива, белязана от вяра и от вярност. И да беше жив Цветан Н. Генов пак щях да му кажа в очи, както впрочем съм му споделял, че той е естествен човек, с поезия като него – чиста и честна. Той е оставил следи и по земята на моята родна Елешница, но знам, че е пребродил и цяла България, преживял е историята й, слушал е раздумките на днешните й хора, видял е хала им и е приел съдбата им за своя. Така си мислех, четейки стихотворенията в книгата му „Недопети песни“. Да, той изпита радостите и неволите на народа си, на близките си, даде им цялата си обич и заплати всичко с нея! И ако става дума за нашата любов и нашето преклонение към род и родина, ако търсим темата за България ще я намерим категорична и щедра в стиховете на книгата „С България в сърцата“ /Стихове за свободата/на Павлина Павлова. Тази тема е най-горещата, най-висока и заради това най-трудна.
Цели 84 стихотворения има между кориците на книгата – те не са само директна изповед за любовта на авторката към земята ни, към нашата родина, а са и за нейната свобода, за поборниците й, за днешните й чеда и за утрешните нейни синове и дъщери. Естествено е в някои моменти, отделни думи да не издържат на напора на чувството и да звучат патетично. И още една смела, автентична с времето и живота на човека в него, книга ще назова – „Сблъсъци“ на Красимира Кацарска. Не са много литераторите в днешно време с подобен героизъм – да се посветиш изцяло на словото, да му служиш неотклонно, с въодушевление и да боравиш майсторски с него в личното си творчество. А то в необятното поле на Краси, както я наричат близките й, е многобагрено и няколкопосочно. Но най-дълга и най-светла е посоката на нейната поезия. Подзаглавието на книгата й е „Гражданска поезия“. Боже, та кой днес ти говори за такъв род стихове, както почти не се говори и за патриотизъм и патриотична литература. Авторката е широко образована и изявена културна личност, нейната чувствителност ражда образи, мисли и представи с поетическо осветление. И, ако при други автори едната-единствена тема ограничава изповедната цялостност на лиричния глас, при Кацарска многотемието я спасява и в същото време постига общата над всички тях надтема – тази за човека в днешния му ден. И за мечтанието му в другите светове – невидимите и въображаемите. Малко натежава обемът на книгата, трябвало е може би да се прецизира подборът на стихотворенията, създавани /писани/ през изминалите години, за да се избегне големият брой на нейните страници. Това, разбира се, не намалява литературната й стойност.
По-различно ми звучат стиховете на Йордан Атанасов в книгата му „Необясним захлас“. Може да е минал и в по-друга територия на творческа реализация си казах, но това той си знае. Знаех го за творец на традицията, добър, земен поет. Такъв си е и сега, само че не във всички творби. В едни е същият, а в други ми прилича на лутащите се из дебрите на експеримента. Нека, не е изключено да намери различен дамар и да открие, че има и скрит поглед към нещата, които не е видял досега. Напълно в експерименталната зона на непрогледното за мен са двама – единият Неделчо Ганев с книгата си „НеЕДИНСТВЕНА ЛИЧНОСТ“, в която потънах и не продължих нататък, за да не се изгубя. Ще оставя да ме ориентират изследователите и да ми помогнат тълкователите на поетическото изкуство. Аз не съм нито от едните, нито от другите. Но уважавам авторите и на подобно творчество. С авторката на „Кръгло време“ Румяна Захариева сме стари познати, която живее от доста време в Германия. А аз я помня от съвместната ни работа над нейн ръкопис в издателство „Народна младеж“. Как е изглеждал той, не мога точно да си спомня, но стиховете в него бяха ясни, а тези ме затрудниха при възприемането им. Обяснявам си го с думите на Анжела Димчева, че „Вероятно творчеството й е силно повлияно от съвременната немска поезия“.
Три от най-успешните, най-силните книги са посветени на чувството, което ражда лудият стремеж на сърцата да се слеят в едно и да пулсират бляскаво като слънцето над нас. И като него да дават живот, който продължава вечно между жената и мъжа. Вече дадох кратка характеристика на тези стихосбирки, сега ще кажа по още някоя дума за тях и за авторите им. Те са и много близки помежду си, и различни, защото авторите са различни индивидуалности, притежават и излъчват различна чувствителност. Мислил съм си това, което споделя Калин Донков в предговора си за стихосбирката „Защото е студено“ на Валентина Радинска, че на нас ни е нужна точно такава изповедност на душата и на сърцето и то чрез равностойни на чувствата думи именно днес, когато „в сегашната ни поезия любовната тема все повече се заиграва с чалгата, когато талантливи жени в стихове третират любовта като баналност, без плам и болка, поднасят я като изстудено, почти спортно преживяване.“ Дълбоко чувствена и драматична е душата на Радинска, ефирна и изящна е поетиката й, поради което книгата й е с висока цена. А как ме привлякоха стиховете на Славимир Генчев в книгата му „Или хубаво, или още“ със своя тих, съкровен, проникващ у читателя глас! Защото той е поет и на контрастите, и на сарказма, и на присмеха, и на честната гражданска реакция за човешки прояви и събития. Но – това е чудото, което прави поетическото слово, особено когато на крилете си носи обичта. Така си е и написал под заглавието на книгата – „Любовни стихотворения“. А авторът на третата книга на тая тема я е назовал „Влюбени стихотворения“. И той е по-различен в предишните си сборници със стихове, но в тази Станислав Пенев е с осветена душа от това свръхчовешко чувство, което ражда радостта и щастието. Ще спомена и четвъртата книга с любовни стихове – „Фениксът Любов“ на Борислав Ганчев.
И следващите са между най-добрите стихотворни книги. Ще започна със стихосбирката „Шепотът зелен на необята“ на най-младата между тях – Марина Матеева, която впечатли приятно още с първата си книга „Конче в снега“ през 1988 година. И в нея имаше трептения от нежната й душа, приглушен шепот след докосванията й до отблясъка на капката, мълчанието на сезоните и размаха на крила и чувства. В нея откривахме тогава присъствието на лирична поетеса, каквато виждаме сега в новата й книга вече със силен глас и почти съвършен стих. Така тя доказва категоричното си творческо развитие и заема свое място сред най-нежните творци на словото.
Откакто открих поета Ангел Симеонов все повече неговата поезия ми допада. И съм абсолютно убеден, че той е истински лирик, продължител на най-добрите традиции на този род поезия, често стиховете му са от арсенала на най-добрите образци на българския символизъм. Неговото водещо чувство е между тъгата и радостта, между мълчанието и възторга.
А в някои от стихотворенията си е истински родолюбец, радетел за истините на историята и честност в отношенията между хората. Най-новата му книга „Душата ми“ е кристален звън от вътрешния му мир и словесен израз на човешката му същност.
„Велин Георгиев е известен преди всичко като брилянтен, макар и често гневен, яростен, буреносен поет, с мисъл и внушения, които, затворени в строфа, преодоляват строфиката, създават форма по свой образ и подобие – сякаш минно поле, осеяно със синкопи, внезапни паузи и затишия, някак пулсираща. И не само…“ Точно така – не само… защото Велин е и определен, но и неуловимо променящ се, ясен и предизвикателен. Познавам го отдавна. Неговата същност е творческа. Той прави от всичко стих, куплет, стихотворение; стихотворен фрагмент, стихотворен рейд. И все римувани, но с нестандартни рими – кръстосани, съседни, далечни, близки и сейнати из текстовете, но рими. И още непълни, асонансни, но съзвучни. Това е той. И е такъв, защото е безспорен поет. Доказва го и книгата му „Висока цена“.
И следват книгите на четирима автори, на които съм давал път в литературата – Димитър Христов, Пламен Панчев, Мая Панайотова и Николай Дойнов. Новите им книги нареждам на предни места, поради безспорните им качества. По-разнообразна, с темите и формите на поетичен изказ е стихосбирката на Христов „Песни – тъги и наздравици“. Някои от своите стихотворения той е превърнал в песни, композирайки музиката им. И тук авторът не изневерява на позицията си като гражданин и творец. Тази своя същност той разкри още с първата си книга „Работен ден“ през 1982 година.
„Връхна нота“ е заглавието на дебютната книга на Пламен Панчев, на която бях редактор. Тя бе един светъл лъч в страниците на тъничките книжлета на младите тогава момчета и момичета. „Сърдечен дрибъл“ е като зрял плод – с отблясък на чисто българско слово. Стиховете в нея са с емоционално изражение, стройно изградени, близо до най-добрите образци на традиционната поетическа словесност. Водят те в полето на честта и в обятията на живота.
С полета си в талантливо поетично ято съм запомнил още двама оригинални поети, на чийто първи размах на крилете им бях щастлив свидетел. Още помня заглавието на ръкописа на Мая Панайотова, което остана и на дебютната й стихосбирка „Да спрем отлитащата птица“. А сега пред мен, след изминалите доста години, е най-новата й книга „Снимка до реката“. Пораснала е, значително е пораснала по пътя на творческото си осъществяване, извисила е своя духовен ръст. Съдбата й отреди освен рожденната си, да има и друга люлка, която е завързана за върховете на България и тези на Белгия. Затова е разширила и своята тематика – умилението в родните простори и терзанията на душата й, в земята под чужди небеса. Затова и на мен като на Любомир Левчев новата й стихосбирка ми прилича на своеобразен лиричен дневник на преживяванията в родината и далече от нея. Искрено и красиво звучат стиховете на Мая Панайотова, отражение на чувствителната й душа и талантливото й перо.
Приятно, много приятно ми бе да чета стихотворенията в новата книга на друг даровит поет, на чиято първа книжка „Всичко видимо“ дадох редакторското си доверие през 1989 година в „Смяна“ на издателство „Народна младеж“. Новата е с малко причудливо заглавие „Небесна механика“, но и в нея Николай Дойнов е останал верен на тематичните си пристрастия, на вътрешния си глас, на житейските и творческите си принципи и на своите здрави позиции.
Интересен е творческият профил на Юлия Пискулийска – през всичките й години растеше градусът на нейната журналистика и публицистика, но правеше впечатление и успешното й развитие като поетеса. Книгите й бяха ту в едната, ту в другата област, като в последно време превес имат поетичните й изяви. Доста висока оценка заслужава новата й стихосбирка „Камбаните на тишината“, стиховете в която са вътрешно огледало на нежната й чувствителност и на адекватния й поетически изказ. Затова и камбаните на нейната тишина бият интимно и звънят призивно към човека да живее достойно и да обича, за да е щастлив.
Като цветен поетичен венец видях и виждам юбилейното издание на най-новата книга на един от най-силните ни и талантливи поети – „Път като надежда бял“ на Драгомир Шопов. Обичната, безсмъртната България, нейният вчерашен и сегашен ден, болката и страданието за нея са неизменните теми на този чудесен поет, чието сърце е гордо и щастливо единствено с обичните му хора и вечната българска земя. От същия творчески корен е и един сред поетите на България с най-висок духовен ръст, талантливо защитил нейната чест и слава. И с книгата си „Моят поетичен храм“ Матей Шопкин се изявява и утвърждава като един от най-нежните и мъжествени поети, като един от най-родолюбивите българи и най-българските синове и творци на Отечеството ни. И още – като майстор-ваятел на изящното поетическо слово.
Пълна с хармония между душевността и словесната й идентичност, между личността и твореца /поета/ има и в най-новата стихосбирка „Сезони“ на Найден Вълчев. И в нея той е нежният лирик, според мен един от най-фините майстори на българското слово. В стиховете му няма високи тонове, които крещят, напротив – те са белязани от гальовност и искреност.
Ще завърша своя прочит на 80-те сбирки със стихове и последвалите усещания, наблюдения, впечатления в едни от най-ярките между тях. Те са „Последна риза“ на Боян Ангелов, а другите две „Атлантида“ и „Зазоряване“ от Иван Ганитски. Стиховете и на двамата поети са дълбоко навлизане в микрокосмоса на човека из пространствата на живота и в далечния, невидимия и зад невидимия космос, зареден с бъдеще. И двамата притежават сетива за философско проникновение и способност да виждат, да съпреживяват, евристично да обобщават и ни доверяват картини и видения. И другото – общо между тях – стиховете им са доказателство за безспорно майсторство в техните изображения, служейки си с красивия, носещ мисъл и чувство, класически стих. Те са и последователи на традиционната ни класическа поезия, и откриватели, тоест модерни поети. Има, разбира се, и разлика между тях – още в първата книга на Боян Ангелов „А върху ножа-детелина“ усещах и видях философски наченки, които ми внушиха, че той ще се развива и във философски аспект. И не случайно навлезе и в самата философска наука, получавайки званието доктор. Но характерното за поезията му като цяло е трайното присъствие на метафората, идеща от фолклора и дошла от неговата си интересна поетика. Иносказателна, с наличието на метафоричност в изказа е и поезията на Иван Гранитски, но тя е по-обилно философски обагрена, с дълбоки корени във философията. И двамата са пример за това, че развитието на европейските литератури са най-тясно свързани с философията.
Моят основен извод е, че няма две литературни реалности, за каквито бълнуват соросоидните „извънземни“ творци. И, ако все пак те настояват за свое присъствие, сигурен съм, че ще дочакат времето да разберат, че доминираща, с доминираща роля за развитието на българската литература е националната традиция, която е жива, определяща и водеща.
Петър Андасаров
